На 5 август големият артист, доайенът на Народния театър внезапно, рязко и страшно, каквото беше чувството му за хумор, си е отишъл от нас, съобщиха от Съюза на артистите. Актьорът е издъхнал в дома си в карловското село Свежен, където прекарваше голяма част от годината през последните десетилетия. Три дни му оставали да навърши 82.
Славата е началото на края на величията. А Димитър Подвързачов написал: “И без шум, и без век/ доброто си е пак щастливо/ и хората го тачат мълчаливо”. Това е било казано за един бозаджия, но според Кирил Кавадарков спокойно би могло да се припише и на актьора. Защото нали и единият, и другият гледат хубаво да си свършат работата, та да ги споменават дълго и с добро.
Артистът с пронизващите сини очи, човекът, когото обожавахме да гледаме и слушаме, си тръгна от този свят. Изключително витална личност, с талант да пресъздава всяка своя роля с несравнимото си чувство за хумор, неизчерпаем разказвач на спомени от живота на театъра, уникален цвят в палитрата от български актьори... Такъв беше Кавадарков според колегите си.
Журналистите може и да не се съгласят с тази оценка. За тях той бе човек любезен, но мълчалив, не обичаше да дава интервюта.
Интересуваше го единствено сцената, запушваше ушите си за клюките около нея
Актьорите са три типа, казваше и точно формулираше всеки от тях: Първи: Актьори, без които театърът не може. Те са за главни роли, много са красиви, много почитани и минават за страшно талантливи.
Вторите са гръбнакът на Храма. На тях им предлагат средни и много рядко главни роли. А третият тип? Без тях театърът може, но те не могат без него. Те не блестят с изкуството си, но носят онази лудост, която различава актьора от нормалния човек и го приближава към богоизбраните.
Когато беше на 50 години, Кавадарков се поставяше в средната зона: средно красив, средно обаятелен, макар и с доходи под средните. Това обаче не му пречеше, като всеки истински войник, да носи и дори да размахва генералския жезъл, който винаги е стоял в раницата му.
Кръжокът към Двореца на пионерите в София е първото място, което Кирчо атакувал, за да покаже таланта си. Там били още другарчето му Добри Манев и приказно красивата им съседка Ванча Дойчева. Понякога им се случвало да ходят на гости, по махленски, на Людмила. Там имало всичко, дори грамофон, защото баща й, Тодор Живков, бил най-важният човек в държавата.
Младият Кавадарков искал да стане певец, колега на именития Карузо
Двама души обаче - режисьорите Асен Траянов и Зако Хеския, го разубедили и му посочили пътя, който води към непристъпната за времето си крепост, наречена Висш институт за театрално изкуство (ВИТИЗ). Влязъл без връзки, но малко подло, според собствените му признания.
В какво се състояла подлостта му? Години наред той наблюдавал как така се случват кандидатстудентските изпити в непристъпната академия. Когато дошъл и неговият ред, вече бил толкова вещ, че можел да издаде учебник със заглавие “Вкусовете на комисията”. Едно от нещата, които забелязал, например било, че журито е сантиментално и благосклонно към младежите с войнишка униформа. И, разбира се, се възползвал. Знаел също, че силният му материал, с който да се представи, не трябва да е на финала. Защото комисията може да го прекъсне по средата и да не стигне до него. Имало и други тънкости, които той теоретически и практически владеел в детайли.
Стотици мераклии за едно място. Така стояли нещата в тогавашния ВИТИЗ
А конкурентите му: Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Марин Янев, Продан Нончев, Катя Паскалева, вече се държали като народни артисти. И тогава се появило едно театрално чудо - Методи Андонов, който ги подбрал всичките. И в това бил големият им шанс.
За своя професор Кавадарков казваше, че: “На тридесет и една години той имаше такова професионално ниво, каквото аз не съм си помислял, че ще стигна на петдесет”.
С диплома в ръка младият актьор направил почетна обиколка из няколко провинциални трупи, докато стигне до сцената, която се считала за обетована земя. По него време в средите на посветените Пазарджишкият театър се считал за явление. Нещо като съвършен организъм, в чиято среда дори по-малко надарените актьори правят повече от талантливите другаде.
Тогава Тодор Колев поставя “Двубой”, блестящ спектакъл, след който големият актьор десет години не хваща режисьорската палка.
Следват връх след връх
Софиянци на тълпи идват в Пазарджик, за да видят нещо хубаво. Такъв театрален феномен не е нещо непознато. Имало го е и преди това, а и в учебниците. Ражда се рядко, съдбата му е да живее бурно и кратко. А когато наближи краят, съставките му се разбягват във всички посоки. Кирил Кавадарков влиза в трупата на Народния театър. Това се случва точно преди петдесет години, но продължава до последния му ден. Последната пиеса, в която го видяхме, бе “Колко е важно да бъдеш сериозен - години по-късно”. Неин автор е Том Томас, постановчик Бойко Илиев, а неговият герой е нахлупил на главата си тенджера поради липса на войнишка каска.
Кирил Кавадарков не бе от хората, които педантично броят ролите си. Не считаше, че този тип счетоводство ще направи биографията му по-значима. Имало е пиеси, в които е играл по 6-7 персонажа. Това доста обърквало сметките. Редките си провали той помнеше толкова добре, колкото и най-значимите си успехи. А те не липсваха.
През 1993 г. печели награда “Аскеер” за ролята на стария евреин Грегъри Соломон от пиесата “Цената” от Артър Милър, постановка на Леон Даниел. Докато работи над героя си, Кавадарков се среща с чичото на Ицко Финци - 94-годишният Сами. Някога той бил кавалерийски офицер, което не се среща често при евреите, но бързо намира точното си място и става шеф на банка.
Сами е приятел на Владимир Вазов, обича и искрено се възхищава на Кръстьо Сарафов (Знаеш ли какъв актьор беше!) и упреква тези, които са премахнали името му от фасадата на Народния. Вазов не обичаше Сарафов - твърди старецът. И в крайна сметка, след срещата, Грегъри Соломон, интерпретиран от Кавадарков, в много моменти досущ наподобява чичото на колегата му.
В личния си печат и визитните си картички Кавадарков се определяше не като артист, а като “минувач”. Така е по-добре, смяташе: “Поне никой не може да каже: Абе, какъв артист е този?!”. Минувачът е друг човек. На него никой не може да му завиди”.
И на петдесет, и на осемдесет Кавадарков остана далеч от понятието звезда.
Имаше волята да стои далеч от шума и суетнята
Не го поръси златният дъжд. Избяга. Казваше: “Актьорът живее в бъдещето. Какво ще играе утре? Това е по-важно от цялото му минало”.
Явно нищо в Кирил Кавадарков няма да се промени. Само дето небесният театър ще трябва да коригира програмата си. Защото Той идва. Прожекторите светват, завесата се вдига и отново зазвучават аплаузи.
Редове от биографията♦ Кирил Кавадарков е роден на 7 август 1943 г. в Монтана. Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1967 г. със специалност актьорско майсторство. От 1967 г. работи в Драматичен театър “Йордан Йовков” - град Толбухин (днес Добрич), Варненския общински театър, Драматичен театър “Н. О. Масалитинов” в Пловдив и Драматично-кукления театър “Константин Величков” в Пазарджик. От 1976 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”. ♦ Озвучава анимационни филми и сериали. Той е официалният глас на Мечо Пух в България. Дублира Рокфор в “Аристокотките”, Султанът в поредицата на Дисни “Аладин”, Уийзи в “Играта на играчките 2” и др. ♦ През 1993 г. печели награда “Аскеер” за поддържаща мъжка роля с Грегъри Соломон от пиесата “Цената” от Артър Милър, поставена от Леон Даниел в Народния театър “Иван Вазов”. Не са малко и ролите му в киното. Участва в “Търновската царица”, “Йо-хо-хо”, “Бон шанс, инспекторе”, “Силна вода” и др. |
Исак ГОЗЕС
