През месец април на 72 години ни напусна един от най добрите телевизионни журналисти от близкото минало Ивац Николов. Той е минал през школата на най-добрите политически коментатори и анализатори. Бил е голям ерудит, автор, редактор, репортер и водещ в предавания като „Панорама” от самото й създаване, „Всяка Неделя”, „Светът в действие”, както и в предаванията „Събития, идеи, личности”, „Гледища”.

Ивац Николов е завършил първа английска гимназия в София с отличен успех. После е бил приет в престижния Университет за международни отношения в Москва. Там учи две години и се завръща в София, за да следва журналистика в Софийския университет. 

В 1970 г. по една случайност Ивац попада в информационната редакция на Българската телевизия да замества свой приятел в „Новините”. Работи при светила като Тома Томов, Васил Марков, Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, Александър Бешков, Николай Конакчиев, Иван Гарелов.

В онова време Ивац Николов и Ангел Григоров са най-младите в тази редакция. Имат късмета да се учат от най-добрите и изявени журналисти. Като пратеник на националната телевизия Ивац Николов създава документални филми за Ирак, Съветския съюз, Мексико, Испания, Португалия, ГДР.


Ивац Николов

17 години работи в телевизията. Направил е и 20 документални филми за София и България по време на кандидатурата ни за домакин на Олимпийските игри. Филмите му са излъчени по много европейски страни. По време на промените приятел го кани в Норвегия, а там работи три години във фирма, която произвежда рекламни филми. След това 14 години е изпълнителен директор на фирмата „БиБиБи“. 


Ивац със сина си Мартин и жена си Боряна 

С Ивац и жена му се познавам от телевизията, още от онези времена. Когато той се ожени за доктор Боряна Паунчева, на която всички казвахме Анук Еме, толкова приличаше на прочутата в онези времена френска киноактриса, двамата заживяха в жилище на двайсет крачки от входа на телевизията. Домът им май нямаше почивен ден, защото всеки, който мине, решаваше да се отбие на приказка при Ивац. 

При такава навалица, и то всеки ден, как пък никога не го видях Ивац начумерен от неканените гости или да се оплаче. Понякога, докато се обсъждаше някоя пиперлива тема, в дома му до късно вечер започваше надвикване и спорове.

Ивац изчакваше да се наговорят всички и накрая поглеждаше през очилата с характерния си изпитателен поглед и с лекота цитираше мнението на някой световен ас по темата, с което се слагаше точка на спора. Имаше феноменална памет.
 


Край Созопол през 1975 г. с бъдещата си съпруга 

Срещнах се с жена му д-р Боряна Паунчева. На нея все още всичко й изглежда, че не е истина. 

Във фаталната вечер всичко си било обичайно, пили чай, поговорили. Ивац останал да си догледа нещо по телевизията. Когато тръгва към спалнята, пада в хола. Никой не е подозирал, че има аневризма. 

Боряна го закарва спешно в болница, там изследванията установяват диагнозата.

Мълчим. 

Тя ми показва лист с негово стихотворение. Не е знаела, че пише стихове.

Четем: Епопея за момчетата

На уличката тиха -
вече не, 
във кръчмата прекрасна -
май не е.

Седим си пак момчетата -
защо ли не. 
И мисли смислени 
претакаме безсмислено -
защо ли не. 

Май все сме същите -
а май че не. 
Светът ли не е същият -
или пък ние – не.

Какво ни връща тук - 
Бог знае откъде.
Рефлекс за младост
- и какво ли още не. 

И порив някакъв. И сигурност –
Светът не може да е същият –
А ние: Не! И не!

Защото някой идва, друг си тръгва,
А ние: „Не! И не!”.

Ивац и жена му бяха двойка за пример в онова време. Както беше и семейството на друг телевизионен журналист и водещ Чавдар Стойчевски и жена му Красимира Султанова.

Питам Боряна как са се запознали с Ивац? 

Двамата са били заедно 45 години. Тя ми разказва:

За първи път го видях на едно събиране. Там се запознахме. След време отивам на море, возя приятели. Баща ми ми беше купил кола и отивахме на „Каваците“.

Щом пристигнахме, аз поех към Созопол, за да се обадя в пощата по телефона на майка ми да не се тревожи. Тогава се говореше от едни кабинки в пощите. А телефонистки ни свързваха. Слизам от колата и изненада... на площадчето гледам Ивац. Почнахме да си говорим, докато чакаме да ме извикат за разговор със София. 

Ивац ме заведе до къщата, да видя къде са се настанили с компанията. Запознах се с Петко Константинов, високо, весело момче, снимаше документално кино. Там в Созопол беше и Биляна Станилова, тогава фотографка в Националната телевизия. Ивац ми казва: Защо не дойдеш утре по обед в един часа да ни вземеш и да дойдем до „Каваците“. Добре, казвам. 

На другия ден моята компания играем карти, по едно време почнаха да се карат. Изведнъж се сещам, че ме чакат в Созопол, а е вече два часа. Къде ще ходиш, те са си отишли вече, кой ще те чака един час? – ме разубеждават моите приятели. Не, казвам, обещах.

Отивам аз в Созопол, а там компанията още ме чакат. Довеждам ги на „Каваците“. И така от „Чайка“ до „Каваците“ и обратно всеки ден. То като е имало да става нещо, ще стане. Когато си тръгвахме, Ивац идва при мен и ми казва: Искаш ли през октомври да се върнем на морето и да сме само двамата.

Искам, отговорих. Следващото лято бях вече разпределена докторка в провинцията. Ивац каза, че ще пристигне веднага да се видим. Тогава майка му, тя беше балерина, казала на баща му: „Аз две години карам Ивац да отиде с влака да види вуйчо си, а той все казва, че му става лошо по влаковете. А сега заминава при докторката, да знаеш, че ще се оженят”. Както и стана.

Имали сме в тези 45 години заедно, много хубави преживявания, били са много повече от неприятностите. Живяхме в истинско разбирателство, спокойно и с обич. 

За мен талантливите хора не са шумни, агресивни, не се обявяват за бащи на това и онова, не са плагиати, защото в себе си знаят какво могат. И това никой не може да им отнеме. Ивац беше от тези хора. 

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ