Загубих и майка, и татко през миналата година, каза актьорът Христо Мутафчиев пред Канал 3.

Събеседникът на телевизията заяви, че би искал да види отишлите си от този свят родители на празничната трапеза. По думите му това би бил най-големият подарък, който би получил за изминалите празници.

Мутафчиев се спря и върху своята професия. "Актьорството носи много радости, но и много разочарования", каза той. "Има мои колеги, които не си позволяват да слязат на нивото на мерзките страсти. Това Мариус Куркински и Камен Донев", допълни артистът.

"Минал съм след толкова изпитания и за духа, и за тялото, че единственото, което си пожелавам, е здравето на децата ми", посочи още Мутафчиев.

За актьорската прогесия се иска много здрав задник, много сериозен характер, характерът се гради трудно през годините, има много разочарования. Да, има и много радости, но има много повече разочарования, отколкото радости. Освен всичко останало, трябва да имаш и малко късмет в тая професия. Това заяви в "Офанзива с Любо Огнянов" актьорът Христо Мутафчиев по повод негово изказване, че не би искал дъщеря му да го последва в тази професия.
 
"Ако дъщеря ми доведе актьор, по-добре да набия нея, защо него? По-скоро съм на мнение, че не бих искал дъщеря ми да се занимава с тая професия", каза актьорът, който през 2019 г. навърши 50 години.
 
На въпрос какъв подарък би искал да получи за Нова година, той призна: "Този подарък, който исках, няма как да го получа никога най-вероятно повече. В началото на изминалата година починаха и майка ми, и баща ми, така се случи просто, един след друг. И исках да получа подарък да ги видя, да ги видя на празничната трапеза. Какво бих им казал? Сигурно, че ги обичам и че много ми липсваха през цялото това време".
 
Запитан колко му струва глътката въздух, когато се гмурне дълбоко под повърхността, Христо Мутафчиев отговори: "О, много е скъпо, вярвай ми! Аз затова много хора, които ми казват - "трябва да бъдеш пример за това или онова", аз винаги казвам: "Не мога да съм пример, аз съм платил изключително висока цена, за да бъда това, няма как да бъда пример. Спасителки? Те спасителките се появяват по всяко време, въпросът е до каква степен ти ще им обръщаш внимание!"
 
За пиесата "Трима мъже и една Маргарита"
 
"Автор е бившата ми жена Лиза Шопова, макар че не сме имали брак наистина, но е майка на сина ми Асен Мутафчиев. Помолих я да напише една пиеса за мен и за Асен, защото не й е първата работа това, което пише – има 3 пиеси мисля преди това.
 
Да напише за Христо Мутафчиев, бащата на детето си, и за сина си, преди това беше написала пиеса за брат си и за своя близка приятелка – шуробаджанащината е навсякъде! (смее се). Въпросът е кога тази шуробаджанащина върши добра работа.
 
И я помолих да напише една такава пиеса, каквато и да е тя – аз не знаех каква е, и когато тя написа пиесата се оказа, че е написала такъв шедьовър като текст, че ние нямаше как да не се гмурнем в дълбокото веднага – говорейки за дълбокото преди малко.
 
На всичкото отгоре тази пиеса спечели първа награда на конкурса на Сатиричния театър за най-добра съвременна българска комедия – тя е уникална, събитията са уникални, ще видиш. И се оказа, че тя е и режисьор на тази постановка, и аз бях режисиран от Лиза Шопова, играейки със сина й и с мен самия, с Петьо Калчев, колегата от театър "Зад канала“, и една прелестна актриса от Сатиричния театър Маргарита Хлебарова, с която преди това играехме в "Как се обира една банка". 
 
Историята не бива да бъде разказвана, ще разбереш сам защо – защото не може да бъде разказана. Трябва да я видиш. Трима мъже се оказва, че са в една болнична стая, за да се окаже, че те имат такива взаимовръзки помежду си, че не може да си представиш. Оказа се, е и тримата са участвали в една и съща катастрофа, предизвикана от мен, да речем, аз съм ги помлял всичките, в общи линии, за да се окаже впоследствие, че с Петьо Калчев се познаваме още от студентските години, но в стаята не се познаваме в първия момент. 
 
За да се окаже впоследствие, че аз съм любовник на майката на по-младия, за да се окаже впоследствие, че той е мой син, за да се окаже, че той е гадже с дъщеря ми, за да се окаже впоследствие, че тя не ми е моя 
дъщеря, а е на тоя, другия: а, бе, страшна лудница, казвам ти! 
 
Докато я правехме много се смяхме, много се забавлявахме, едва я изкарахме, аз се чудех дали въобще ще я изкараме, защото ние самите толкова се забавлявахме и се смяхме на всички тъпи ситуации, на които може да попаднат наистина трима мъже, и накрая се появява тази една Маргарита, че онемяваш. Но се оказа, че всичко това, което Лиза е разказала в крайна сметка в тази пиеса, то е възможно да се случи, абсолютно реално е възможно да се случи. Уникални неща! За първи път в пиеса, която работя, аз чувам как публиката коментира какво ще се случи. Много е смешно!"
 
На една сцена със сина си
 
"Аз съм възхитен от това момче..."
 
За елитарността и компромиса в изкуството
 
"Аз не харесвам думата "елитарен", какво означава това – за елит. За кой елит? Веднага ще направя една препратка. Асен като беше малък – беше на 5 години, идва един ден при мен и ми казва "тате, какво е елит?“ И аз сега трябва да му обясня. „Тате, елитът това е едно общество, група хора, които така се опитват да помагат на едни други групи хора, които са изпаднали в един по-тежък период, които опитват да дават някакъв тон на живеене на другите хора, заможни са, имат средства, позволяват си да се държат по малко по-различен начин, да дават оценки, да бъдат по-възпитани, да бъдат пример за други хора, да помагат на бедните. Това, според мене, казвам, е елит!" 
 
И той знаеш ли какво ми казва? "Жалко, че едно време в България е имало само двама елити“. "Е, кои са били, бе, тати?“ "Христос и Левски!" И оттук за мен се изчерпва думата "елит". На 5 г. за Левски, защото той израсна в Карлово при баба си и дядо си, и всеки ден минаваше покрай къщата на Левски. И всеки ден му се задаваше въпроса: "Кой е живял в тая къща, тати?" И той: "Васил Левски". Той знаеше всичко. 
 
Елит, елит – какво е за България ВИП? Временно Имам Пари! Така де, казвам го във връзка с думата "елит". 
 
Смятам, че има актьори в България, които просто не си позваляват да слязат на нивото на низките страсти, които понякога публиката провокира. Има такива актьори, мога да ти кажа веднага двама, за мен те са брилянтни актьори в България – говоря от моето поколение. Единият е Мариус Куркински, и другият е Камен Донев. Това са хора, които не се плъзгат по наклонената плоскост. Понеже с Камен сме много близки, изключително, като братчета сме – живели сме в една стая в Студентски град 4-5 години... Ако стаята можеше да говори? Не, не, не, не – шът, тихо, тихо, тихо: прекрасни години имам с Камен докато живеехме. 
 
На Камен съм се обаждал много пъти да го поканя за участие в нещо, в което имам нужда от него, или ще участвам някъде и хората са ме помолили да го убедя да се включи в някакво събитие или някаква конкретна тема. Винаги ми е отказвал досега! И то все пак сме приятели, нали. Но дори това, че сме приятели, не му е позволявало да прави нещо различно от това, което той си е намислил да прави, или да влиза в едно друго ниво, което не е неговото."
 
Какво вижда в огледалото
 
"Виждам една маймуна, едно карловско Маугли виждам, вече малко по-зряло Маугли, отиващо към Тарзан вече – това е еволюция, да, и на което, много странно, и на двете рамена има дявол. Няма ангел, ангелът си хвърка някъде отзад над мене, но на двете рамена – само дяволчета, които ми шушукат: от едната, от другата страна, и аз моментално се пренастройвам, моментално в другата посока."
 
За "небесната трупа"
 
Отиде си Иван Ласкин в началото на 2019 г., накрая изпратихме Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов. И Йоско Шамли, който беше в един клас с Иван Ласкин и с Йоси бяхме в един випуск в НАТФИЗ. Работил съм с него в две представления, дипломни спектакли на един режисьор в НАТФИЗ.
 
За "небесната трупа“ е изтъркано, но всички се събираме горе. Но първо - не горе, никой не знае къде е, горе ли е, долу ли е. Но веднъж след като си отиде Чочо (Попйорданов), аз не съм от тези хора, които ходят при някакви врачки, баячки, такива, които изпиват мозъците на хората и им обясняват как сега тука ще направиш това, ще направиш онова, докато душата се успокои. Но се запознах с една жена, която, според нея самата, контактуваше с духове. Реших да използвам момента и да захапя, и я попитах: "Можеш ли да ми кажеш нещо за Чочо?“ На другия ден тя ми каза: "Чочо стои на една голяма маса, под една дебела сянка, пие бира и крещи „Да живее България!" и "Смърт на тирана!“ Хъшовско, той си е Македонски...
 
Не знам дали бихме играли трагедия или комедия, но ако всички тези чешити, прекрасни чешити, са се събрали на едно място и могат да контактуват помежду си, както и да е контактът, такъв купон пада, че ти е бедна фантазията! Ние ревем, плачем за тях, но плачем за материалното, за материята, а душата, духа, извисяването..."