Когато на 15 октомври 1981 година от Стокхолм обявяват новия носител на Нобеловата награда за литература, родните писатели са шокирани. Причината не е толкова в името на избрания, те не са чували за него, а в следващото изречение в съобщението: Призьорът е роден в България.
Тогава Христо Калчев, авторът на “Убий генерала”, единствен от гилдията знае кой е Елиас Канети, та казва това-онова и на останалите си колеги. 

Двадесетина години по-късно българска културна делегация е в Швейцария за националния ни празник 3 март. Следват представяния, литературни четения и накрая една неочаквана среща. Дамата отдавна се е разделила с първата си младост, но видимо все нещо е останало от младежката й красота. Барбара Щрайбер била секретарка на Канети в последните години от живота му. Тя почтително разказва за своя шеф, за уважението, с което той говорел за своята родина, за детските спомени, към които често се връщал

Веднъж го поканил в кабинета си кметът на Цюрих - връщаше се назад във времето Барбара: 

- Канети се върна от тази среща много щастлив и ни съобщи, че общината е решила той да бъде погребан до идола му в литературата Джеймс Джойc. 

- Това е чудесно, отвърнала секретарката, но моля ви, не бързайте.

В крайна сметка на 14 август преди 26 години това се случва. 
Дом “Канети” на бул. “Славянски” 12 в Русе, където в началото на XX век се е помещавал магазинът на дядо му, описан в “Спасеният език“

Днес мнозина българи и почти всички русенци знаят кой е Елиас Канети. Не само защото често им се случва да минават по площада, кръстен на него, да поспират пред паметника му с кацналата на рамото му мъдра сова, изваяни от майстора Георги Чапкънов, но и защото покрай единствения раждан в България нобелист светът научи и за техния град. Бронзовият герой гледа през очилата си и сякаш казва: 

Аз съм ваш. Роден съм тук и се върнах

През 1911 година, когато семейството му напуска България, малкият Елиас едва ли е мислил, че се разделя с любимия си град, родната къща и величествената река завинаги. Той е само на шест години. Притеснен е от всичко, което се случва, но и вярва на думите на родителите си, че далеч оттук ги чака по-добър живот. Баща му Жак Канети има достатъчно основания да иска да тръгне.

Той дълго е страдал от диктата на властния си родител. Дядото на Елиас, на когото е кръстен, командва фамилията с генералска строгост. Той вижда бъдещето на своите синове само в процъфтяващата си търговска кантора. Жак обаче е влюбен в цигулката, въпреки че с нея едва ли би могъл да издържа семейството си. Точно затова го преследва и громи баща му винаги когато го чуе да свири.

В крайна сметка идва мрачният ден на раздялата. Куфарите са стегнати, а най-ценното в тях са трите гравюри, пейзажи от Русе. Маститият търговец вече е проклел сина, снаха си, внуците. Всичките роднини стават свидетели на тази жестока сцена.

В Манчестър, където се установяват, нещата като че ли потръгват. Всичко изглежда прекрасно, но за кратко. Само година след пристигането на семейството в Англия бащата на Елиас почива. Убиват го мъката по родината, Балканската война и жестоката клетва на деспотичния му родител. За Елиас детството свършва.

През 1915 година той заедно с майка си още веднъж и за последен път посещават Русе, стигат и до Варна и завинаги се разделят с България. Много години след това Канети ще напише: “Всичко, което преживях по-късно, вече ми се беше случвало в Русчук. Русчук е първият прозорец, в който наблюдавах всички раси, един истински микрокосмос, събран в един град”.

Елиас докрай ще помни думите на майка си Матилда: “България е една благословена страна и никой не трябва да се срамува, че е роден в нея”. За да й напомня за родината, синът до края на живота й ще й поднася червени рози.
След Англия, изгнаникът учи в Австрия, Швейцария и Германия. Следва химия във Виенския университет. През 1932 г. пише пиесите “Сватба” и “Комедия на суетата”.

През 1938 г. Австрия става част от нацистка Германия. На евреите е забранено да практикуват професиите си, да имат собственост, а по-късно и да живеят в страната. 

Канети бяга отново в Англия

Там той се връща към спомените от детството си, младостта във Виена, и написва първите страници на философския си труд “Маси и власт”, който завършва чак през 1960 г. После се раждат: “Провинцията на човека”, есеистичните му сборници и автобиографичната трилогия: “Спасеният език”, “Факел в Ухото” и “Игра с очи”.

През 1934 г. Канети се жени за писателката Веза Таубнер-Калдерон, която става негова муза и литературна помощничка. Това обаче не му пречи по време на брака си да има връзки с други жени. В Англия той се влюбва задълго в австрийската художничка Мария-Луиза фон Мотесицки. Следва ирландската поетеса Айрис Мърдок. След смъртта на жена си през 1963-та той се жени за Хера Бушор, с която имат дъщеря Йохана. Тя е музикантка.

В интервю с журналистката Ивайла Вълкова преди премиерата на пиесата “Комедия на суетата” във Виена през 1979 година Канети споделя: Аз, разбира се, не съм австриец. Родителите ми са шпаньолски евреи, роден съм в Русчук, България.

Исак ГОЗЕС