Помня ги от много малка. Меки, топли, ухаят на билки и на хляб, омесен от самата нея. После, като поотраснах, отново бяха над мен, докосваха ме, милваха ме. Понякога ме и пошляпваха, когато правех бели. Но ги обичах. Две набръчкани ръце, по които всяка бръчка бе белег на непосилните дни в труд и грижа. Но винаги с мисъл за нас, децата и внуците. 

Невинаги са били такива - стари, набръчкани, корави, грапави и изкривени. Някога са били млади и пъргави, на които никога не беше слагала ръкавици. Но баба плетеше топли вълнени ръкавички на нас, децата, всяка зима. Те бяха поредният израз на обичта й към всяко от нас - децата и внуците й.

Но и белег на нейната пренебрегната женственост и суета в името на обичта и грижата за всеки от нас. Тези ръце ни носеха, вдигаха ни неведнъж от земята, почистваха ожулените ни колене и лакти, после ни поемаха в прегръдка, за да ни утешат и успокоят. Ръцете на баба Тодорка галеха по главичката всяко едно от децата, когато изгаряхме от температура, поощряваха ни в успехите, подкрепяха ни в победите. 

С времето ръцете на баба се изкривиха от артроза

Някак изведнъж стана след онази мразовита зима, когато нямаше хляб и мляко по магазините, когато за Коледа тя стоеше с часове на студа на дълга опашка, но успяваше да ни донесе по един банан за всеки от нас за празника. Тогава ръцете й премръзнаха и посиняха. Изкривиха се след тонове работа от времето на ТКЗС-то, когато садеше лехите или жънеше нивята в името на държавата.

Ръцете й се изкривиха и от носенето на дърва за печката, от прането в студената вода на чешмата в двора. С тези ръце тя отгледа три поколения, с много лишения и с много непосилен труд. Дочака и четвърто - на правнуците. Ръцете й заменяха съвременните уреди като пералня, съдомиялна. От ръчно направената метла от метличина у нас ухаеше на свежест и на зеленина, дори през зимата. Те бяха естествен освежител на въздуха и на чистота.

После ръцете на баба се вдигаха в жест за довиждане, бършейки сълзите на уморените си очи, когато ни изпращаше да търсим късмета си надалече. Същите тези ръце ни поемаха в топла прегръдка, когато се връщахме и тя ни посрещаше с неизразима радост нас, блудните синове и дъщери. Радваше се на успехите ни, обгръщаше ни с обич, въпреки неуспехите ни. Ръцете на баба 

ставаха все по-слаби и по-немощни, но запазваха магическата си сила

Те винаги успяваха да ни дадат онова, от което имахме нужда - топлина, утеха, ласка, покой, справедлива оценка. Тези ръце всеки път ни вдигаха от земята - още когато бяхме малки и падахме, неукрепнали. После, когато залитахме, или още по-късно, когато ни поваляха тежките грижи. Тези ръце винаги трепереха над нас и колкото и да израствахме, толкова по-желана бе тяхната ласка, неизразимото усещане, когато ни погалваха по вече побеляващите наши глави. 

Ръцете на баба Тодорка, нося част от нейното име, вече не можеха да работят никаква работа, но можеха и продължаваха да ни обичат. Те трепереха, докато баба ги протягаше към нас, но винаги оставаха стабилни. А ние се чудехме - как е възможно?! Днес гледам моите ръце, те правят същото за моите деца и за моите внуци. Те са нейните и моите ръце - ръцете на вашата баба. 

Дора НИКОЛОВА