Сприятелихме се като ученици в гимназията покрай ученическия тогава вестник “Средношколско знаме”. Но преди това сприятеляване ми се случи нещо знаменателно.

Пътувах с трамвай, някъде към площад “Македония”, стоях прав в опашката на спрелия трамвай. Точно тогава зад трамвая минаха две момчета с особено излъчване и много одухотворени някак. Щом ги видях, в мене нещо трепна - от пръв поглед ми харесаха, дощя ми се да ми бъдат приятели. И ето, че това стана само след седмица в стаята, при редактора Петко Кицов. Най-неочаквано и тримата се озовахме в редакцията на “Средношколско знаме” по едно и също време. По-високото момче с очилата и реглан ръкави на балтона се казваше Виктор Пасков, за когото вече бях чувал хвалебствия от утвърдения тогава средношколски лирик Лъчезар Ичев, мир на праха му. А другото, нисичкото момче с къдравата коса и само по шлифер в лютата зима бе Велизар Николов. 

Вече бях чел техните стихотворения, които излизаха почти всеки вторник в ученическия вестник, и леко им завиждах за успеха 

Признах им го, те пък ми споделиха, че по същия начин се отнасяли, когато прочитали под стиховете моето име Васил Стоев. Простихме си великодушно усмихнати и започнахме да сядаме заедно в понеделнишките вечери, когато се провеждаше кръжокът за младите автори в изданието. А после си разменихме гостувания, черпехме се по кафенета и най-евтини кръчми, а по-рядко дори и в “Бамбука”, “Феята”. 

С Виктор си приличахме по манията да се обличаме екстравагантно, подражавайки на английските рокаджии. Той дори свиреше заедно със свои съученици китаристи от центъра на София в група за ритъм и блус. Веднъж на едно литературно четене пред средношколци аз се появих в бяла лятна куртка на баща ми от младини, носена от офицерите във ВВС. Кой знае защо, му подхвърлих лъжата, че е белогвардейска. Той изпадна в луд възторг и си я измоли за подарък. После често я носеше на концертите на своята група, ходеше с нея и по софийските улици. Наляво и надясно разправяше, че е белогвардейска, макар и да не беше - просто искаше му се да е такава. Как не са го арестували тогава, не знам.

Не помня нито Виктор, нито Велизар да са носили някога пълната ученическа униформа, най-много куртката, като Виктор пъхаше в горното й джобче вилица, която стърчеше навън. Бяха бунтари, с намалено поведение. Превъзнасяха и боготворяха прокълнатите поети. За годините си бяха със завидна литературна ерудиция. Още тогава 

Виктор знаеше наизуст стихотворенията на модернисти от миналото, на по-нетрадиционните съвременни български поети

По софийските улици той се носеше напористо и наперено, стъпваше уверено и със самочувствие, главата му бе гордо изправена. Винаги бе в трескаво оживление, говореше на висок глас и усмихнат. Имаше вид на преуспяващо младо момче, а това се дължеше чисто и просто на радостта му от поредното написано стихотворение. Гениално! Тази дума много често бе в обращение между нас и я приемахме като чиста монета.

За мене бе голямо удоволствие да вървя до него, фуках се с нашето приятелство и дори му го казах, а той ми отвърна със същото. Цар беше на ласкателствата към хората, които му допадаха. Отношението към нас, учениците в “Средношколско знаме”, бе толкова добро и насърчително, че ние наистина се имахме за големи творци.
...
Виктор често канеше гости у тях

Живееше в центъра, на ул. “Искър”, в стара двуетажна къща с дървени стълби, като обзавеждането на апартамента им беше скромно и невзрачно. Но затова пък доброто настроение, смях и песни до зори, разговори за литература и изкуство ни правеха възторжено щастливи. Виктор вадеше китарата си, свиреше и пееше парчета на “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”. До края.. На английски, с правилно произношение.



Въобще езиците му се отдаваха. Помня как веднъж ми поиска стихосбирка на Раймон Кьоно в оригинал, изчете я цялата, без да е учил френски, а после ми сподели, че я е разбрал и харесал. Защо пък не, този голям френски поет пишеше със създадени от себе си думи, като залагаше най-вече на звуковите каламбури.

Въобще квартирата на ул. “Искър” беше Аврамов дом. Отсядаха там задълго и писатели от провинцията. Така се запознах с поета Биньо Иванов. Колко се хранеше, не знам, но на масата в стаята, където бе приютен, дори сутрин имаше отворено шише ракия, няколко изписани вече листа и химикалка. Всеки ден той твореше своята поезия и ни рецитираше написаното. Критикуваше властта и шефовете на СБП без задръжки, само няколко месеца ни деляха от 10 ноември.

Аз също съм преспивал у Викторови. Често оставах до късно, до угасването на лампите в ресторантите на журналистите и писателите, градският транспорт беше спрял, нямах пари за такси и тръгвах по “Раковски” към “Искър”. 

Забележех ли, че прозорецът му свети, ми олекваше

С кого ли не съм се запознавал и сближавал с приказки до сутринта у тях? Поетите Емил Симеонов, Борис Гуляшки, Виктор Самуилов, белетристът Янко Станоев. Бъдещият ни президент Петър Стоянов, но тогава само поет с китара. 

По-късно Виктор замина при баща си, тромпетист в ГДР, завърши там висше образование в тамошната Консерватория, хармония и пеене, след което започна работа като оперен певец. Изпращаше ми дълги и емоционални писма, които винаги допълваше с нови негови стихотворения, които ме изумяваха със съвършенството си. Тях обаче нито едно тогавашно периодично издание у нас не публикуваше. Виктор владееше до съвършенство класическия стих, но пишеше дръзко и метафорично, не се връзваше с конюнктурата, дори направо я пренебрегваше и предизвикваше.
Когато вече бях редактор в сп. “Театър”, му поръчах да преведе пиеса от немски автор. Сега препрочитам тогавашните му писма с неговите предложения и се възхищавам на театралната му ерудиция.


Васко и Велизар

Споменаваше пиеси на Хайнер Мюлер, дискусия в писмен вид между Брехт и Лукаш, които, уви, нямаше да минат в списанието. Накрая, вече след като се прибра в България и работеше във в. “София нюз”, се спряхме на “Пътеводител зад кулисите” от Карел Чапек - хумористична повест за някои комични обстоятелства в подготвителния период на една премиера с доста терминология от “кухнята” на театъра, с която той се справи блестящо. Дори главният редактор Юлиян Вучков се замисли дали да не го покани в своя редакционен екип, но после по неизвестни ми причини се отказа.
Беше вече през 80-те години, когато Виктор се установи за по-дълго на работа в София. Случайно се срещнахме на площад “Славейков”. Той веднага сложи ръка на гърдите си и ми се оплака, че го мъчат остри бодежи в сърцето. 

Помоли ме да отидем заедно до поликлиниката на Първа градска болница, където да го прегледа кардиолог 
​​​​​​​
Придружих го веднага, той бързо влезе и излезе от съответния кабинет, беше се поуспокоил. Продължихме заедно навън и тогава му споделих, че напоследък мисля само за смъртта. Не като за предстоящо скорошно събитие, а въобще. Дори и след много години да ме споходи, просто не съм сигурен в себе си, че ще я посрещна безстрашно и не знам как ще се държа. Тогава той ми каза:
- Копеле, много е просто! Все едно отиваш на зъболекар.

Тогава приех казаното като шега, но вече стигнах до извода, че има много житейска истина в това.

В последните години прекъснахме контактите си. Той заработи в Западна Европа като наш дипломат. А пък моите два инсулта и последвалата левостранна пареза ме принудиха да се затворя у дома. За сполетялото го онкологично заболяване научих от белетриста Николай Стоянов. Превеждах от френски една книга за неговото издателство и почти всеки месец се виждахме в моя квартал. Николай периодично ме информираше за всеки етап от лечението, докато един ден ми съобщи за смъртта му, за деня, часа и мястото на опелото. При една наша по-късна среща, говорейки за Виктор, изрекох:

- Не му е било лесно... Горкият!

- Абе, държеше се много мъжки - отговори ми Николай.

По същия начин, мъжки, си отиде и Велизар Николов. На никого не се оплака, нито се повайка за нещо. Имаше операция на гърлото, нямаше глас, но въпреки това винаги си слагаше копринено шалче в тон със сакото. И върху лист написваше онова, което иска да ти каже. 

Двама приятели, които обичах! И ще мисля и говоря за тях, докато ме има.

Васил СТОЕВ