Роден съм през 1971 в Дупница, тогава Станке Димитров, но завърших тогавашния техникум по енергетика в Бобов дол и работя и до днес в ТЕЦ Бобов дол, това пише в писмо на енергетик, което се появи в социалните мрежи.

Причината? Баща ми е един от строителите на централата. Той идва тук от Враца , заедно с хиляди българи от цялата страна, за да я строи, срещат се с майка ми и така се появявам и аз. От детството ми, като всеки нормален човек имам хубави спомени. Един от тях се врязал в паметта и има връзка с това, което аз обикновения български енергетик искам да Ви кажа.

Това е споменът за един футболен мач. Мач в Дупница между „Марек” и „Байерн” Мюнхен. Бил съм само на 6 години, но още помня морето от хора, дошли да видят на живо на стадион „Бончук” Сеп Майер, Герд Мюлер и другите германските играчи, все световни шампиони по футбол. Сеп Майер е сигурно първото чуждо име, което научих. Цялата централа беше на стадиона, целите рудници също, кой е правил ток и копал въглища в този ден не знам.

Защо Ви разказвам за този мач ли? Защото го гледаше море от щастливи хора. Хора с работа, хора на почит, хора с достойнство и самочувствие. Баща ми беше среден енергетик-техник, „жичкаджия”, а вземаше над 1200 лева заплата, защото в ТЕЦ-а имаше надбавки за обект от национално значение. Дали можете да си представите как живееше човек с над 1000 лева по време на соц-а?

Имахме кола, апартамент и всяко лято ходехме за 21 дена на море, най-често в станцията на „Енергоремонт” в „Дружба”. Там отивахме не с връзки, а по заслуги, защото баща ми беше много добър енергетик.

Държавата имаше нужда от него и го ухажваше, а той имаше нужда от държавата си и я обичаше с онзи неподправен патриотизъм на човек, работещ през лятото по осем часа до огромен 90 метров котел, на температура от 40 градуса, но съзнаваш, че го прави за семейството си и колкото и патетично да звучи и за страната си. Така го караше да се чувства самата държава. Да си работник беше чест. Да си енергетик беше дваж по-голяма чест. Такива бяха времената.

Не мисля, че това е жалба по моята младост, нито жалба по комунизма. Стоял съм на барикади в Дупница в подкрепа на СДС, когато доларът стана 3000 лева и един голям доктор и кмет на града Панчо Панайотов ни вдигна на бунт.

Очаквах от промените всичко, но не и това, че моята собствена държава ще иска да закрие това, което тя е построила, за да угоди някому и аз и още хиляди като мен да останат без работа. Всъщност Вие няма да ми вземете просто работата, Вие ми отнемате живота. Вие отнемате моето настояще, моето бъдеще и дори моето минало.

Отнемате ми чувството, че аз и родът ми сме били част от нещо значимо и стойностно. Първо ограбихте пенсията на баща ми, после спестяванията на всички ни, „опукахте” банките, нарязахте заводите, прокудихте два милиона и половина българи зад граница, обезлюдихте селата и сега искате да закриете последните работещи „неща” от онова време.

Тази няма да стане. Това няма да мине. Какво е Зелената сделка? Сделка с нас, сделка за нас ли е или сделка против нас. Кой търгува съдбата на моето семейство и интересите на моята държава? Кой вече 33 години продава народа си за 30 сребърника?

Защо никой не ми обясни какво ни чака? Аз съм на 52 години, целият ми живот мина в този „шибан” ТЕЦ, който баща ми е построил. Някой ще ми каже ли „право куме та в очи” какво се случва и в чия изгода? Някой ще ми обясни ли какво ще работя аз още 12 години до пенсия? Не ми се слушат глупости за акции в соларни паркове и стартиране на старт-ъпи. Не ми се слушат лъжливи нелепици изговорени от момчета на по 30 години с лакирани нокти и с костюми за по 10 бона.

Искам истината, не искам телевизионни приказки.

Омръзна ми някой изтупан чиновник от Брюксел с 30 000 евро заплата да ми обяснява какво е справедлив преход. Не, приятелю, ела в Дупница, преспи в Бобов дол, разходи се из пустите села на бащиния ми край във Врачанско, за да разбереш какво е „справедлив” преход по „български”. За нашите политици дори не ми се и говори. Техните вили на Халкидики са повече от борчовете на миньорите от Бобов дол.

От такива хора справедливост не чакам, но имам право поне да питам. Питам не прие ли българското Народно събрание решение, че българските въглищни централи ще работят до 2038 година? Питам кой иска да го промени? Питам ние имаме ли национален суверенитет или всичко е „пунта мара”? Питам заради баща си, заради семейството си, заради себе си и заради онова огромно море от щастливи хора, гледащи мача на „Марек” с „Байер Мюнхен” през 1977 година. Там те виждаха за първи път Европа на живо и я обичаха, а днес мнозина я мразят.

Вие българските политици сте причината за това. Вие българските политици, ми отнехте мечтата. Това не се прощава.

Мечтаехме да сме европейци, а получихме една страна, която се превърна в гробище за скраб и прекършени човешки съдби.

Защо?

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук