Жена не може да се примири с работата на съпруга си. Тя не приема новия му начин на живот. Накрая той губи всичко и обвинява именно нея за провалите си. Това е историята на една българска съпруга, която излива душата си в интернет форум.
Ето какво пише още тя:

Когато съпругът ми се зае да прави кариера, нямаха край поканите за гостувания, пътувания и срещи. Ала в неговия свят не се чувствах особено добре. 

– Моите поздравления, ти успя! Загубих работата си – изкрещя ми Росен на входната врата и гласът му прокънтя из цялата къща. Личеше си, че беше пийнал.

– Как е възможно? – попитах го смаяно. – Та ти беше дясната ръка на шефа си!

Мъжът ми не ми обърна никакво внимание. Без да си съблича палтото, се запъти с тежка стъпка към барчето и с трепереща ръка си наля водка.

– Росене, отивам на работа – приближих се плахо към него.

Бях нощна смяна. Но трябваше ли наистина да го оставя съвсем сам в това състояние?

– Хайде, върви – изръмжа, без да ме погледне. – Все гледаш да избягаш, щом се зададе някоя трудност!

Вбесено блъснах с всички сили вратата зад себе си. Единственото ми желание бе да се махна.

Отидох на работа, но не успявах да се съсредоточа върху задълженията си. Нашият живот преминаваше пред очите ми като на филм. Всички мечти и желания, щастието от младежката ни любов…

Първо работата

На сватбата преди четири години решихме, че отначало ще се посветим на работата си. Искахме да си устроим собствен дом и после да си имаме деца.

– Слушай, Рени – ми каза Росен малко след сватбата, – получих страхотно предложение за работа от една фирма. Искат да ме назначат за началник по продажбите!

– Това е чудесна възможност за теб, скъпи! И за нас двамата!

Тогава и през ум не ми минаваше все още какво точно ще се случи с нас… Мъжът ми бързо стана любимец на шефа си. Нищо чудно, след като работеше по 12-15 часа на ден.

– Правя го заради нашето бъдеще – уверяваше ме непрестанно. Ала вече не му оставаше почти никакво време за мен.

– Кога пак ще вършим нещо заедно? – питах го плахо.

За съжаление, аз пък трябваше често да работя и през почивните дни. И тогава започнаха да се сипят покани за служебни обеди и вечери.

– Издокарай се хубаво утре, красавице моя – каза ми Росен един ден, целият сияещ.

Стреснах се. Училищният немски едва ли щеше да ми е от голяма полза. А какво ли трябваше да облека?

 

Вечерта бе пълен провал!

Седях скована между шефа на мъжа ми и някаква млада германка, която постоянно се опитваше да ме заговори. Ала аз нищо не можех да й разбера! А не исках да си го призная.

– Искрено съжалявам, но ме мъчи ужасна мигрена и трябва да си легна – измънках. – Пожелавам ви приятно прекарване.

Росен си тръгна заедно с мен. Беше угрижен, прегърна ме нежно. И после се гушкахме цяла вечер само двамата. Точно както винаги си го бях представяла. Гузната си съвест заради провалената вечер оставих на заден план, а и той не ме заговори на тази тема. Една седмица след това дойде следващото предложение.

– Стягай багажа! – извика ми радостно. – Отиваме на Слънчев бряг. Ръководството на фирмата награди най-добрите служители с двудневна почивка. Със съпругите, разбира се.
Те със сигурност са много изтънчени дами, ми мина веднага през ума. Как тогава бих общувала с тях? Заради Росен обаче не казах нито дума.

Нов свят

Отнасяха се с мен като с малко, глупаво момиченце. Никога дотогава не бях отсядала в толкова луксозен хотел!

– Това е нашият нов свят – обясни ми Росен с усмивка на уста. – Трябва да привикнем с това, ако искаме да напредваме.

Да напредваме? Все по-притеснена бях. Това със сигурност не беше моят свят! Чувствах се не на мястото си сред младите, модерни и скъпо облечени дами. Те през цялото време ме гледаха отвисоко.

– Мило дете, ако знаете колко ви завиждам за свежата кожа и прекрасната фигура – каза съпругата на шефа. – Само че трябваше да оставите намусената си физиономия вкъщи!
Това ме вбеси.

– Моля? Необходимо ли е да ви правя мили очи?

Жената трепна.

– И дума да не става! Само дето искахме да си прекараме приятно тук.

Не можах дума да обеля. Продължих и по-нататък да съпровождам мъжа си при всеки подобен случай, ала винаги проявявах крайна сдържаност и почти не си отварях устата.

– Рени, не ми причинявай това – молеше ми се той. – Опитай се да се забавляваш поне мъничко!

– Не се получава. Не разбираш ли, че това е съвсем друг свят! Щом си добър в професията си, нямаш нужда от показна съпруга.

Ако не играеш по правилата

С течение на времето поканите изобщо отпаднаха. Това страхотно ме радваше. Най-сетне можехме да отидем на кино или да помързелуваме пред телевизора! Росен нервничеше все повече, ала го свързвах с уморителната му работа. Преди две седмици се прибра обезпокоен вкъщи.

– Назначиха някакъв нов човек – въздъхна той. – И няма кой да ми каже с какво точно ще се занимава.

– Сигурно няма да е с нещо съществено, иначе щеше да узнаеш – успокоих го.

А ето, че сега беше загубил работата си. Не можех да го проумея. Дали не го дължеше на мен? Дали не трябваше да го подкрепя, да положа малко повече усилия, за да се приспособя към съпругите на колегите му? Може би трябваше да спазвам правилата на играта и да се усмихвам любезно, макар да ми се плачеше?

Източник: „Жуpнaл“