Преди няколко сезона  в Народния театър режисьорът Иван Добчев постави пиесата „Гео“ по романа „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов. Книгата, разказваща за приятелството на поета Гео Милев и анархиста Георги Шайтанов  бе преведена и в САЩ. Писателят определя това свое произведение като връх на творчеството си. Иначе има зад гърба си още много книги и награди. Последната е от преди дни: Почетен гражданин на Ямбол.  
 

 
 
- Г-н Карастоянов, с какво почетният гражданин е по-различен от останалите граждани?
 
- С това, че може да ходи на баня без пари!... Ама то вече и обществени бани няма... Майтапя се, де! Виж сега... За седемдесет години човек успява да направи купища добри и купища кофти неща. И щом като общинските хора са пресметнали добрите и лошите, и са решили, че добрите са повече... – е, как да не се радвам на тази титла?

Но държа да ти кажа още нещо. Един от моите отлични приятели, като разбра, че съм станал почетен гражданин на Ямбол, ми вика: „Това е добре. Обаче все си е по-хубаво човек освен пòчетен гражданин да е и почтèн гражданин!...“Готино е, нали?"
 


 
- На кой друг град бихте искали да станете почетен гражданин?
 
- Май на никой... Обаче гледай сега какво ми се случи тая година. Значи, в най-мрачните дни на тъй нареченото извънредно положение чаках някого пред пощата. И си седя на една пейка. Спира се един човек пред мен и ми вика: „Господин Карастоянов, искам да ви подаря тая четирилистна детелина за вашата 70-годишнина!“ И верно ми даде една четирилистна детелина! А мога да ти се закълна, че не познавам този човек... Е, това може да ми се случи само в Ямбол, нали така? Тъй че, знам ли, може пък освен пòчетен да съм и в някакъв смисъл почтèн гражданин на тоя град...
 
- Как вирее един писател в провинцията?
 
- Този въпрос ми е от най-любимите, сериозно ти казвам. Познавам хора, които много се обиждат, като кажат за тях да речем „старозагорски писател“, или „бургаски писател“... Аз – не. Дори и формално погледнато, всичко, което съм направил, добро ли, лошо ли, няма значение, съм го направил  в Ямбол. По едно време обичах да се представям като професионален провинциалист. Честно казано, не мога да си представя, че бих могъл да живея в София. Имах такава възможност и смятам съм извадил щур късмет, че не съм се навил тогава.

Има обаче нещо, което по принцип се крие зад въпрос като твоя... Истината е, че в момента България се дели на две: София и всичко останало. То, разбира се, е лесно обяснимо, но не е толкова обяснимо, че откъм София бая трудно се забелязва какво става в провинцията. Лично аз не мога да се оплача от подобно отношение, но ти например чувал ли си за Веселин Стоянов – светла му памет – от Казанлък? Беше чудовищен белетрист. А накрая написа два романа, които по мое мнение бяха ако не на световно, то със сигурност на европейско ниво. И какво? Знаеш ли колко народ съм питал за Веско и от десет души двама-трима доста смътно се сещаха кой е той.

А пък в тоя занаят не е важна адресната регистрация, да му се невиди! Важното е къде присъстваш!
 


 
 
- Ако не бяхте станали писател, с какво щяхте да се занимавате?
 
- Нямам представа! Но пък знам с какво не бих се занимавал за нищо на света. С политика! Нашият общ приятел Тодор Коруев  ме беше попитал в едно интервю защо не съм влязъл политиката. И му отговорих, че вече щях да се срамувам като се погледна сутрин в огледалото. И нещо повече! Вече дори нямаше и да се срамувам!
 
-Кое е първото ви произведение?
 
- А, най-първото беше една карикатура, представяш ли си? Бил съм в пети ли, в шести клас ли... Ама понеже явно ме питаш за книги, та първата беше озаглавена „Пропукан асфалт“. Излезе през 1981 година в непрежалимата библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“. Мисля, че се забеляза, излязоха доста отзиви и дори рецензии, наградиха я на „Южна пролет“ в Хасково... Но къде-къде по-важно за мен беше, че получих писмо от Радичков! Много дълго писмо! И завършваше така: „Желая занапред работата Ви да върви леко, както е лека пашата сутрин на пастирите. Стадата сами се разстилат нашироко по пасищата, а пастирите вървят с равномерна крачка подир тях и почти не ги направляват. Дай боже и сюжетите Ви тъй да се разстилат занапред, спокойно и на широко, а Вие да вървите подире им, подсвирквайки си небрежно.
С уважение и с най-искрени чувства оставам към Вас, Йордан Радичков“
Нали се сещаш, че от там нататък вече нямах спиране?
 
-А последното?
 
Последното? Хм... Имаше такъв виц навремето. Така и така, един писател пита там някого: „Еди кой си, ти прочете ли последната ми книга?“ А онзи отговаря: „Ооо, аз ако знаех, че ти е последната...“ Добре де, отговарям. Нашата издателка Божана Апостолова реши, че по повод пустите ми седемдесет години трябва да издаде трилогията „Кукувича прежда“. И я издаде точно за рождения ми ден. Но то е трето издание – първото го пуснаха в „Христо Г. Данов“ през 1990 година. Абе, малко объркана работа. Защото с неистовия ми редактор Красимир Лозанов всъщност направихме една съвсем нова книга. Не пипнахме нищо от сюжета или от героите, но буквално я пренаписахме като език. Голяма забава беше! Все едно седемдесетгодишният Карастоянов редактираше трийсетгодишния Карастоянов.
 


 
-Кой е най-големият ви литературен успех?
 
-Ами предполагам, че трябва да отговоря: „Една и съща нощ“. Претърпя доста допечатки, донесе ми три много важни литературни награди, излезе в Щатите, неистовият Иван Добчев направи невероятен спектакъл на първата сцена на Републиката... Тоест, да, „Една и съща нощ“ ми донесе много радости.
Но ща не ща, трябва да туря тук едно „Но!“ Защото когато през 1984 година в „Христо Г. Данов“ излезе „Перпетуум мобиле“ – първата книга от „Кукувича прежда“ – се вдигна доста приятна гюрултия. Лесно е за обясняване: доста години след „Иван Кондарев“ излизаше книга, в която се пише за анархисти. В някакъв смисъл стана модна книга – главно в студентските среди. А докато се печаташе , един наш съгражданин пусна слуха, че книгата е забранена и от печатницата директно ще отиде за претопяване...
 
-А неуспех?
 
-А, те неуспехите вероятно са много... Ама защо да си ги признавам?
 
- Има ли нещо, за което завиждате на другия?
 
- Поне не се сещам.
 
- Кой е любимият ви литературен герой? А политик?
 
- Ето този въпрос, никога не съм го разбирал!... Той  е нещо като „Коя е най-любимата ви книга?“ или „Кой писател е преобърнал представите ви за литература?“ Е как най-любима книга? На десет години плаках, докато четях „Тримата шишковци“ на Олеша. Подир ту същата работа с „Без дом“ и „Сърце“. После „Бронзовата птица“ на Рибаков и „Дик Сенд, петнайсетгодишният капитан“... И прочие. Че то дори и в момента подобен въпрос просто е абсурден. Вчера може да съм се събудил с убеденото желание да прочета веднага и незабавно „Майстора и Маргарита“. Да, ама днес точно толкова убедено и яростно препрочитам „Сто години самота“... Така че кой?! Йешуа Ха-Ноцри или Аурелиано Буендиа?
А пък любим политик... – предполагам, че е някаква шега, нали?
Добре де, и все пак. За мен историческата личност на ХХ век (ако ми позволиш да преинача малко въпроса ти) се казва Георги Шейтанов.

Интервю на Исак ГОЗЕС