Макар че отдавна транзисторите с марка “ВЕФ” са забравени, Христо Кидиков продължава да пее и да се радва на любовта на своята публика. А дни преди 75-годишнината му беше любезен да даде това обширно интервю, с най-добри чувства към нашите читатели.

- Христо, как се чувствате дни преди юбилея?

- Ами така, както се чувствах на 50, после на 60, на 70... Като минах 50, бях на вилата една вечер и се замислих - то половината живот отмина, трябва да даваме път на младите... И от тогава до ден днешен все си казвам, че това ще ми е последният юбилеен концерт, но хората продължават да се обаждат, така че, докато ме търсят, ще бъда там, където ме обичат 

На 75 години, стига човек да е запазил сили за третата възраст, в която сме, и чувството си за хумор, би трябвало да се чувства добре. Да спортува и да не обръща внимание на дребните неща, да не се притеснява постоянно за болежките, защото всичко е от Бога дадено, и това, което е писано, никой не може да го избегне. Така че е безсмислено да се отчайваш, когато нещо да те заболи. Притесненията водят до още по-големи усложнения. Така че аз гледам философски на живота. И напред!

- Вече имате ли идея как ще отпразнувате юбилея?

- Обикновено празнувам с най-близките си хора, с приятелите, с братята ми. За съжаление, тази година малкият ми брат, който беше навършил 70 години, не се пребори. Но ще се съберем с другия, с децата. Обикновено ходим на балкан, любимата ни дестинация от много години е Клисура. И там хем възрожденски се настройваме, хем някой от приятелите ще гръмне с кремъклийка. Там са хора с боен дух. И с някое богоугодно животинче, което ще изпечем, ще отбележим празника. Веселим се...

- А на какъв подарък бихте се зарадвали най-много?

- За мен най-големият подарък е пожеланието за здраве. Получил съм много неща, с голяма благодарност към всички, но това са просто вещи. Имам любими картини от моя приятел художника Ангел Василев, който вече е горе, в по-добрия свят. Имам спомени и подаръци от скъпи хора, но общо взето не съм материалист, ценя духовното

В последно време хората се промениха. Виждаме се, поздравяваме се, но не е така, както беше преди години, в миналия век. Хората са отрудени.

- Първата ви автобиографична книга се казва “Хей, живот, здравей, здравей”. А неотдавна, заедно с 50 години на сцената, отбелязахте и излизането на новата си книга “Спомени от вефа”. Кой е най-светлият от всички?

- Ще ви разкажа една история от 1978-79 г. Навремето, когато се появи у нас този прословут ВЕФ, производство на бившата съветска република Латвия, беше нещо много изключително - голям, хубав, пък хващаше и “Свободна Европа” даже, която беше забранена в онези години.

Аз съм родом от Пловдив и съм фен на футболния отбор на “Ботев”, баща ми беше активист в ръководството на клуба. И Динко Дерменджиев - Чико, Бог да го прости, ме беше поканил с оркестър “София” и Мими Иванова да изнесем една програма на стадиона по случай 50-годишнината на клуба. Прибирам се в Пловдив и се срещам с Чико да го питам как върви подготовката. А той ми казва: “Всичко върви по вода. Снощи отивам в нашата кръчма да подсетя апапите: “Да не забравите утре да дойдете на стадиона, входът ще е безплатен.

И ще пее кой мислите?! Нашето момче, Кидика, майна!”. А някакъв зевзек, пийнал две ичкии, както се казва по пловдивски, от ъгъла на кръчмата му отговаря: “Аман от тоя Кидик, бе! Пускам радио Люксембург - Кидика, пускам Монте Карло - Кидика, цъквам вефа - Кидика. Имам една консерва с копърка в хладилника и ме е страх да я отворя да не изскочи и от нея Кидика”. Разказах историята в София, а някой направи нова версия - “Цъкни, майна, вефа, да чуим Кидика как са дирье”. Казано меко, по пловдивски. 

- Ядосвахте ли се, когато тръгна този лаф?

- Напротив, това е градски фолклор, не за всеки го има. Не се ядосвам, приятно ми е, когато хората ме срещнат, викат - еее, цъкни вефа, майна... Това е типично пловдивски лаф.

- Половин век на сцената, какво ви даде и какво ви отне?

- Човек, когато е отдаден на своята професия, може само да се радва на това, което му се случва. Аз и в автобиографичната си книга съм написал, че като малък още имах мечтата да се занимавам с музика

Моята майка работеше в мебелна фабрика и аз й бях казал, че искам диригентска палка. Поръчала тя на майсторите и те направили една хубава палка, полирали я даже. И аз ходех с тази пръчка по махалата и казвах - един ден ще се кача на голямата сцена. Не че нямах и тогава почитатели, като свирех с китарата. (Смее се.)

Идваха, но им казвах - ще се кача на голямата сцена и ще се поклоня на публиката. Бил съм някъде 15-годишен. 3-4 години свирех на цигулка, но се отказах, от мен явно Моцарт не излезе. След това учих в Музикалното училище и в консерваторията при Ирина Чмихова... Ех, годините минаха като един миг. Както пея в една моя песен - всеки миг с любов е живот...
Със Снежана открива, че и в третата възраст любовта е невероятно чувство.

- Тази година имате още един юбилей - преди 10 години сключихте брак с третата си съпруга Снежана... 

- Да, сега през ноември ще станат.

- Някои хора казват, че на нашата възраст вече сме стари да говорим за любов. Според вас има ли предел във възрастта за това прекрасно чувство?

- По повод на третия си брак бях написал: “Постоянно чувам - абе, сега ли, на тези години? Не те ли е срам?! Имаш деца, вместо да се грижиш за тях, ти си тръгнал да се жениш...” Питам аз, ако бях слушал тези хора, да се затворя, сам, най-много щях да си докарам инфаркт или да се събудя някоя сутрин озъбен и изстинал. (Смее се.) Щях ли тогава да бъда по-полезен за децата си, отколкото сега - с каквото мога, им помагам. А любовта е невероятно чувство. Не съм очаквал, смятах, че след 60 години, като навляза в третата възраст - в широките води на океана, ще се удавя там и... толкоз. Обаче се оказа, че не е така. И трепет имаше, почувствах се като някакъв пубер. 
Наистина не съм очаквал, че любовта има такава сила

- Случайно ли избрахте датата на годежа да е рожденият ви ден? 

- На 16 октомври аз всяка година се събирам с приятели и близки. И пак бяхме в една база на Клисура. Тогава със Снежи вече живеехме заедно. И й казвам - вземи си някоя дрешка, по-елегантна. И аз ще си взема нещо. Тя се чуди: Защо бе, Христо, там обикновено носим спортни дрехи, хижарска обстановка е, планина... Абе, викам - де да знаеш, може някой да мине. А аз имах сценарий да й предложа пръстена, не може да сме по анцузи. Занесох си и апаратура там. А Снежи пак ме пита защо ми е. Отговорих й, че брат ми ме е помолил - да потанцуваме, голяма компания сме.

И тъй като вече пишех, първата ми книга беше излязла, ставам, чукам по чашата по стар обичай за внимание и казвам: Искам да ви призная, реших да се опитам да направя една пиеса. И ще ви прочета началото, ако я одобрите, ще имам смелостта да я довърша. Пускам песента на Елвис Пресли “Love me tender, love me, sweet...” и започвам да чета превода на текста: “Обичай ме, мила. Никога не ме оставяй... Ти осмисли живота ми”.

Обаче умът ми е все в пръстена, който криех в джоба. И си викам - ако бръкна и не е там? И когато накрая казвам, че това е щастливият момент на главния герой, се обръщам към нея, праскам се на коляно, капачката ми изпука и аз питам: “Снежи, ще се омъжиш ли за мен?”. Поднесох й пръстена. В този момент муха да бръмнеше, щеше да се чуе, такава тишина настана. Всички затаиха дъх. Гледам - по бузите на Снежи текат сълзи. И тя ми отговори: “Винаги за теб, съгласна съм!”. Така се започна...

-Известно е, че сте се срещнали във фирмата за прахосмукачки, в която сте работели и двамата. Днес кой от вас по-често хваща прахосмукачката?

- Повечето тя се занимава с прахосмукачката. Дори й стана любим уред, защото той наистина е уникален. И аз чистя, много обичам чистотата, но тя е още по-педантична. Дори понякога й казвам - стига вече, почини си малко. Но пък в готвенето, където тя също е много добра, и аз се изявявам. Ненадминат съм в станимашките сармички, които научих от майка ми, щото тя е с гръцки произход... Правя баклавата, баницата... и Снежи казва - ти си майсторът на тези неща. 

-Тоест следващият ми въпрос е излишен. Беше дали делите работата у дома на мъжка и женска.

- Не. Заедно садим и в градината всичко, и домати, и краставици, магданоз, чесън, лук...

- Гордеете ли се с внуците си и най-вече с това, че един от тях се казва Христо Кидиков?

- Как да не се гордея, за дядото и бабата внуците са най-голямата радост Пак ще кажа нещо интересно. Когато Христо преди 7 години тръгна в първи клас, отидохме за първия учебен ден. Построиха ги и тогава за пръв път видях това нещо - сложиха им баджове. И на неговия пишеше “Христо Николаев Кидиков - 1-ви Ж клас”. Беше голямо вълнение. Какво нещо е внукът ти да ти носи името! Седнах му на чина даже - дядо и внук!

- Все още ли живеете със Снежи в село Кладни дял?

- Да, в бащината къща на съпругата ми. Ние затова се преместихме там, защото татко й беше много възрастен и зле здравословно. Изкара една година и половина с нас и все казваше - зетко, ти ако възродиш тази къща, друг няма кой да го направи. Той вече не можеше да я поддържа, беше потънала в плевели. Възстановихме я. Много е хубаво. 

- Не ви ли липсва големият град?

- Вече не ми липсва. (Смее се.) Като студент много исках да остана в София. Лудницата си е лудница, но като си млад, ти харесва. Но тогава имаше жителство. През последния семестър се явявах на изпит, и аз, тарикатче пловдивчанче, си викам - като завърша, кой откъде е, ще ме пратят по разпределение в Пловдив. Вече пеех тук-там. И си мисля - трябва да остана още една година. Явявам се на изпитите и нарочно говоря глупости. Иначе бях пълен отличник.

Даже Симеон Щерев - Банана, Бог да го прости и него, който ни преподаваше по джаз, се чудеше: “Кидик, какви глупости говориш? Разбирам, не си готов, ще ти пиша 5 плюс...” Казвам му - моля ви се, пишете ми 2. И така на 2 изпита ми написаха двойки и аз останах да повтарям. Тогава станах стажант в оркестър “София”, а на следващата година, след катастрофата със самолета, в която загина Паша Христова, Митко Симеонов направи конкурс.

Явих се, спечелих го и влязох като солист на оркестър “София”, получих и жителство. Да, но 45-46 години в столицата ми дойдоха множко. Време беше да се оттегля на спокойствие. И да си карам старините с “голямата” пенсия, естествено. Започнах със 167 лв., стигна до 220 и сега взеха, че я направиха 300. Не знам как може да се живее и с тях, но пък много хора са като мен, така че... Стана голям скандал и със списъка с пенсиите на звездите, мен не ме уважиха. Тъкмо да се оправят нещата и падна правителството. Но на никого не се сърдя, ще се справим... Е, ако ме уважат и ми увеличат пенсията, няма да е лошо 

- Как хората на село се отнасят към вас?

- Като ходя да си взимам хляба в понеделник и петък в местната кръчмичка, където удряме по една бира, ме разпитват за културния живот и аз им разказвам. Те пък ми разказват за неща, които ми помагат в градинарството или как се коси. Вече имам електрическа машина, но доста години се учех как става с косата, ред по ред, за да пада сеното. Работата ме поддържа. На село всеки ден си правя и 5-6 км в планината. На тези години съм член на Чепеларското скиорско дружество. Всяка зима на 3 март се събираме хора от 18-20-годишни до такива на моите години, а има и един на 96 години...

- О, да, това е бай Иван Раев, ние писахме за него, той е най-възрастният практикуващ скиор...

- И всеки ден през зимата ходи до Пампорово със ски, а после се спуска. Та ние се събираме вече от 10 години, отиваме на паметника, поднасяме цветя в почит на загиналите през войните, 5-6 гайдари тръгват пред нас, 5 км по пистата - наляво-надясно, качваме се догоре. Спираме, хора се играят... Всеки си носи по някакво бардуче с гроздомицинова “ваксина”. (Смее се.) Аз обожавам родопските песни, прекрасни се.
От години живеят в живописното село Кладни дял.

- Има ли мъдрост, която сте открили в последните години?

- Мога да кажа какво ми хрумва в момента - че и най-мъдрият е малко прост. Тоест не трябва да се хвалиш, че знаеш нещата, да даваш съвети. Казват за селските хора - прости хора. Но това не означава, че са простаци. По-естествени са, но толкова много неща знаят за живота, на такива неща могат да те научат, че да се хванеш за главата. И друго - животът ти се дава един път. Да се радваме на всеки миг, а не да се успокояваме - абе, има много време. То времето лети, отива си. 

Не трябва и да се ядосваме, а да знаем, че всеки един лош момент ще мине

А животът не може да бъде лош, той е прекрасен. И тук мога да запея - хей, живот, здравей, здравей...

- Никога ли не се страхувате, че времето лети така бързо?

- Не, аз вече казах. Преди малко говорих с Нели Рангелова по телефона. Ние сме работили заедно във военната естрада, имаме толкова общи спомени. И това й казах - всеки има един чип, в който е кодирано кога ще се скъса нишката. Така че е безсмислено да се притесняваш за края. С пълни шепи граби от това, което ти е дадено като живот, защото в един момент няма дори да осъзнаеш, че си го загубил. Никой не се е върнал отгоре. 

- Друга ваша емблема е усмивката ви. Какво може да ви накара да я загубите?

- Смятам, че усмивката е голямо оръжие. И най-лошият и агресивен човек се успокоява, когато му се усмихваш. Имал съм неприятни моменти по бензиностанции или на пътя. След като ме опариха при тази висока пенсия с 2-3 глоби по 80-100 лева, аз си спазвам правилата, но има много изнервени хора.

Отзад ми святкат, свирят. И дори знам какво казват, какви попръжни по мой адрес изричат. Но като минават покрай мен, се обръщам и се усмихвам. И гледам, че той ми прави жест, че съм луд, но е спрял с тази агресивност. Та усмивката е голямо оръжие, тя е вродена в мен, не че някой ми е казал - усмихвай се. Господ сигурно ми я е дал. Аз съм вярващ човек. 

- И накрая, моля ви за едно пожелание за хората над 55!

- Вярвайте, скъпи приятели, читатели на този прекрасен вестник, че животът не свършва след 55. Той продължава. Трябва да имате сили и вяра в това, че сме нужни и на тези години. И на децата, и на внуците, и на себе си! Не се отчайвайте и мечтайте, че светът ще стане по-добър!
 

Щрихи към биографията

Роден е на 16 октомври 1946 г. в Пловдив. Любовта към музиката дължи на баща си Димитър, който, макар по професия да е ветеринарен лекар, можел да свири на струнни инструменти - китара и мандолина. Той научава сина си да свири на банджо и на китара и му вдъхва любов към старите градски песни. В 3-ти клас малкият Христо започва да учи цигулка, а от 7 клас пее във вокална група.

През 1963 г. постъпва в Музикалното училище в Пловдив, където е в един клас с Митко Щерев и Мими Иванова. Изкарва казармата в Сливен, където 2 години пее в оркестър към Трета армия и получава различни награди за военна песен. През 1969 г. е приет в Българската държавна консерватория, в класа на Ирина Чмихова. Там негови колеги са Маргарита Хранова и Михаил Йончев. След завършването си работи с оркестър “София”, а след това с групата “Сребърни звезди”. От 1990 г. е на свободна практика.

В своя репертоар Кидика майна има внушаващите 400-500 песни. Твърди, че не може да избере най-любима, но като негова визитка през годините си остава “Хей, живот, здравей” по музика на композитора Тончо Русев и текст на Михаил Берберов. 

Участвал е в международни конкурси и фестивали в Чехия, Германия, Куба. Осъществява концертни турнета и изяви в Русия, Куба, Полша, Германия, Чехия, Унгария, Сърбия, Алжир и др.

Валентина ИВАНОВА