Ние сме майстори в гоненето на чужди дипломати. Скандалът с руските не е първият. През Втората световна война натирваме американските и британските. По възможно най-недипломатичния начин. С погроми над посолствата и бомби в багажа, пише Росен Тахов в "Труд".

В ранното утро на 7 декември 1941 г. японската авиация връхлита военноморската база Пърл Харбър. Разположена на Хаваите, в нея са основните сили на американския Тихоокеански флот. Два часа бомбардировачи със знака на изгряващото слънце сеят смърт.

Агресията изравя томахавките, които чакат да бъдат изровени. С ефекта на доминото всеки обявява война и получава обратно такава. На 12 декември по пладне Адолф-Хайнц Бекерле и Масимо Маджистрати влизат при нашия външен министър Иван Попов. Двамата са пълномощни министри на Германия и Италия. Връчват му следната декларация:

„Вследствие общоизвестните нападателни действия на Съединените щати Силите на Оста обявиха, че се намират в положение на война с казаната държава. С това се осъществяват предпоставките за приложението на чл. 3 от Тристранния пакт. Според схващането на германското и италианското правителство от горното произтича задължението на българското правителство да обяви също и от своя страна положение на война със Съединените щати.

При това ние разбираме под влизане в положение на война не само прекъсване на дипломатическите отношения, но и формалното обявяване на настъпилото положение на война. Макар, че от това няма да произтекат за българското правителство никакви военни последствия, политически е от най-голямо значение, щото всички сили, принадлежащи към Тристранния пакт, да изявят без всякакво колебание и по безсъмнен начин тяхната солидарност.“

Ето финалът на този исторически документ:

„Същевременно Ви моля да подскажете на българското правителство да се обяви за намиращо се в положение на война също така и с Англия, тъй като, предвид развитието на общото положение, едно отделяне на войната срещу Англия от войната срещу Съединените щати не изглежда вече възможно.“

Гьобелсова лъжа от най-чиста проба! Въпросният член 3 гласи: „Германия, Италия и Япония са съгласни да сътрудничат помежду си на тая почва. Освен това, те поемат задължението да си дават взаимна помощ с всички политически, стопански и военни средства в случай, че една от трите договарящи страни бъде нападната от някоя държава, която сега не участва в европейската война, нито в японо-китайския конфликт.“

Съединените щати ли са нападнали Япония или самураите са атакували янките? Англия сега ли влиза във войната? Защо не може да бъде отделена от Щатите? Не е ли самостоятелна държава на глобуса?

Не трябва да си юрист като Попов, за да отговориш правилно на тези въпроси. Вместо да анализира ситуацията той тича при премиера Богдан Филов. Двамата телеграфират на царя, който е в Кричим. Обещава веднага да се върне.

После е свикан Министерският съвет, който единодушно гласува кръвожадния акт. Известно колебание проявяват само Димитър Кушев и Иван Горанов. Първият ръководи земеделието и държавните имоти, вторият оглавява железниците, пощите и телеграфите.

Чудят се дали да информират Народното събрание, защото по конституция това не е необходимо. Правният министър Васил Митаков обаче припомня урока от Първата световна война. Тогава кабинетът ни бута в конфликта, без да се консултира с парламента и след катастрофата е изправен пред Темида. „Аз изтъкнах пред министрите практиката на Третия държавен съд. Показах им и самия обвинителен акт“, аргументира се Митаков и ги убеждава да поискат благословията на депутатите.
Филов отива в камарата да уговори с председателя Христо Калфов подробностите. Вечерта с Попов са извикани при царя. „Той одобри решението ни, но очевидно неохотно и беше доста нервен и загрижен“, отбелязва първият държавен мъж.

Филов замазва, голата истина вади наяве царския довереник Любомир Лулчев. „Аз си знам какво ми е!“, възкликнал Борис. „Каза ми също - свидетелства Лулчев, - че бил в Кричим, когато научил за обявяваната вече война и веднага се върнал в София и че им казал (това по неговите думи, които тогава ми направиха впечатление със своя характер) на Филов и Попов: - Вие трябваше да се съпротивлявате, да ви скъсат гащите и тогава да ви онождат*, а вие сами сте ги смъкнали, че и вазелин сте им дали.“

Двамата му отговорили: „Няма нищо, Ваше Величество, това е символична война само.“

На 13 декември Народното събрание гласува „символичната война“ с бурни аплодисменти. Доморасли фашисти пък нанасят погром над двете посолства. Царица Йоана разказва:

„Вечерта на демонстрациите царят извика американския пълномощен министър и му изказа лично извинение за инцидентите. Заповяда да се изпратят работници през нощта, за да поправят повредите, нанесени на сградата на легацията; на американските дипломати, готвещи се да напуснат България, предложи всякакви улеснения и внимание. Заповяда дори гражданите на Съединените щати, които бяха решили да останат в страната, да бъдат упълномощени и защитени.“

Пълномощен министър е Джордж Ърл III. Той изтегля дипломатическата мисия на 27 декември 1941 г. Англичаните правят същото, но докато стягат багажа, наши агенти слагат в него две бомби. Едната е обезвредена във влака. Другата обаче избухва в истанбулския хотел „Пера палас“, където отсядат прогонените.

Шестима са убити, двадесет и пет ранените. Уинстън Чърчил се заканва да превърне от въздуха земята ни в „картофена нива“. На 1 август 1943 г. армада бомбардировачи прелита над столицата, за да удари петролните полета край Плоещ. „Това е началото на края!“, възкликва царят.

Борис не доживява масираните бомбардировки следващата година. Освен София мишени са Пловдив, Карлово, Стара Загора, Кюстендил, Дупница, Мездра, Търново, Добрич, Русе, Лом и други населени места.

Само в столицата са разрушени 12 657 сгради, жертвите са над 2000. Силно пострадал е Народният театър, Народната библиотека е напълно унищожена. Ударено е и Народното събрание, където още отекват аплодисментите от фаталния 13 декември 1941 година.