Писателят Георги Мишев срещна 73-ия поред рожден ден на 3 ноември в Ловешко на колела. В ранния следобед на деня допътува от София до летнишкото СОУ "Бачо Киров" за прожекцията на документалния филм "Черна легенда", оневиняващ нарочения за предател на Васил Левски ловешки свещеноиконом Кръстю Никифоров. Той е сценарист на кинолентата, а режисьор е Дочо Боджаков. На смрачаване пък в Ловеч в местния Клуб на дейците на културата той представи новия си роман "Патриархат" пред близо 80 свои почитатели. Тогава и се видя, че си служи трудно с дясната ръка. Той си знае защо. Авторът на култовите книги "Осъмски разкази", "Адамити", "Матриархат", "Вилна зона", "Селянинът с колелото" и "Дами канят" обаче издържа спартански на изпитанието. Преди да се усамоти с приятели в ресторант под хълма Стратеш, той намери сили да даде и интервю за "БЛИЦ".
- Г-н Мишев, какво бихте написали със 73 думи или със 73 изречения?
- Ооо, трудна работа!.. /Усмихва се./ Само структуралистите работят в предварително определени размери. Аз съм привърженик на пълната свобода на писането. А и може би ми е още рано да отговоря какво бих написал със 73 думи или със 73 тома...
- Поетиката на Георги Мишев?
- Поетиката на Аристотел. Тя е библията на писателя, в основата на творчеството. Не съм се стремил към извеждането на някакъв образец на писане. За мене най-добрата позиция е да се пише в името на истината. Истината е тази, която поддържа света. Иначе ще се катурне всичко. Един автор трябва да се стреми към нея непрекъснато. Дали обаче ще я постигне, е въпрос на дарба, на талант някакъв. Божа работа! Творецът трябва да стои далеко от какъвто и да е интерес. По това той се различава от политика.
- Младите Ви колеги едва ли ще приемат безрезервно думите Ви...
- То си е за тяхна сметка. Те работят с малко по-модерни, по-хитри средства. Аз съм наивист...
- Естетиката на читателя Георги Мишев?
- Класиката. Тя е задължителната школа за всеки начеващ писател. Без нея нямаш шансове.
- Какво се случи с вашия селянин с колелото след 1989 година?
- Той не можа да стане гражданин в обществено-социалния смисъл на думата. В момента у нас гражданското общество е още в зародиша си. Оттам произлизат и толкова слаби места, пукнатини в прехода ни. Само едно гражданско общество може да конституира силата, властта. Сега у нас последната прави какво си иска, защото няма реална опозиция. И резултатите не са добри. Селяните, които дойдоха в града, бяха насила погражданени. Може би затова те не успяха да формират нашето т.нар. Трето съсловие. България не позна революции, каквито разтърсиха една Англия, а по-късно и Франция... Отсъствието в литературата ни на герой като Робинзон Крузо би трябвало да ни навежда на серизно размисли...
- Народният душманин днес?
- Ниската степен на морал. Без морал, без обществена рефлективност към едно или друго престъпление, няма нация.
- Къде е по-морален българинът? В "Матриархат" или в "Патриархат"?
- В "Матриархат". Там са по-чисти отношенията. В този роман душата ми плаче, там героините бяха майка ми, лелите ми - единствените пазителки на домашното огнище в ония години. В "Мантриархат" тоналността е по-чиста. Докато в "Патриархат" има атоналност, от нея трудно може да извадиш чист тон...
- Митологемите на България днес?
- Пътят към Европа. Дълбоко в себе си този стремеж е нужен, необходим, но, страхувам се да не го побългарим, да вземем само лустрото, фасадата на Европа, а там, вътре, пак да скрием нашите ориенталски душици. Това ме безпокои много. България не се нуждае от водачи. Всеки сам трябва да оре браздата си, да бъде гражданин и да отглежда граждани, първо в семейството, разбира се.
- Като че ли Словото повяхна у нас?
- Има едно голямо разочарование от думите у нас. Трябва да се върнем, както казваше Солженицин, към възраждане на истинския смисъл думите, защото се затлачихме от думи или в думи, които не въздействат. Умъртвихме, например, думата любов. Обезмислихме дори една такава дума, каквато няма друга в космоса, думата пари, а парите са и абстракция, но и енергията на живота, те го движат. Преди 1989-а ги огричахме, сега пък заради тях сме готови да линчуваме...
- Днес в България интелектуалците ли кокетничат с властниците или обратното?
- Нито едното, нито другото. Между тях има безраличие в момента. Това е страшно. Липсата на меценатство е началото на края на изкуството у нас.
Разбира се, преди 1989 г. се наблюдаваше едно слагачество - интелектуалците на властниците. Трябваше да живеят по някакъв начин, затова кривяха душите си.
- Какво се случи с ореола на българския писател в последните 50-60 години?
- Ореол? За какъв ореол може да се говори при нашите писатели? Може би такъв имаше само един Йордан Радичков. Той излъчваше едно естествено сияние. При всички останали бяха единствено напразни опити. Ореолът е сияние отвътре, ако сам не го постигнеш духовно, другото е празна работа.
- После соцреализма какво завластва в литературата ни?
- Вижте, в България изчезна литературната критика, която е правосъдната система в литературата. А в едно общество изчезне ли правосъдната му система, се явават мутрите, Затова и днес са на мода мутренските автори. Няма сито...
- По какви друмища тичат младите ни писатели днес?
- По пътищата към европейските фондации. /Смее се./ У нас другите пътищата се тревясали...
- Писателската върхушка? Отживелица ли е тя или се видоизмени?
- Каква писателска върхушка днес! Та те не останаха и писатели...
- Книгите между годините 1945 и 1989, които ще останат?
- Много малко. Ще остане непременно "Път през годините" от Константин Константинов. Може би и "Железният светилник" от Талев, "Хайка за вълци" на Ивайло Петров е също добра, една-две книги от Радичков... Макар че вече Радичков рядко го четат, не го разбират новите поколения. И това не е мое съждение, а тук цитирам университетски преподаватели. Не знам... Може би и "Задочни репортажи за България". Да, тя ще остане със сигурност, защото е едно огледало за България от онези години. В тази книга не може да се пипне нищо, всичко е много точно, много вярно, безкомпромисно. Георги Марков трябва се изучава в университетите. Всъщност, той свърши ролята на критиката... В България никой не създаде подобна книга, то и не можеше да се създаде... Тя ще остане, както остана "Строители на съвременна България" от Симеон Радев. Двете книги се родеят.
Интервю на Гергана Димитрова