"Надявам се кризата с COVID-19 да е нашият катарзис. Стресът подейства на някои като пейсмейкър - научихме се да помагаме на възрастните, да даряваме на болници. Останаха обаче хронични мърморковци, които са анти и реагират със съпротива на всякакъв тип желание да им създадеш организация", това заяви психологът Младен Владимиров.

Кой е той?
Завършил е психология и е специализирал семейна терапия и организационна психология. Сертифициран кризисен психолог с опит при оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

Притежава повече от 10-годишен опит в психологическото консултиране на деца и семейства. Разработвал и провеждал училище за родители и тренинги за управление на гнева.

Провел е научни изследвания, посветени на професионалния стрес и влиянието му върху соматичното и психичното здраве.

Ето какво още сподели психологът в интервю за в. Монитор:

- Г-н Владимиров, кажете като психолог как да избегнем стреса и да не гледаме толкова негативно на ситуацията, свързана с COVID-19, изолирането по домовете? Можем ли да приемем нещата по-философски?
- Тази седмица вече мерките са други. Затова е добре хората да знаят две неща. Няма генерални рецепти, които да помогнат на всеки или на всяко семейство, за да се справи със ситуацията. Като темперамент хората са различни.

Интровертите например ще се чувстват по-добре като са в затворена среда, екстровертът пък ще се невротизира от това. Тези, които са имали повече социални контакти и професиите им са свързани с общуване с повече хора, ще са по-напрегнати. Хората, които са постигнали в ежедневието си баланса между професионално и лично, са си изградили своя среда.

Само че има и един друг тип личности, които са работохолици, свикнали са да пътуват в командировки и на тях ще им се наложи да са в една непозната до този момент среда. Какво можем да направим всъщност в тази ситуация?

Ако първата седмица от изолирането ни сме изпълнили повечето от задачите, преместили сме си „хоум офиса“, създали сме организация, ако сме адаптирали учебната програма на детето и сме си изградили режим и график за седмицата, то сме преминали през първия етап от адаптацията.

През втората седмица обаче вече започва да се трупа една умора. Различни изследователи говорят за умора от карантината. Това е нормално. Когато човек дълго време е възпрепятстван и социалните му контакти са ограничени, в един момент влиза в рутина. В разговорите с клиенти препоръчвам на всеки да се свърже с приятели и познати в чужбина.

Вярвам, че всеки има такива. Нека да ги разпитат как действат те в тази ситуация, може да са прекрасна жива книга. Нека да разкажат от опита си как преодоляват всичко. Тази ситуация е нова за всички нас и затова трябва да следим как се променя тя, но и как се променяме самите ние. Имаме два вида рефлекси - към себе си и навън.

Трябва да си отговорим с какво успяхме да се справим и кое ни беше трудно. Другото, което можем да направим, е да си измислим ритуали, които да ни доближат до една спокойна среда. Например да облечеш ризата, която обичаш, да си разнообразиш храната и такива дребни неща на пръв поглед.

Има няколко стратегии за справяне със стреса. Те са пасивни и активни. Пасивните са тези, които блокират стреса, но не го трансформират. Тук става дума за употреба на алкохол, цигари, агресия. Имаме и активни, които ни трансформират. Те могат да са онлайн комуникация с близки, учене, нови емоции.

- Много хора казват, че е добре да се вгледаме в себе си, да използваме времето да четем, да учим нещо ново. Към това ли да се насочим?
- Това е за човека, който чете. Но имайте предвид тийнейджърите, които са едно дигитално поколение. Те едва ли ще седнат да четат книга, но пък могат да си инсталират нова игра, да потърсят нова мрежа, в която да общуват, онлайн обучение. Много популярни лектори в момента предоставят безплатни уроци онлайн. По този начин може да се развиваш.

В период на такава извънредна ситуация със сигурност се развиваме. Въпросът е дали имаме прогрес или имаме регрес. В двата случая не стоим в застопорена позиция. Тези дни една дама ми сподели, че има нужда просто да се обади на приятелки и да си говори с тях „празни приказки“. Тя така се изрази. За нея може да са празни приказки, но това е силно терапевтично.

По този начин човек изразява емоции и се разтоварва, сверява ги с хората отсреща. Вижда, че имат сходни поведенчески прояви в тази ситуация. Не бива да се срамуваме от това, защото става дума за нашия отговор. Третото, което можем да направим, е да разнообразяваме ежедневието си. Ако не си набавим положителните емоции в тази среда, няма кой да го направи. Много е важно в тази ситуация да мислим ден за ден, тук и сега.

Не бива да се фокусираме в миналото, защото това ще ни превърне в депресивни личности. В момента бъдещето не зависи много от нас, затова не бива да правим и планове. Това пък ще ни направи тревожни. Ако си мислим за днешния ден, ще видим, че сме си прекарали поносимо и това ще ни даде усещане, че имаме контрол в тази ситуация.

- Какво ви направи впечатление от реакциите на хората? Затвърди ли се мнението, че сме недисциплинирана и мрънкаща нация?
- Забелязах две тенденции. Едната е, че през последните години с прехода като цяло се разпадна колективното за сметка на индивидуалистичното. Външните проблеми имат свойството да консолидират, да стягат хората. Това е нещо, което го виждаме и по време на избори. Този стрес подейства на някои хора като пейсмейкър.

Сдружихме се, научихме се да помагаме на възрастните хора, даряваме на болници за апарати, пазаруваме на нуждаещите се. Това е много добре. Другата, негативна тенденция обаче е, че си останаха онези хронични мърморковци, които са анти, като противовес на проактивните. Това са едни хора, които реагират със съпротива на всякакъв тип желание да им създадеш организация и да ги контролираш. Тези хора като цяло са анти, лошото е, че са токсични в дигитална среда.

Те търсят доказателствен материал през онези фалшиви новини и ги подкрепят с някакви данни, за да покажат, че в момента управлението на ситуацията през оперативния щаб не е ефективно. Това всъщност е погрешно, защото в една трудна ситуация имаме нужда някой да застане до нас и да ни каже: „Спокойно, човече. Знам какво правя и управлявам процеса вместо тебе!“.

Затова съветвам хората да не се заливат с количество информация по отношение на епидемията. Нека си определят два часови пояса - за да си кажем как е започнал денят ни и как е завършил.

- Дистанционното обучение на децата се оказа допълнителен стрес за родителите. Оказа ли се успешен експеримент?
- Така или иначе беше крайно време системата да се трансформира. Децата се адаптират лесно, това са наблюденията ми. Учителите малко по-трудно, но те бяха достатъчно обучени и трябваше само да си повярват.

Всъщност родителите се адаптираха най-трудно, защото някак си бяха свикнали обучението да е отговорност на училището. През последните години бяха свикнали да не са партньор. Дистанционното обучение обаче ни върна към тази позиция. Системата е готова, видяхме колко много издателства помогнаха, имаше уроци онлайн, тази солидарност беше нещо много красиво. Иска ми се, когато всичко отмине, това да е нашият катарзис, нашето възраждане.

От там насетне ни очакват страхотни неща. Имайте предвид, че нациите, които са подходили с колективна отговорност, а не с индивидуална безотговорност, тези, които действаха с дисциплина и бяха като войници, се справиха бързо. Нациите, които подходиха със сиеста и забавление, положението се усложни.

Когато покажем, че имаме дисциплина, не пресичаме на червено, спазваме законите, не паркираме където е забранено, това ще ни помогне да излезем бързо и от вторичните загуби. Така ще излезем по-силни.

Оказа се, че у нас имаме изключително добре подготвени учители, лекари и полицаи. Вечните и изконни професии не отстъпват и на тези хора не трябва да им ръкопляскаме. Трябва да им кажем, че им вярваме, това е много повече от една минута аплодисменти.