Кръстина Иванова е позната на слушателите на БНР като глас от спортната редакция, двукратен носител на наградата “Сирак Скитник” за радиожурналистика. За колегите и приятелите си тя е всеотдайна майка на три деца и безспорен професионалист; за състезателите, треньорите и спортните деятели - утвърден журналист, отразяващ компетентно и безпристрастно най-значимите спортни събития у нас и по света. 

С нея си говорим не за статистика и спортни рекорди, а за другата страна на спортната журналистика - възможността да бъдеш на невероятни световни спортни събития, да общуваш със спортни легенди, да бъдеш свидетел на исторически постижения. И за личното пространство, приютило най-любимите ти същества, любими занимания и отложени във времето проекти.

- Криси, иска ми се в началото да си поговорим за корените - на рода, на името. Познаваме се отдавна, но винаги съм мислела, че се казваш Крастина. Може би защото на латиница името ти се изписва така. Нека да уточним.

- Кръстена съм на баба ми Кръстена. Празнувам на Кръстовден. Майка ми и баща ми са искали да ме кръстят Кристина, но през 1976 г. властите не са разрешили, защото било име на датска императрица. И са им дали списък с имена да си изберат. Те избрали да ме нарекат Кръстина. От “кръст”. Нося си го - надявам се, с достойнство. 

Много обичах баба си, всяко лято прекарвах ваканциите си при тях в едно видинско село - Ракитница 

- Знам, че участваш в танцов ансамбъл. Какво е отношението ти към фолклора и народните традиции? Къде е пресечната точка на танците и спорта?

- О, да. Особено в художествената гимнастика, във фигурното пързаляне. 25 години танцувах в Танцов ансамбъл “Горна баня”. След това прекъснах, учих, омъжих се, родих децата си. След като децата поотраснаха, се върнах към танците. Преди няколко седмици отново излязох на сцена... тази емоция не се забравя. Това, което ти дава сцената, публиката... не се забравя. Усещането е невероятно. 

- Подочух, че търсиш автентична носия. 

- Да, защото и хореографката на нашата група “Фолк палитра” Зоя Григорова има по-различно виждане за изявите ни на сцена. Иска да се представяме с автентични носии. Много е трудно да се намери такава. Членувам в много групи в социалните мрежи, където също търся. Очаквам да ми дойде един тракийски костюм. Цените са убийствено високи. Другият проблем е с размерите. Надявам се да си намеря и северняшки костюм. Там е по-лесно, защото бръчникът, който е полата на костюма, има връзки и може да се регулира. 

- Няма да ти спестя и въпроса за отговорността на журналистите за запазване и предаване на бъдещите поколения паметта за най-значимите постижения и имена в областта на спорта. 

- Някои от тези имена, за съжаление, не говорят нищо на младите хора. Преди известно време бях на откриването на една конференция в НСА. Олимпийската шампионка Тереза Маринова каза: “Повечето присъстващи младежи ме разпознават не като олимпийската шампионка, а като победителката в “Черешката на тортата”. Което наистина е много тъжно. 

По отношение на отговорността на спортните журналисти - повярвай ми, огромна е. Аз работя в БНР, а там все още се спазват стандартите на журналистиката и етичните норми - да бъдем коректни, обективни, точни и безпристрастни. Там все още се държи на българския език, на това да избягваме разговорния речник, да се говори на висок стил - така, както трябва да бъде. Фактът, че те слушат млади хора, че те слуша половин България, те задължава да бъдеш на ниво. 

- Не те ли изкушава мисълта да събереш богатия си архив в книга?

- Аз съм малко нерешителна. Не знам да има опит да се съберат спортни интервюта. Това е от моите така наречени “отлагани проекти” - все си казваш, че има време. Събрала съм някакъв архив, половината интервюта са качвани на страницата на БНР преди хакерската атака. Може би трябва да се замисля по въпроса.

- Криси, човек трябва много да си обича работата, за да извърви целия този път във всички тези нестандартни условия, далеч от семейството...

- Да. И ако сега някой ме попита дали бих извървяла този път отново, дали бих избрала тази професия - да, бих! Бих избрала тази професия, защото тя ми дава много. Това не е работа от 8 до 5 на бюро. Срещаш се с много интересни хора. Пътуваш по света. Да, уморително е. Може би ако съпругът ми не беше също журналист, нещата нямаше да се получат. 

- Ако трябва да посочиш най-големите спортни форуми, които си отразявала, кои ще попаднат в твоя Топ 5 и защо?

- Труден въпрос, защото всяко едно голямо състезание е различно, носи различна емоция, различен заряд. Първото голямо състезание, което отразявах, беше Световното първенство по художествена гимнастика в Будапеща през 2003 г. Бях командирована от БНР и пътувах с колежката от БТА Ива Кръстева и с група фенове на художествената гимнастика. В последния момент на мястото на Симона Пейчева беше включена Елизабет Паисиева. 

Никога няма да забравя това състезание, тогава Бети спечели бронзов медал на лента

Това съчетание се е запечатало в съзнанието ми. Има още едно такова незабравимо съчетание - топката на Боянка Ангелова на Европейското първенство в Торино. 

Следващото състезание в моя Топ 5 е Световното в Измир 2014 г., когато нашият ансамбъл стана световен шампион. България от години нямаше световна титла в художествената гимнастика и изживяването беше неописуемо. Аз бях единственият български журналист, който на живо отразяваше това първенство. Когато попитах Илиана Раева какво е сънувала преди световното, тя отговори “Кехлибари”. 

Световното първенство по спортна гимнастика в Щутгарт 2007 г. е следващото ми незабравимо преживяване. Тогава Йордан Йовчев спечели олимпийска квота и за последно игра многобой. 

Първите европейски игри в Баку 2015 г., Олимпиадата на Европа. България спечели медали в много спортове и аз бях безкрайно щастлива, че съм свидетел на повечето ни успехи. 

Европейското първенство по фигурно пързаляне в Торино 2006 г., което беше точно преди олимпийските игри. Албена Денкова и Максим Стависки не успяха да вземат медал. Няколко месеца преди това фигурист сряза крака на Албена с кънка и това беше първото голямо състезание след възстановяването й. Има още едно знаменателно първенство, което не съм отразявала на живо - това беше Световното първенство в Япония, когато те спечелиха втората си световна титла. Аз го коментирах на живо рано сутринта в “Преди всички” с Диана Янкулова. Това е първенството, по време на коментара на което щях да припадна в ефир

Такова вълнение, такава емоция изпитах при изпълнението на тяхната композиция-шедьовър “Седемте смъртни гряха”. 

Тези няколко състезания ме разтърсиха издълбоко.

- Нека да продължим с най-забележителните спортисти, които са заставали пред микрофона ти. Знам, че са много, но посочи някои от тях.

- Ще започна с фигуристите Алексей Ягудин и Евгений Плюшченко. В интерес на истината, между двамата аз предпочитам Ягудин. Не ме питай защо. Не знам, но е факт.

Друг забележителен спортист е Стефан Евертс. За тези, които не знаят, Стефан Евертс е 10-кратен световен шампион по мотокрос, нещо като Михаел Шумахер в мотокроса. Той е идвал няколко пъти в България. Да застанеш с микрофон пред такъв човек е истинско предизвикателство. 

Юри Кеки и Алексей Немов - спортисти, които са много близки приятели на Йордан Йовчев. Изпитвам огромен респект към тях. 

Боян Петров! Това е човекът, когото съм интервюирала след всеки покорен 8-хилядник

И досега не мога да повярвам, че го няма. Когато изкачи Еверест, се чухме по сателитния телефон и го попитах “Сега какво искаш?”, а той ми каза: “Да се събуя бос и да ходя по тревата”... Има такива обикновени думи, които остават запечатани в съзнанието.

Правила съм интервюта с всички звезди на родния спорт, не мога да ги изброя. Това са вселени в областта на спорта - състезатели и треньори от няколко поколения. 

- Кои са интервютата, с които се гордееш?

- С Бруно Гранди - бившият президент на федерацията по гимнастика, с Хуан Антонио Самаранч - шефът на МОК, Макс Моузли - бившият президент на федерацията по мотоциклетизъм, Жан Тод - бившият шеф на Формула 1...

Едно от последните ми интервюта, с което наистина се гордея, е с една жена, на която свалям шапка и казвам “Поклон до земята” - това е Кимия Ализаде. Състезателката по таекуондо е първата жена, която печели олимпийски бронзов медал за Иран. Тя се опълчи на режима в Иран, избяга от там и показа колко силни са жените. Състезаваше се в отбора на бежанците, сега вече ще се състезава за България. 

Искрено се надявам на Олимпийските игри в Париж да спечели медал за нашата страна в този спорт

А когато една жена иска нещо, независимо от обстоятелствата, тя може да го постигне. 

- Кои са най-трудните интервюта, които си правила? Имаш ли неосъществени интервюта?

- Да - с Димитър Пенев. Бях млад журналист, едва прохождащ, и си мислех, че когато се появиш с микрофон в ръка пред някого, той ще остане с отворена уста. Аз работех в Канал 3 и тогавашният ми началник Сашо Диков ме прати на летището да направя интервю с Димитър Пенев. Мислех си, че като съм журналист и като застана пред него, той ще бъде готов да отговаря на моите въпроси, но не познах. Подмина ме като пътен знак и изобщо не ме отрази. 

Много труден характер и много трудно се работеше с Богдан Николов - бившият президент на федерацията по мотоциклетизъм. Имала съм случай, когато съм отразявала конгрес на Балканския мотоциклетен съюз. Богдан Николов е сърдит, вика и се кара на всички и не пожела да застане пред микрофона. Чувам в слушалката “30 секунди!”. В това време излезе Валентин Керин - тогава беше генерален секретар на Балканския мотоциклетен съюз. Просто му поднесох телефона и той спаси положението. 

- Разкажи ми за най-необичайното място, на което си правила интервю?

- Най-необичайното място, откъдето съм се включвала, може би е тротоарът пред Колизеума в Рим. Тръгнахме на разходка, а бях обещала да се включа за “Спорт и музика”. Даже имам и снимка - клекнала пред Колизеума.

Не знам колко е необичайно и нестандартно, но не всеки може да влезе в “Залата на славата” в Монте Карло. Изживяването да си на място, където са били легенди на Формула 1, на леката атлетика, е нещо неописуемо. И аз съм безкрайно горда, че съм един от българите, които са имали щастието да влязат, и то няколко пъти, в тази зала. 

- Твоите дъщери са състезателки по художествена гимнастика. Представи си, че участват на голям спортен форум и трябва да вземеш интервю от тях. Кой е първият въпрос, който ще им зададеш?

- Не знам дали ще издържа да ги гледам. Може би първо бих ги попитала дали са доволни от това, което са изиграли. Защото, когато състезателят е доволен и е дал всичко от себе си, тогава може би и треньорът е доволен. Освен двете момичета, аз имам и син. Той си избра два спорта - волейбол и таекуондо. На таекуондото сигурно няма да мога да го гледам. Мъжът ми се е занимавал активно с този спорт и преди години ми каза: “Днес ме проснаха в нокаут”. А мен много ме е страх от нокаута. Но с удоволствие гледам волейбол. Това е един от любимите ми спортове. 

- Благодаря за възможността да се потопя в този необятен свят на спортни срещи, на спортни постижения, на невероятни изживявания и на една семейна хармония, която за мен е най-ценната.

- Аз благодаря на Бог за семейството, което имам, за децата, които имам. Благодаря на Бог, че съпругът ми ме разбира и все още успяваме да синхронизираме графиците си. (Смее се.)

Мариана ПИЩАЛОВА