Никога няма да забравя разказите на дядо ми Стойчо за Балканската и Междусъюзническата война. Спомням си, бях вече завършил казармата, когато седнали спокойно на разговор, той сякаш разтваряше пред мен огромна книга и започваше да разказва своите интересни преживявания, истории и спомени.
. Неговият баща Атанас от село Алеко Константиново, Пазарджишко, по време на Руско-турската война 1877-1878 г. е бил на 17-18 години. Турция е победена и той се главил да откара стадо говеда до Русия за няколко наполеона.

Пътували цяло лято и когато си получил парите, си тръгнал обратно, по обратния път за България, но зимата го настигнала в българското село Ръмник от Северна Добруджа, предадена след Освобождението на Румъния. В невъзможност да продължи пътя си, той решава да се хване като чирак и решил да остане в селото до пролетта. Човекът, при когото се главил да работи, имал хубава дъщеря, която се казвала Докица.

Неговият чорбаджия, бай Недялко, за кратко време забелязал и открил в него големи заложби и способности и като човек, и като стопанин, в чиито ръце той може да повери своите имоти. 

Той се решава да го задоми за единствената си дъщеря от голямото му семейство, хубавица и негова любимка. От брака им се родили шест деца - три момчета и три момиченца. Всички те растели здрави и читави. Много често виждали своя баща, грабнал малката си тамбуричка, седнал пред кръчмата си и през сълзи да пее песни за хайдути и поборници, за майка България.

Изпаднал много често в носталгия по Родината, по роднини, по сестра си, която била първа хубавица на селото, но отвлечена от турците по време на Априлското въстание, по родното село, сега Алеко Константиново, Пазарджишко. Той винаги повтарял на своите деца, където и да ги изхвърли съдбата, да служат вярно на България.

“Аз бях най-големият и наскоро отидох да служа в румънската армия като скимбаш (кавалерист със собствен кон). Завърших редовната си служба и се завърнах на село. Години след това ме задомиха. Роди ми се и първият син, твоят баща. Баба ти беше в положение, когато през пролетта на 1913 г. бях отново мобилизиран.” Така започва разказа си дядо ми Стойчо. 

От оскъдните вестници чуваме, че България заедно със Сърбия и Гърция воюват срещу Турция за Македония. Какво е станало и как е станало след това, не зная, но казаха, че и сърбите, и гърците обърнали пушките си срещу Българската армия. Накрая чухме, че и Румъния щяла да се намеси и ще воюва против България.

А с моя Алчо (така се казвал конят му, с който служил) живеехме като едно цяло. Делихме двамата радости и мъки, радвахме се на хубавите новини, които идваха от България, измъчвахме се много от лошите. Така в продължение на месец водихме занятия, когато ни казаха, че след няколко дни кралят на Румъния, Карол, щял да прави преглед на полка, преди да ни пратят на фронта. 

Чудех се как щях да воювам срещу своите, как щях да стрелям срещу българи? 

Накрая бях решил да оставя жена и деца и да избягам в България. Нали още миналата година в българско избяга братът на моята жена Георги.

Румънски нашественици

Целият полк беше построен на плаца. В редиците на румънските войници се четеше нещо възвишено. Всички се държаха с мен, българина, както винаги - високомерно. На всички тях бяха раздадени нови дрехи и обувки. Само на мен и на още един мой другар - също българин, не дадоха.

Бях поставен в последната редица на фланга на строя. Преди кралят да дойде, при мен дойде колонелът (командирът на полка), разроши ми косата, смачка ми и без това смачканото ми и старо кепе и го постави доста килнато на главата ми, като ми заповяда така да посрещна краля.

Бях силно изненадан, но нямаше какво да правя. Едва по-късно разбрах, че кралят имал странен обичай да кара най-красивия и спретнат и най-разгащения войник да показват какво могат да правят, какво са усвоили от военните упражнения. В областта на упражненията аз бях най-добрият в полка. След малко дойде и кралят. Той премина по фронта на строя, видя един напет войник и го изкара пред строя със своя кон.

След това се запъти към фланга и дойде до мен, загледа ме учудено, попита ме за името ми. За секунда се преобразих. Изпънах се като струна и докладвах. Запита ме защо съм така облечен и изпомачкан. След като му отговорих, че не зная, той ме запита дали зная упражненията с коня си.

Избити от румънците българи в с. Сребърна

Получил положителния ми отговор, кралят като че ли се усъмни в него и пожела да ме види. Двамата с Алчо излязохме пред строя. Застанахме горди и величествени пред най-голямото величие на Румъния.

Първи започна напетият войник. Той допусна няколко груби грешки. Накрая дойде и моят ред. Осъзнали величието на момента, ние с моя Алчо се сляхме в едно цяло. В тоя момент исках да покажа какво значи да си българин
и че тоя, който вдигне ръка срещу майка България, ще срещне по бойните полета стотици хиляди като мен. Започнах упражненията и за много по-малко време от предвиденото “отрязах” много противникови глави, “съсякох” много противници.

Накрая пред смаяния поглед на румънския крал ние с Алчо завършихме упражнението и с гордо вдигнати глави спряхме срещу него и докладвахме, че неговата заповед е изпълнена. Кралят стоя няколко мига удивен, след което богато ме награди. Както е по устава, аз му благодарих и се отправихме с Алчо към строя. Ненаправили още и две крачки, възбудени и потни, чухме кралят да казва:

“Надявам се така да воюваш и срещу нашите врагове българите”. Аз се спрях вцепенен и не знаех какво да му отговоря. Всички румънци знаеха, че съм българин, и изтръпнали, те очакваха моя отговор. В тоя момент Алчо, моят кон, вдигна гордо глава, наостри уши, като че разбра върховенството на момента, и с това ме извади от обхваналото ме моментно вцепенение.

Нещо проблесна в съзнанието и без да се съобразявам, че пред мен стои величието на Румъния, погледнах го косо, с доста голяма смелост и злоба в очите, и твърдо отговорих: “Но аз съм българин, Ваше Величество, а не румънец”, и бавно, но горди тръгнахме с Алчо към мястото, отредено ни в края на строя.

Ядосан или по-точно разочарован, кралят се обърна и тръгна, последван от цялата сконфузена от случилото се свита.
След два или три дни бях уволнен и се върнах на село, без да получа щедрите му височайши награди.

Георги КАЗАНДЖИЕВ
/вестник "Над 55"/