Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 г. в Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за свободомислие. През 1972 г. напуска по авантюристичен начин България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен сътрудник на Радио Германия (“Deutsche Welle”), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио “Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма “Контакти”.

Редовни сътрудници на програмата са автори като Георги Марков, Атанас Славов, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Михаил Неделчев. Същевременно Бочев пише и за руското издание на излизащото на седем езика в Париж списание на Солженицин “Континент” и е съавтор на редица изготвени за британската, френската и холандската национални телевизии документални филми с културно-политическа тематика, някои от които за творчеството и гибелта на близкия му приятел Георги Марков. Бочев е автор на романите: “Междинно кацане”, “Генезис II”, “Синеокият слепец”, “Белият слон” и “Опит за екстаз”. Издал е и сборниците философски есета “Хомо емигрантикус” и “Боготърсачът между беса и слепотата”. 

Сега той живее в София с петнайсетгодишния си син Тео. А повод за нашия разговор е, че в навечерието на 1 март 2019 г. се навършват 90 години от рождението на най-добрия му приятел и колега - писателя Георги Марков, и в Дома на киното в София ще се излъчи филмът на режисьорката Боя Харизанова “Чувство за непоносимост”. Творбата по сценарий на Дочо Боджаков е разказ за живота и творчеството на Георги Марков.


Георги Марков с жена си Анабел и дъщеря им

- С какви чувства приемате 90-годишнината от рождението на писателя Георги Марков, с когото приживе сте били много-много близки?
 - Той бе много близък мой приятел, много скъп човек, а оттук и личната ми драма освен на професионално и на битово равнище. Заедно с това нося една особена отговорност за убийството му дотолкова, доколкото текстовете, заради които бе убит, бяха изречени основно по моята културна програма по Радио “Свободна Европа” - “Контакти”. Аз бях водещият тогава. Това прави моята морална отговорност особено явна някак си. Защото Георги бе убит не толкова заради есетата, блестящите си литературни есета, излъчени по “Дойче Веле”, той бе убит заради “Задочни репортажи в задочна България”. Неотдавна издателство “Сиела” пусна за пръв път “Задочни репортажи за задочна България” - като пълен текст с това заглавие, което е оригиналното. С него Георги искаше да каже, че както България за него е задочна родина, така и той е задочен български писател.

- Мненията са разнопосочни, но все пак и досега се твърди, битува съмнението, че е убит от ДС. Вашето мнение променено ли е през годините, или не?
- Не. За мен няма съмнение. Престъплението е зловещо. Убийството на Георги е своеобразна оценка на признанието, което той получи и от палачите си, които явно са оценили неговия талант. 

- За периода, в който сте се виждали с Марков, работили сте заедно, какво още е живо във вашето съзнание, какво си спомняте най-най-ясно и, разбира се, ви е скъпо?
- О, спомням си абсолютно всичко, сякаш беше вчера. Спомням си деня на убийството му, разплакания глас на брат му Никола, който сега е много зле, неподвижен е и няма да присъства на честването на задочния юбилей на Георги. Знаете, че живее в Канада. Аз съм написал, когато го убиха в деня на онзи проклет септември 1978 г., в едно есе, че са убили част от мен, и то по-добрата част. 

- Все пак и вашите битки името на Георги Марков да не бъде забравено се увенчаха с успех, нали?
 - Да, донякъде. След доста време ние, приятелите му, успяхме да вкараме в гимназиалните учебни програми неговите “Задочни репортажи”. Това е огромен успех за каузата му, за творчеството му, пък ако щете, и за мен, лично. Надявам се да се разшири неговото присъствие в учебните програми - има още много гениални творби, като любимата ми книга “Жените на Варшава”, като “Портрет на моя двойник”, “Архангел Михаил” например и др. 


На откриването на паметника на писателя в София​​​​​​​

- А вярно ли е, че навремето един от най-лансираните млади автори у нас е бил тъкмо Георги Марков?
- Така е, разбира се. Даже и Стефан Цанев го е казвал. Първо, Георги още много млад става член на Съюза на българските писатели, без да е кандидатствал, както е било задължително тогава. С романа си “Мъже” е приет от раз. При това творбите му след “Мъже” са на много по-високо художествено равнище.

- А той казвал ли е, писал ли е, коментирал ли е нещо за събарянето на Берлинската стена или е било още твърде рано?
- Споменавал е Берлинската стена, но специално нищо не е писал. Знае се, че стената беше съборена много години след убийството му. Някак си и аз, и той не очаквахме, че това ще стане приживе. 

- А Петър Увалиев го е критикувал за “Задочни репортажи”? Защо? Вие сте наясно...
- Не искам да коментирал това, защото трябва да навляза в много лични теми... Ще кажа само, че Увалиев беше също голям писател и в неговия есеистичен талант нямам никакви съмнения. Но отношенията им с Георги Марков бяха много сложни и противоречиви.

- За българския “чадър” какво мислите днес? Винаги стане ли дума за Георги Марков, и се споменава.
- Някаква инерция навярно. Направиха се много филми, изписаха се хиляди материали, за съжаление, все от чужди автори. Ние българите като че ли сме прокълнати да научаваме истината за себе си отвън. Много наши писатели бяха прогонени от родината си, бяха в изгнание, Георги Марков не е единственият. Трябва ли да повтарям едно и също.

- Кажете за новия документален филм за Марков “Чувство за непоносимост”, в който и вие участвате с интервю?
- Филмът е в две части и първата е за българския период на Георги. Добър е. А аз всъщност се запознавам с него в Кьолн, в Западна Германия, беше някъде към края на 1974-та, където си деляхме хонорара от “Дойче Веле”. Питат ме защо Дочо Боджаков е написал сценария, а не аз. А е ясно. Аз не съм сценарист, това просто не е моя работа. Аз съм си автор на есета и романи. Без спекулации. А и Дочо е човек, който също има отношение към наследството и съдбата на Георги Марков. Високо го ценя като творец, като сценарист и режисьор. А предният филм за Марков - “Накаран да замлъкне”, също е добре направен и казва ясно кой е убиецът на Георги и кого обслужва. 

- Радвате ли се, че вече има реабилитация на писателя Георги Марков?
- Разбира се. Щастлив съм, че съм доживял тези времена, в които каузата на Георги, романите му все по-определено заемат мястото, което заслужават. Тази реабилитация на Георги е благородно дело. Щастлив съм, че и аз имам, макар и скромен, но личен принос. Той беше убиван и доубиван духовно и политически чрез премълчаване на името и наследството му прекалено дълго. Явно сега общественият интерес е налице и това ме радва.

- А вие как я карате сега?
- Правя едно и също. Удрям по клавиатурата, подготвям участие в два конкурса - единият е на НБУ за драматургия, там участвам с една пиеса за смисъла на битието, а другият е за проза - написал съм романа “Опит за екстаз”.

Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55"/