Българинът Светлин Радославов или Свет, както го познават в Америка, е истинска сензация там. Експерти дори го определят като най-добрият цигулар в света. Свет започва да свири в България като дете, но съдбата го отвежда в Америка, където създава свой собствен стил. Той смесва звученето на цигулка и хип-хоп и впечатлява не само журито на "Америка търси талант", но и световни звезди като Кание Уест, Джей Зи и Бионсе.

През 2016 г. претърпя операция на мозъка заради много рядка малформация и отстраняването на тумора. След толкова години той се завърна в България за няколко дни, за да направи участие в известен столичен клуб и да зарадва сънародниците си.


- Разкажи ми кога замина за Америка и каква бе причината да го направиш?
- Заминах за Америка през 1998 година с майка ми и брат ми. Тя желаеше по-добър живот за нас, да се развием като хора, аз - като музикант. Жертвахме много, за да заминем. Оставихме всичко тук, взехме 2 куфара с книги и речници и тръгнахме за Страната на неограничените възможности.

- Разбрах, че там си имал сериозни проблеми с втория съпруг на майка ти…
- Майка ми си намери партньор в Америка, който ни помогна да се преместим. Тя е много интелигентна жена и след като се разделиха с баща ми, си търсеше някого, който да не е от ограничения кръг на контактите й в България. Тогава нямаше интернет и тя се регистрира в една агенция за запознанства, където той също имаше профил. Започнаха да си пишат писма на хартия, после той дойде в България да ни види. Хареса ни и ние него. Изглеждаше образован и свестен, работеше в голяма международна компания – Kodak.

Но когато отидохме в Щатите и сключиха брак, драмата започна. Оказа се, че не е добър човек. Държеше се лошо с майка ми и трябваше да избягаме от него по най-бързия начин. Не говорехме добре английски език и тя реши да отидем в дом за майки с деца. Там ни беше доста трудно, защото ние бяхме единствените бели, всички бяха цветнокожи и ние бяхме различни за тях – емигранти. Спяхме в една стаичка. Майка ми ходи на съд за развода и дори щяха да ни депортират в България. Но се оказа, че една жена от дома ме е чула как свиря на цигулка и уреди да отида на изпит в много престижно музикално училище. Явих се пред преподавател от Русия - Борис Запесочни. Започнах да свиря, а той ме спираше непрекъснато. Това продължи един час. След това излязох и малко се отчаях. Но след 15 минути той дойде при мен с още един ръководител, каза ми, че имам много голям потенциал и ми предложи пълна стипендия. Съдията като видя, че съм приет в толкова голяма музикална институция, реши да ни остави в Америка и ние започнахме нашия нов живот.

- Цигулката кога се появи в твоя живот?
- Започнах да свиря на цигулка, когато бях на 3 годинки. Бях много музикален и майка ми, и баба ми го забелязаха. Те решиха, че цигулката ще ми даде шанс за развиване на тази музикалност и да бъда на сцена, защото аз обожавах това още от съвсем малък. Спомням си как един ден баба ме заведе в парка Заимов. Пътувахме с трамвая и слязохме на паметника на Иван Вазов. Аз веднага започнах да рецитирам стихотворението „Аз съм българче“, ватманът се загледа в мен, след него и пътниците. Трамваят не тръгна, докато не свърших. Хората ръкопляскаха и ми се радваха. Тогава осъзнах, че сцената е за мен.

- Как стигна до „Америка търси талант“?
- В музикалното училище изучавах класическа музика, но започнах да се интересувам от различни стилове като хип-хоп и латино, което беше ново за мен. Започнах да пиша рап песни и един ден си казах: „Защо да не смеся цигулката с хип-хопа“. Така се явих на кастинга за „Америка търси талант“ в Ню Йорк. Много ме харесаха и ми предложиха място в шоуто. Проблемът беше, че бях последна година в университета и имах изпит точно когато продуцентите искаха да участвам на живо. Трябваше да избера между следването ми и сцената. Аз избрах да завърша университета и да се справя добре на изпита, което направих и си получих бакалавърската диплома по икономика и международен бизнес. Продължих и да свиря с моята хип-хоп цигулка и да имам участия на все по-престижни места. След няколко години случайно пуснах едно мое клипче на продуцентите на „Америка търси талант“, чиито контакти пазех и те веднага ми се обадиха. Бяха ме запомнили от моето представяне на кастинга. Питаха ме дали съм завършил университета и отново ми предложиха място в шоуто. Много съм горд, че съм първият българин, който стигна толкова високо ниво в представянето си!

- В предварителния разговор ми сподели, че за 20 години си си идвал в България едва 4 пъти. Въпреки това упражняваш родния си език, не си забравил корените си…
- България е в сърцето и душата ми. Първите 16 години в Щатите не съм общувал с българи. Само с майка ми вкъщи винаги сме говорили на български, но с брат ми си говорехме на английски, защото израснахме с този език. През цялото това време обаче слушах българска музика, пеех си я сам в колата. Имаше няколко песни, които повдигаха духа ми. Първото място в моята класация държи „Едно ферари с цвят червен“ на Слави Трифонов. Тази песен винаги беше с мен. През 2016 година, когато българите в Америка научиха за мен, започнах да общувам с тях на български език и това ми помогна да го до усъвършенствам до нивото, на което го говоря сега. За последната една седмица, в която съм в България, успях да говоря с толкова много хора и говоря нормално, отпуснато и бързичко дори понякога. Аз вярвам, че българският език е винаги в мен и никога няма да го загубя, въпреки че живея в чужбина.

- Какво разказваш за България по време на интервюта в Америка? Те знаят ли държавата ни и какви са впечатленията им?
- България не е позната на американците. Много малка държава е, но нашата история е велика и трябва да се знае в цял свят. Хората не могат да разпознаят откъде съм. Мислят си, че съм латино или италианец заради външния ми вид. Но аз винаги им разказвам за България и за историята й. И те вече ме свързват с България. Моето име, Свет, не е лесно за произнасяне и те го свързват с нещо различно, с нашата държава - със страната, културата и историята.

- Правиш доста интересни изпълнения, а на последното ти участие в София станах свидетел как изсвири няколко попфолк парчета, сред които „Едно ферари с цвят червен“ на Слави Трифонов?
- Да, разширих репертоара си, защото свиря на много различни места. Обичам да свиря български песни. Нашата музика е интересна, защото вкарваме нетрадиционни ритми - ¾. 5/6, които са различни от „правилните“ ритми 4/4 и 2/4 и носят свой собствен дух. Песните на Валя Балканска и Слави Трифонов например дават коренно различна енергия от модерната музика в световен мащаб. Неслучайно ние имаме песен в космоса. Аз мисля, че нашата музика е изключително специална, тя се използва в много филми в Холивуд. Слушам песни от всички краища на света, никъде не съм чувал такива ритми. Нашият фолклор и модерният попфолк излъчват енергия, която се свързва с българщината и е невероятно зареждаща в сравнение с популярните песни по света.

- Кой е най-големият комплимент, който си получавал?
- Най-големият комплимент, който получих, беше от едно дете съвсем наскоро. Свирих във Варна и едно българче дойде и ми каза: „Аз също свиря на цигулка, но никога не съм виждал музикант като теб. Ти направи цигулката много готина и аз искам да стана като теб, когато порасна“. Това беше велико, защото една невинна душа видя в мен мотиватор и герой. Пожелавам му един ден да стане по-известен от мен!

- Безспорно един от най-трудните моменти в твоя живот е, когато разбираш, че имаш рак. Как се пребори с това?
- Ракът е много тежка болест, която, за съжаление, притеснява милиони хора по света. Беше изпитание за мен. И беше тежко. Не само че ми направиха операция на мозъка, а след това последваха и химиотерапия, и лъчетерапия, които ми изпиха имунната система и трябваше да я развивам наново. Аз имах много вяра, много надежда и не се отпуснах. Докато ми правеха лъчетерапия всяка сутрин в Бостън, която унищожаваше тялото ми малко по малко, следобед ходех да свиря на болни деца, за да ги зарадвам и да им покажа, че може да си готин без коса, защото си в пъти по-силен от болестта – много исках те да го разберат. Когато се излекувах, смених изцяло начина си на живот – без лоши мисли, само позитивно мислене, че тази болест е изчезнала завинаги от мен. Това си го повтарям всеки ден и вярвам безгранично.

- Болестта в каква насока те промени? Цениш ли повече съществените и малки неща, които обикновено приемаме за даденост?
- Много ценя малките неща, много повече от материалните в живота. Ценя моментите, в които радвам и мотивирам хората... Когато съм на сцената, винаги си разказвам историята, защото тя е част от мен. И искам всички да знаят, че няма нищо невъзможно. Мисията на живота ми е да споделям с хората таланта, който Бог ми е дал. Стремежът ми е да докосна колкото се може повече сърца и души.

Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ, в. ШОУ