Петър Берон: С набързо уловени в хотелска стая мухи успях да преметна китайското ДС
За невероятните приключения на учения пътешественик прочетете в „Живот ли бе да го опишеш”
Започва от любопитното дете, което е запленено от странните животинки в езерцето на Борисовата градина или в Боянското блато. Преминава през любознателния юноша, който чете книги за далечни страни, влиза в първите си пещери и изкачва първите си планински върхове. Този път го води до сериозния изследовател. Постепенно интересите му надхвърлят границите на България и обхващат първо съседните страни, а после и най-различни далечни кътчета от всички континенти. Той е от малцината, който е бил там, където човешки крак не е стъпвал, и е видял гледки, които никой не е виждал – в новооткрити пещери или по склоновете на рядко посещавани планински върхове в Африка, Азия или Нова Гвинея.
Петър Берон е част от рода Хаджиберович, или Берон. От този род произхожда не само авторът на „Буквар с различни поучения”, познат повече като „Рибен буквар”, но и трима членове на Българското книжовно дружество и Българската академия на науките.
Потомък на няколко поколения интелектуалци, Петър Берон се развива бързо още от младежките си години. На 15 години влиза за първи път в пещера, на 16 години публикува първата си научнопопулярна статия в списание „Природа и знание”, на 17 години е приет за студент, на 18 години публикува първата си научна статия, на 21 години публикува първата си статия в чужбина, на 22 години публикува първата си монография (съвместно с Васил Георгиев, за пещерната фауна в България във френското списание Annales de Spéléologie).
Петър Берон завършва Биолого-геолого-географския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Д-р Петър Берон е изявен обществен деятел в световен мащаб. Участва в ръководството на множество международни организации. Автор е на голям брой научни и публицистични трудове.
Ето и кратък откъс от продължението на „Живот ли бе да го опишеш”:
Предайте си колекциите
В нашата пещерна федерация и в клубовете постоянно се обсъждаха какви ли не проекти за експедиции. Бяхме ходили вече къде ли не, чак до далечна Куба, но все поглеждахме към най-голямото в света карстово „петно” – Южен Китай и съседните му Северен Виетнам и Лаос. По време на световния конгрес по спелеология в Барселона през 1986 г. се запознах с един много интересен и интелигентен китаец – Сон Лин Хуа. Професор по география в Пекин, той беше командирован на работа в Кунминския географски институт (провинция Юннан). Представих му се и му предложих да организираме съвместна експедиция в техните пещери. Той се съгласи, без да знае с какви хора си има работа.
И ето, че един хубав ден се появих в Кунмин, разбрах къде живее, намерих го и влязох в кухнята му, докато си ядеше ориза. Вратата не беше заключена – евентуалните крадци не се разследваха като в някои страни на ЮИ Европа по десет месеца, а получаваха бързо заслуженото на някой площад, публично.
И тъй, намъкнах се в кухнята. Сун от изненада си изтърси на земята канчето с ориз.
- Ама вие за какво?
- За експедицията. Давай да правим договора.
- Абе аз ви казах само по принцип, че не е лошо да се направи такава експедиция. Но нашият университет никога не е сключвал международни договори, нямаме опит.
- Е, сега ще го придобиете. От нас пещерняците и съоръженията, от вас организацията. Да вървим да кандърдисаме ректора.
След три дни разговори се състоя тържествено подписване на договора на три езика и обилно чаепитие. Не след дълго пристигнахме пет души с осем пластмасови контейнера, пълни с какво ли не. Китайците аташираха към нас още трийсетина „цивилни специалисти” и се понесохме из Земята на юг от облаците (както се превежда името на провинция Юннан). В договора фигурираше и биоспелеологично изследване на пещерите, така че спокойно си събирах материал из изследваните от нас 22 пещери. Да, но…
Експедицията започна и завърши. Последния ден ни поканиха на истинска официална закуска с петима професори и 18 ястия. Хапнахме, пийнахме, казахме по няколко думи за вечната и нерушима българо-китайска дружба (без да споменаваме, че Великата стена е строена отчасти за защита срещу българите!).
По едно време директорът на института ме помоли да излезем да поговорим. От такива покани не се очаква нищо хубаво – отровата е в опашката!
Излязохме в коридора, седнахме на една пейка и директорът почна:
- Петър, много сме доволни от сътрудничеството с вас! Трябва пак да работим заедно.
- Това вече го казахме. Кажи сега продължението.
- Ами... колекцията.
- Какво колекцията?
- Трябва да я предадете. Тези хора бяха от Държавна сигурност и искат да предадете събрания от вас материал.
- Защо? В договора изрично пише, че ще се правят биоспелеологични изследвания. Работата ни е съвсем законна.
- Да, но от провинция Юннан е забранено да се изнасят нови видове.
- Ние не знаем кои от събраните животни са нови и кои – не.
- Там, в ДС, ще разберат!
Погледнах го.
- Слушай, ти си географ, но си учен човек и можеш сам да съобразиш, че това не може да бъде направено от неспециалисти. А специалистите са много малко и живеят в страни далеч оттук. Аз трябва да разпределя материала, да им го изпратя, те (след доста време) да го върнат определен и тогава част от него мога да пратя в Кунмин, и то не в ДС, а в Института по зоология. Така че в никакъв случай не съм съгласен да предам на някого си материала, който сме събрали заедно с толкова усилия и риск. Ако искат, да ни съдят.
Моля те, предай го. Те няма да съдят вас, а ще си направят изводи за нас (многозначителен израз от съветско време, някога след изводите се отиваше на Колима). Това е първият международен договор на нашия университет и ако ни нарочат, просто няма да има втори.
- Добре, ще помисля.
Излязох на двора и се зачудих какво да правя. Не вярвах да има такава идиотска разпоредба, това беше по-скоро инициатива на местната служба за сигурност. Не можех да съсипя такъв ценен материал, при това законно събран, но и не исках да изложа на репресии нашите китайски приятели. След няколко часа ни излиташе самолетът, така че имах малко време за мислене. За мой късмет, срещу мен се зададе хитрецът Сун.
- Какво си се вкиснал така?
- Твоят шеф иска да предам събрания материал на ДС. Не можело да се изнасят нови видове от Юннан и всякакви други дивотии. Какво да правя?
- Ама че си загубен! Дай им какво да е, много ти знаят разликата от една буболечка до друга!
Да, бе, как не се сетих! От просто по-просто. Взех един буркан със спирт, сложих вътре двайсетина епруветки, събрах набързо мухи по прозорците и всякаква гад под камъните в двора на хотела, наслагах етикети, нечетливо написани на български, и тържествено връчих „колекцията” на директора. Той я дал където трябва и получил похвала за добрата работа. Аз пък си изнесох животинките, част от които и днес, след повече от 25 години, са още неопределени. Специалистите са малко и са претрупани с материал. Но от време на време описват по някой и друг нов вид. Постепенно ще бъдат определени всички, а ще съберем и още, здраве да е! Разбира се, законите трябва да се спазват, освен идиотските приумици на някого си...
Подготви Паулина БОЯНОВА
Последвайте ни
0 Коментара: