Васил Божков може да е грешник в хазартния бизнес, но със сигурност има заслуга към българската старина. Ако не бяха милионите му, уникални археологически находки щяха да се запилеят в чужбина, пише историкът Росен Тахов във в. Труд.

„Купувам от хора, които купуват от иманяри“, не крие беглецът, който сега е в арабския свят - там, където са приказните съкровища от „Хиляда и една нощ“.

Иманярството е традиционен поминък по нашите земи. Тракийските могили са ограбвани от древността насам, малко са оцелелите. Няма антична или средновековна крепост, която да е избегнала кирките на търсачите. Проверяват се църкви и манастири, прослушват се пещери и хралупи. Копае се дори на невероятни места. Преди време намериха иманярска дупка в мазето на киното в Хисаря.

Според големия народовед Иван Хаджийски иманяр се става, когато си „трепнал“. Тоест нещо се е обърнало в душата. Вече не си на този, а в друг свят, белязан от тайнства и мистерии. В студията „Психология на нашето иманярство“ Хаджийски обяснява:

„Асоциацията на идеи у тези хора е съвършено развинтена. Във всеки знак, във всеки кръст, във всяка стрела, във всяко изображение в гората, във всяка случайна стара тухла, стар череп или хоросан иманярите виждат не чисто и просто останки от старо време, а доказателства, че наистина наоколо има имане, като че под всяка стара тухла за тяхно удоволствие трябва да се мъдри по едно гърне злато.“
 
Търсачите на съкровища са затворено общество, което общува на свой език, има своя символика и ритуали. Сред знаците, показващи пътеките към скритите богатства, най-често е „кръст пергеллия“. Той е вписан в окръжност и олицетворява слънцето, което покровителства златото. Има още мечкар с мечка, магарешко копито, арнаутски юмрук, мома с кобилица и менци.

Пътищата към имането са засвидетелствани с побратимена кръв и онаследявани под клетва. Преди да бъде извадено на светло, злите сили се омилостивяват с ритуал. Сега се прави курбан, но преди е имало и човешки жертвоприношения, останали от езическо време. Инак златото ще се превърне в желязо!

Какво се търси?
Съкровището на цар Иван Шишман е най-издирваното. После идат жълтиците на вехтите войводи Алтанлъ Стоян, Кара Колю, Поп Мартин и Драгул. Мечта на мечтите на всеки Индиана Джоунс обаче е златото на Вълчан войвода. Легендарният хайдутин го криел в тайници в различни географски точки на родината. Единият бил при Зейтин бурун, днешният Маслен нос. В „личния тефтер“ на Вълчан пише:

„При Зейтин бурун на местността Бакаджик има две змии със сплескани опашки. На едната на опашката има кръст, а на другата топуз. Тази, която е с кръста, гледа на един камък като войник и войникът отгоре има паланци сарафски (теглилка за злато). От него на 6 крачки има черен камък, като бивол да лежи и на него заграден кръст, той е белега. А другата змия гледа на…“

Тук ръкописът прекъсва, за да опази тайната от алчни очи. Продължението следва във втория том на тефтера, който още не е открит.

„Който търси, намира!“, казва народната мъдрост. През 1903 г. край пазарджишкото село Изгерлий е изровено голямо съкровище. Около 25 килограма златни византийски монети, масивен златен кръст и 11 сребърни съда излизат от чернозема. Според Богдан Филов по-голямата част от находката заедно с кръста са претопени. Останалото е изнесено в чужбина.

Артефактите от кост, керамика и камък имат по-щастлива съдба. Такъв е случаят с прабългарските „каменните баби“. През 1927 г. ги вадят от надгробна могила между Шумен и Плиска. Култовите паметници оцеляват, защото не са част от Златния телец и не могат да бъдат претопени.

„Откритието в с. Индже – пише Георги Клисаров, – за жалост, е случайно, от иманяри. Не иманяри, а археолози трябва да кръстосват България, за да проучат откритите старини и да открият многото паметници, които лежат в земята.“

Иманярите са организирано общество. Още през 1923 г. в Пловдив е основано дружество СТАРОРУД. Комбинацията от „старини и руди“ районира България и създава мрежа за събиране на сведения. Най-дейни са активистите от Бургаско, Айтоско, Казанлъшко и Плевенско. Софийската централа е на ул. „Екзарх Йосиф“ 17.

В различни трансформации тази организация минава по хълмовете на времето. През социализма екип на Людмила Живкова се опита да я спечели за каузата на родолюбието. Нейната ранна смърт загроби идеята като заровено имане.
 



Сега иманярите са по-организирани от всякога. Неколцина тартори са по върховете на пирамидални структури. Дърпат конците надолу в йерархията. В най-ниското, при земята, са копачите.

Зле платени, но все пак прилично с оглед икономическите условия в страната. Намереното се движи в обратна посока. От долу нагоре, където се пласира в чужбина за баснословни суми. Незначителна част остава у нас, като най-големият колекционер е Васил Божков.

Основното обвинение срещу него е, че находките нямат сертификат за произход. Как и от кого са изкопани, искат да знаят прохождащите в иманярската Колхида. Търсачите са холивудски звезди, жадни за слава под светлините на прожекторите.

Древните находки са най-доходният бизнес в подземния свят. И най-безопасният. Ако те хванат с дрога, може да лежиш години. За нелегална търговия с национални реликви наказанието е само глоба. Има някакъв Закон за културното наследство, който дрънчи като фалшива антична монета.
 



През 2006 г. лондонският аукцион „Кристис“ направи опит да продаде сребърна чиния от XII век. Оказа се, че находката е изровена от наш иманяр в Пазарджишко. Била е на кръстоносец, минал през българските земи. Очакваше се цената на блюдото да стигне 1 450 000 британски лири. Рядко се случва, но нашите служби поискаха разследване.

Британски съдия прелисти лъжливите документи и установи, че досието на стоката е чисто. Тогава „Кристис“ се завъртя като калайджия над калайдисвана чиния. Първо обяви, че ще я продава, после реши да не си лепва срамно петно. Търгът не беше проведен, а съдбата на чинията и до днес е неизвестна.

През януари тази година „Класик нумизматик груп“ в Ню Йорк изтъргува златен медальон на хан Омуртаг. Анонимен купувач плати 47 500 долара. Има дълбоки съмнения, че произходът на „стоката“ е иманярски. Ако Васил Божков беше на търга, сега реликвата щеше да е у нас.