Новопредставилият се Дядо Добри бе последния юродив в България. Тази почти неизвестна днес форма на служене на Бога е била популярна в миналото, по време на робството. Самият Паисий е обикалял населените места, събирайки средства за манастирите. В православната традиция, тези странстващи монаси се наричат таксидиоти. Тяхната мисия е била съхраняването на вярата в поробена България. Днес България не е поробена, тя е свободна. 

Юродивите обикновено са монаси, които отиват в “света”, в градовете и в “християнското” общество и вършат странни и безсмислени действия – действия на луди. В същото време тези действия винаги имат един по-дълбок смисъл: те всякога целят да разкрият същността и истината скрити зад интригите на този свят. Юродивият отива във вертепи и бордеи и дружи с лоши другари. Той живее на улицата като скитник наред със съмнителни личности като проститутки и гамени. Дава си вид сякаш живее като тях, докато в действителност им разкрива истината на спасението по достъпен начин и съобразно духовното им ниво посредством странни шеги, чудатости и нелепици.

Юродивият порицава грешниците и често върши чудеса, за да ги предпази от по-нататъшно падение. Обикновено има дар на прозорливост и може да прониква в скритите човешки дълбини; той публично осмива тайните им прегрешения, но така че само осмиваният да схване укора.

Самият юродив се прави на голям грешник: предизвикателно нарушава пред хората църковния пост, докато всъщност е най-строг аскет. Дава вид, че е редовен посетител на публичните домове, но когато отиде там наставлява проститутките и им дава пари, за да ги спаси от порока. Нощем се завръща в обществото на светиите, в уединението на молитвата и съзерцанието на Божието лице; на сутринта пак надява маската на безумието, “присмивайки се над суетния и покварен свят”. И това е наистина присмех над света: най-висшата форма на аскеза, решително себеотречение, съвършено отхвърляне на светските норми на поведение и пълен отказ от собственото “аз”.

Юродивият идва, за да припомни, че евангелската проповед е “безумие” и че спасението и светостта не могат да се съвместят със задоволството, произтичащо от обществения респект и публично признание. Юродивите се появяват в периоди на секуларизация на християнското общество, тогава когато християнската идентичност става зависима от конвенционалните критерии и понятия на един свят, измерващ истинския живот и добродетел на човека с мерилото на общественото благоприличие и морал.

Юродивият е съсъд на благодатта, той е в непосредствен допир с Царството Божие и се е нагърбил със задачата проникновено да разкрие контраста между “този век” и века на Царството, основната разлика в нормите и правилата. Той отказва всякакво публично признание на своите добродетели и благочестие и стига до крайност в отхвърлянето на почестите и похвалите от хората. Знае, че личната добродетел разделя човека от Бога, защото води до самодоволство, а също отдалечава човека от неговите ближни, тъй като те не биха посмели да покажат пред него своите нужди и слабости.

Юродивият не се стреми към аскетичен живот в спокойната духовна атмосфера на някой манастир, но е сам и то в света. Вкопчил се е в схватка със света и дявола, носейки кръста на Църквата, кръста на онези, които са отрудени и обременени. Това е друга форма на разкриване на “трагедията”: доброволно си надява маската на безумието, за да покаже истината на личността, фалша зад лъскавите маски на конвенционалния морал, който унищожава личната индивидуалност и свобода.