Алек Попов е роден в София през 1966 г. в семейството на професора по математика Васил Попов. Внук е на интелектуалците Атанас Попов и Лилия Сталева. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ” и българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей, дипломат, директор на Дома на детската книга в София и главен редактор на списание “Родна реч”. 

Алек Попов бе гост на IV Фестивал на българската книга в Брюксел. Когато го видях, в първия момент ми се стори, че е леко печален, замислен. Не казвам, че у него има някакви страшни, мрачни дълбини, но очите му определено подсказват дълбока тъга. После, през двата фестивални дни, открих, че е почти забавен. И че ако литературата може да бъде развлечение, то Алек Попов е добър, защото пише, все едно изнася шоу.

Романите и есетата му се четат лесно и читателят се забавлява с тях. Много ценно качество за писател. Тогава се запитах: как този видимо тъжен човек така умело кара читателите си да се смеят от сърце? Предстои да научим отговора в разговора, който направихме специално за читателите на “Над 55”.

- Израснали сте в семейство на академици и преводачи, възпитаник сте на класическа гимназия, филолог. Доколко е важно образованието, фамилните традиции за писателя? 

- Образованието е условие, без което просто не може. Само по себе си то още не е познание, но е необходима предпоставка за постигането му. То ни позволява да осмислим житейския си опит и да му придадем дълбочина. Пътят на познанието минава главно през самопознанието, през човешката психология, през неизбежните разочарования, мъки и падения. Най-важната част от този процес не протича непременно в академична среда, а в дивата и опасна джунгла на живота. Познанието и образованието са неща, които могат да се придобият с желание и труд, докато семейството е даденост. 

Както лотарията - каквото ти се падне, освен ако не вярваме в кармата

Може да имаш късмет, а може и да нямаш. Като си помислиш, то и с гените е така. Някой просто се ражда с талант в дадена област, друг - без, и като че ли нищо не може да се направи по въпроса. Но талантът може да се развие, а може и да се затрие, без характер, воля и знание. Аз имах късмета да израсна в среда на учени и хуманитаристи, напълно чужди на еснафския бит.

Сред книги, музика, преводи на класика, с разкази за наука и изкуство, за история, предимно френска и руска; и може би най-важното - със съзнанието, че в живота има и едно нематериално измерение, което в крайна сметка го осмисля. Навремето приемах тази среда като нещо най-естествено, но сега осъзнавам, че е била щастливо изключение и до голяма степен е повлияла на начина ми на мислене. 

- Сатира, ирония, черен хумор са запазена марка за вашите книги. Все неща, които предизвикват усмивка, но карат да се замислим. С новия ви роман ще се забавляваме или поучаваме? 

- Да поучавам принципно избягвам, а в забавлението не виждам нищо лошо. Но, разбира се, човек трябва и да мисли. “Мисия Туран” дава предостатъчно поводи за размисъл. Колкото по-неспособни на дълбоки чувства стават хората, толкова повече им се ще някой да “бръкне в душата им” с магически пръсти и да ги накара да изпитат някакво повърхностно вълнение, напомнящо по-скоро на емоционален гъдел, отколкото на духовно преживяване. В това отношение мисля, че смехът е много по-автентична емоция.

Познавате и своеобразно описвате особеностите на българския мироглед и нрав. Откъде черпите информация и вдъхновение? Българите в Брюксел добавиха ли нови щрихи към вашата компетентност? 

Всъщност имам доста разнообразен опит и никога не съм се ограничавал до кабинетните проучвания. 

Животът ме е срещал с най-различни хора и някак си съм се научил да ги приемам такива, каквито са, независимо дали ми харесват

Винаги съм изпитвал подсъзнателно отвращение към снобизма и интелектуалната претенция, към делението на елит и простолюдие, особено у нас, на Балканите, където карнавалът на социалните роли никога не е спирал. В някакъв смисъл османските завоеватели са изиграли ролята на Френската революция още през 15-и век, като са обезглавили аристокрацията. 

“Да бъдем други вече късно е!”, както се пее в песента на Йорданка Христова

Нашенецът е склонен да допусне социалното неравенство, но не допуска социалното превъзходство и това е интересен феномен. Който го е разбрал, неизменно печели както в бизнеса, така и в политиката. Що се отнася до българите в Брюксел, предполагам, че са също толкова разнообразни и многолики, колкото българите в България. Фестивалът беше повод да срещна хора със сродни интереси.

Мисля, че усилията, които полагат, за да поддържат връзка с процесите в родната ни култура, заслужават адмирации. Но ми прави впечатление, че и тук, както навсякъде, тези инициативи не се превръщат в кауза на цялата общност. 

След пандемията дойде ситуацията в Украйна, сега отново заговорихме за Ковид. Животът стана някак много потискащ, обезсърчаващ. Какво е мястото на писателите и книгите в този свят? 

Дойде войната в Украйна - нека наричаме нещата с истинските им имена. Мисля, че ние още не си даваме сметка до каква степен това ще промени света ни

Пандемията беше изпитание от съвсем друг характер, тя изкара на показ разломите в обществата ни, беше безсрамно политизирана и в крайна сметка монетаризирана. Но не беше краят на света. С малко повече здрав разум можеха да бъдат избегнати най-разрушителните й аспекти. Войната е феномен от съвсем друг порядък. Тя възниква в резултат на атавистични саморазрушителни сили, заложени дълбоко в човешката природа.

Тук не става дума за нещо, което идва отвън и обърква дневния ни ред, а за нещо в нас самите, което се стреми към надмощие. И това е най-страшното. Защото постепенно осъзнаваме, че няма как да ни се размине, няма дори къде да се скрием. И няма гаранция, че доброто ще победи, с цялата условност на това понятие. От значение са качества и способности, които нямат много общо с моралните категории.

Волята за победа, волята за борба, волята за живот. Материални ресурси, военна хитрост и груба огнева мощ. Морална ли е била каузата на Чингиз хан? Не. Завладял ли е половината свят? Да. Войни не се печелят с лозунги и патетична риторика. А мястото на писателя, както винаги, е пред белия лист. Защото той пише тайната история на времето си. Ще разказва само този, който оцелее. 

“Мисия Туран” е класически комичен роман, преливащ от колоритни герои, шантави и абсурдни ситуации. Сатирична история за вечната борба между свободната воля на малките хора и великите планове на големите играчи. 

Ексцентричният проф. Несторов има хипотеза, че преди векове великото българско племе поема своя поход към Европа от малката, изостанала република Туран, разположена в центъра на Азия. За да докаже теорията си, той предприема пътуване към необятните турански степи, придружен от дъщеря си Косара и своя асистент. В същото време в България се задават избори. Необходими са спешно нови гласове, защото нацията се топи. Демографската криза заплашва да срине рейтинга на политиците. Откриването на потомци на прабългарите ще реши много демографски и държавнически проблеми. Но откъде да бъдат намерени? Мисията на проф. Несторов и интегрирането на братския турански народ ще има ли ключово значение за съдбата на родината ни? Дали туранците искат да “влязат в Европата”? И на каква цена?

Даниела ВЕЛИКОВА, Брюксел