Ако има анкета за най-известните арменци в България, Хайгашод Агасян е сред първата петица. При това го познават и малки, и големи. А приятелите му нямат чет. Роден е през 1953 г. във Варна. Завършил е Българската държавна консерватория в София. Първото работно място за Хайго става Младежкият театър. Там се запознава и с поета Недялко Йорданов, с когото създават някои от най-популярните песни за деца, поп и театрална музика - “Не остарявай, любов”, “Добри познати”, “Бог да пази България”, “Хей, приятелю, здравей”. През 1993 г. Агасян печели голямата награда на “Златния Орфей” за музиката на песента “Посвещение”. Носител е на орден “Кирил и Методий” - Първа степен за големи заслуги в областта на образованието и културата.
С присъщата си скромност Хайго смята за свой най-голям успех сина си Азад, който върви по стъпките на баща си. А за съпругата си - пианистката Мари, с която го свързва 32-годишен брак, не спира да говори с възхита.

- Хайго, ще те запомня като вечно усмихнат, но и вечно забързан човек. В какво “междучасие” те намирам в момента?
- Намираш ме между Казанлък и Шумен. На 25 септември гостувах в една прекрасна детска градина “Здравец” в Казанлък, където с мои песни открих учебната година. След това погостувах в Дряново на скъпия си приятел Валентин Велчев.

И сега пътувам към Шумен, където започват Шуменските есенни вечери. От години председателствам журито в любимото ми читалище “Добри Войников”. След това за честването на 150 години пък на друго любимо читалище “Съгласие” с Недялко имаме рецитал. Помня много добре 125-годишнината на това читалище. Може би най-щастливият момент в живота ми на сцената е било именно преди 25 години на това честване. 


Първата китара е купена от леля му от Армения

- Какво се случи тогава?
- Дълги години ми викаха слуга на двама господари. Дай Боже всекиму. Аз го чувствам това като голям комплимент, защото единият господар е Недялко Йорданов, другият -  Стефан Цанев. Т. е. аз правех рецитали и с единия, и с другия и продължаваме да правим.

Обаче тогава се случи така - представи си сцената, един роял в средата, от едната страна на сцената Доротея Тончева и Стефан Цанев, от другата страна - Недялко и съпругата му Ивана, а аз по средата свиря на рояла. Стефан рецитира “Птица ми мина път”, посветено на Недялко, Недялко му връща жеста с “Птицата, която път ми мина”. Доротея - “Това е мъжът на моя живот”, Ивана - “Това е мъжът на моите мечти”.

И така един на друг си подават стихове, а аз пея ту на единия, ту на другия. Винаги съм мечтал за това нещо - да ги събера двамата на сцената. И ето на, това се случи в Плевен преди 25 години. Междувременно към читалището са създали вокална детска група “Арлекино”, за която написах песен на плевенските деца. Предстои ми и конкурсът “Северно сияние” в Русе, където съм жури. С една дума, потопен съм в “сладка умора”. Но това е, което ме държи в кондиция -  работата с децата, музиката, хората. 

- Недялко има един стих: “Ти си мъж по лице, но момче по сърце...”. На 66 години все още ли си момче по сърце?
- Това е любимият ми стих. Като студент в Музикалната академия режисьорът Андрей Калудов ме взе да свиря в спектакъла “Ромео и Жулиета” във ВИТИЗ, в който участваха студентите от класа на Гриша Островски.

Това е 1976 г. Така попаднах сред прекрасни хора, които ме приеха безрезервно - Пламена Гетова, Даринка Митова, светла му памет, Траян Янков... 2-3 години просто живеех в техния свят. Четяхме стихове, слушахме музика, ходехме на представления.

Именно при тях усетих, че сцената е радост, сцената е празник. 

Докато при нас, в Консерваторията, на концертите ни идваха само близки хора, на спектаклите във ВИТИЗ залата винаги е пълна. Един друг се надъхваха - за успех, за настроение. С тези мои приятели обичахме да четем стихове и един ден ми подават някакъв лист: “Дявол знае кога, ей така - изведнъж, днес си още момче, утре вече си мъж... Но какво от това, че си мъж по лице. Ти си мъж по лице, а момче по сърце...”. Страшно ме впечатли.

Това е просто музика. Ще направя песен. Направих я за себе си, но животът си подрежда нещата. 


Семейство Агасян - Хайгашод, Азад и Мари

След като завърших Консерваторията, вместо да замина за чужбина в някой елитен западен оркестър, както направиха повечето мои колеги, аз постъпих на работа в Младежкия театър. Това преобърна живота ми, защото там се запознах с Недялко Йорданов.

И това е първата песен, която му изпях по негови стихове. След това започнах да потъвам в поезията му. Направих и други песни по негови стихове. После открих Стефан Цанев. Общувал съм с големи български поети - Павел Матев, Радой Ралин, Дамян Дамянов... Прекрасни хора, друг свят, друга орбита.

Много съм щастлив от това. Лятото на 1983 г. бях при роднините си по майчина линия във Варна и един ден отидох до писателската станция на “Журналист”, където знаех, че почиват Недялко и жена му. В разговора той ми подаде един лист и каза: “Прочети нещо!”. Чета аз, и онемях. 

“Не остарявай, любов”, току-що написано стихотворение по повод рождения ден на жена му Ивана - 18 юли. Кръвта ми се качи в главата. Казах само: “Ако ми разрешите, ще вложа всичко от себе си да напиша достойна музика на тези стихове”. Разреши ми. И така се роди песента “Не остарявай, любов”. 

- Любовта може да не остарее, но за съжаление тялото остарява... При теб как е?
- Виж сега, дребни неща се обаждат. Та, какво да ти кажа за здравето. Аз съм човек, който много обича и уважава лекарите и лекарския труд. Навремето сме правили много концерти във Военномедицинска академия.

Имаше традиция всеки последен петък да правим “Музиката и смехът като терапия”. Докарваха болни на легло, в колички. Участвали са много хора - Калоянчев, Парцалев, Стоянка Мутафова, музиканти, певци. Аз бях редовен на всеки концерт и виждах как лекарите ни приемаха безрезервно. Всеки, с каквото може, трябва да помага. Аз това мога.


Хайго с големия френски певец от арменски произход Шарл Азнавур

- Преди няколко години претърпя катастрофа. Какво се случи?
- Това се случи през 2003 г. Направих голяма глупост. Преди рецитал с Недялко в Севлиево минавам аз през Дряново да се видя с моя приятел Валентин. Паркирам пред офиса му с опела и, без да дръпна ръчната спирачка, като емоционален човек изскачам от колата да се прегръщаме. В този момент колата тръгва сама по баира надолу, а отсреща е училище, деца. Ужас! 

За част от секундата трябва да реагирам. Хвърлих се пред колата, а тя набира скорост, и с ръце и с крака се опитвам да я спра. Можеш ли да си представиш, безумие. Как ще спреш тази тежка кола?

Премаза ме в друга спряла кола. Излезе ми тазът, всичко, нямам думи. Дойде “Бърза помощ” от Габровската болница. Но Господ ме беше пожалил, в смисъл, че нямах счупено. Да, тазът излезе, но те го наместиха без никакви операции. Нямам думи какво внимание. Това решение да не се оперира е взел д-р Въгленов, който е голям специалист ортопед. Слава Богу, всичко мина-замина.

Между другото, много приятели дойдоха да ме видят в Габровската болница. Извървях дълъг път - месец в болницата, четири месеца с проходилка, но бях жив. Попаднах на много добра рехабилитаторка и си стъпих на краката. Следващата година станах шампион по тенис на маса.

Румяна СТЕФАНОВА
/вестник "Над 55"/