„Имаше едно време…
— Един цар! — ще кажат веднага моите малки читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.

То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отоплят стаите“.

Така започва великата книга на Карло Колоди „Приключенията на Пинокио“, която вече 137 години вълнува хората по цял свят. Накрая на историята, издяланото от цепеница, от бедния старец Джепето, дървено човече Пинокио, за награда се превръща в живо момче, благодарение на доброто си сърце. Приказката е поучителна, защото показва как добрите дела и човешкият морал винаги побеждават и могат да вдъхнат живот дори когато това ни се струва невъзможно.

„Имаше едно време едно малко момче, Христо, родено в здраво комунистическо семейство, възпитано в идеалите на марксизма-ленинизма, съвестен пионер …“.

Така пък започва историята на новото съвременно българско дървено човече Пинокио, назначено за „десен“ политик от задкулисието и от чуждите на България интереси, което се опитва да налага дневния ред в обществото ни вече няколко години, богато възнаградено с милиони грантове от задокеански фондации.

Подобно на героя на Карло Колоди, и Христо започва с белите. Първата сама по себе си е достатъчна, за да бъде наказан „адвокат“ Иванов цели 10 пъти от адвокатската колегия в която членува, а накрая, заради демонстрираното от него дебилно пренебрежение към правилата, дори са отнети правата му. Втората обаче ще се помни по-дълго, защото служителите в министерство на правосъдието още сърбат попарата на фалшивите подписи на „министъра“ Иванов, какъвто беше за кратко, който сам не знае как и какви документи подписва, кой го подписва и дали десетките заповеди, издавани от негово име, всъщност са легитимни. Третата беля – лъжите и доносите на вече свикналия с неистината Христо Иванов, клеветящи България пред Европа, накара носът му главоломно да порасне, а момчето лека-полека започна да се превръща от жив човек, в истинска дървена кукла.

Дори и тогава, бащите му Костов и Прокопиев не само че не се отказаха от него, но продължиха с опитите си окончателно да го превърнат в проклето чепато дърво. Кой, ако не Пинокио, бе подходящ да бъде начело на хибридния им партиен проект „Да(Й) България“, с който се надяваха да продължават да извиват ръцете на управляващите, да прокарват собствените си икономически и политически интереси, както и да получат индулгенция за престъпната приватизация, на която са символи? Тук Христо сътвори четвъртата си беля – разруши дясното пространство, а на изборите събра толкова гласове, колкото да претендира за партийна субсидия от държавата, но не и да вкара във властта двамата франкенщайновци, които го създадоха.  

Независимо от провала, белѝте продължиха, доносите, сплетните, наглостта и менторския манталитет на куклата на конци Христо Иванов – Пинокио, се превърнаха в негова запазена марка, а кредитът на доверие от „добрия“ олигарх Прокопиев и бащата на бандитската приватизация Иван Костов, дори беше увеличен. За сметка на това, от малобройните му привърженици, останаха само шепа напълно вманиачени като него „фенове“, изявяващи се по фейсбук и отвреме-навреме спретващи по някой „спонтанен“ протест на жълтите павета – я за някоя „гей-лесбо“ или „зелена“ кауза, я за поредната мантра „съдебна реформа“ и „борба с корупцията“.

Последната беля на дървеното човече обаче има всички шансове да засенчи всички останали, а твърдата подкрепа на бащите му за нея, може да им погоди номер, какъвто едва ли са очаквали. Наглото публично и напълно манипулативно обвинение от тяхна страна спрямо българска компания в контрабанда, тайното среднощно лепене на фалшиви етикети и застрашаването с лъжи, на хляба и работата на хиляди хора, изкараха на улицата истински протестиращи.

Страхът, че най-после някой ще потърси реално сметка за манипулациите му, накара Пинокио да достигне нови висоти в лъжите си, които се превърнаха в кални обиди спрямо обикновените хора, търсещи справедливост. Шизофренното говорене стигна до там, на стената му в социалната мрежа да се толерира наричането на работниците на „Булгартабак“ „роби“, „мишки“, „салфетки“ и „нещастници“.  Ефектът обаче е обратен, защото с обиди няма как да изплашиш или откажеш хора, които търсят истината и правата си и които виждат що за стока си всъщност. Но това е нормално за хора като Пинокио и сподвижниците му. Безсилни в спора, безсилни във фактите, но истински виртуози в способността си да отричат чуждото мнение, да се подиграват и да заблуждават.

Така че, напълно логично, историята за българския Пинокио е на път безславно да приключи. Защото, за разлика от своя приказен и симпатичен съименник, Христо Иванов едва ли има шансовете да се превърне в нормално момче, оставило след себе си доброта, морал и отговорност към съдбите на сънародниците си. Напротив, хората със сигурност ще го запомнят като обикновена цепеница, със събрани очи, дълъг лъжлив нос и разкривена от омраза физиономия. Кукла на конци и недодялана дървена марионетка, излязла изпод ръцете на майсторите му Иво Прокопиев и Иван Костов. Проговорила за кратко, но логично изгоряла в камината на историята.