Поетът Росен Желязков: Животът е река, а аз - плувец, който плува към щастието си

Този разговор не е семейна хроника, а предупреждение и вик: Когато дойде шансът при теб, за каквото и да било, не го пропускай! Няма да имаш друг! Нещата никога не се повтарят. Животът ти е един миг - улови го, не го изпускай от очите си. 

- Росене, разкажете на нашите читатели за себе си.

- Роден съм в София. Завършил съм 15-о ЕСПУ “Адам Мицкевич” и УНИБИТ - Университет по библиознание и информационни технологии. Професията ми е на специалист по културно-историческо наследство със степен бакалавър. В тази област трудно се намира работа. 

Затова съм работил всевъзможни неща - от разнасяне на листовки в пощенските кутии до чиновник в големите вериги магазини или кол центрове

Първата ми стихосбирка - “Жълта пеперуда в сърцето”, излезе през 2013 г. в издателство “Шамбала” с помощта на българските емигранти Мария и Теди от Чикаго. 

Следващата отпечатах в 2014 г. пак в изд. “Шамбала”. А през 2015 г. видя бял свят третата ми стихосбирката “Чист”, отпечатана като университетско издание на УНИБИТ. Последните ми книги със стихове са “Преследвачът на насрещния вятър” и “Благодарен на живота”, които бяха финансирани от Борислав Манахилов и Калина Бъчварова. 

В момента работя по автобиографичния си роман “Жив съм”. Романът е социален и с елементи на психологическо изследване.

- Как стартира писането при вас - като лечение след тежките събития, които казахте, че сте изживели, така ли?

- Станах писател по случайност. С течение на времето открих, че писането ме променя. Превръщаш се в наблюдател на собствения си живот, развиваш по-голяма осъзнатост за реалността, в която живееш. Това помага. Хубаво е, че утвърдени автори, с име в литературата, дадоха добри отзиви за моите стихосбирки. Само мога да се радвам, че творци като Георги Константинов, Калин Терзийски, Петър Чухов казаха добри думи за това, което пиша. 

- Истински неща от живота си ли описвате в книгата си?

- Всеки човек върви със своята биография. Животът му я пише всеки ден. Отминалите дни зад мен нито могат да се променят, нито да се забравят...

- Казахте, че са тежки и страшни. Как трябва да се спасява човек, когато бива преследван от кошмари, получени в крехката детска възраст? 

- Защо започнах да пиша? Заради брат ми. Самоубийството му ме потресе. Една жена също ми помогна в този процес на пробуждане. Когато тръгнеш по нов или неизвестен път, различен от общоприетите условности на обществото, се появяват и помощниците. 

Бог ги праща, или да го кажем - силата, която те е избрала

По отношение на романа засягам теми, за които не се говори, за които хората ги е срам или се страхуват, или си затварят очите съзнателно. А защо пиша за тези неща - за да променя себе си, да не се страхувам и да съм свободен. Само в свободния човек има истинска любов.

Ще ви разкажа два епизода - това е неотменна част от моя живот и са сложили тежък отпечатък върху съществуването ми. Аз лично съм получил моята сила да пиша, изричайки нещата с истинските им имена. Трябва да спасявам душата си. Всеки се опитва да оцелява. Всеки човек! 

Ето какво стана: Бяхме две малки братчета. Още не знаехме, че ще растем в опустошено семейство - разводът на нашите беше епична драма, побоища и много сълзи. Веднъж майка ми излизаше от банята по халат, когато баща ми отнякъде изскочи и я посрещна с ритници в гръб. Споменът ми е, че тя първоначално се удари в нощното шкафче, залитайки и падайки върху него. След което той продължи да я бие с юмруци в лицето.

А къде бяхме ние с брат ми? Стояхме отстрани до вратата и гледахме побоя на баща ни над майка ни. Спомних си всичко, когато майка ми каза, че тогава е била почти убита от баща ни. Видях избеляла епикриза. Вследствие на ударите от баща ни е била 3 дни в кома. Когато прочетох това, което й е причинил, знаех, че то всъщност е било опит за убийство. Мисля си, че майка ни е оцеляла по чудо. Може би онзи жесток побой, който баща ми й причини пред мен и брат ми, ни направи такива... недокосващи жена от страх да не сме като него. Не знам дали имам право да съдя родителите си. Но имам абсолютното право да не съдя себе си. 

За майка ми мога да кажа, че има над 40 години трудов стаж и още работи. Спомените за баща ми са малко, въпреки че е бил 17 години с нас до развода им. Помня, че винаги беше с униформа на офицер. Искаше и аз да стана офицер. 

Преди години си продаде офицерския кожух и ми изпрати половината пари

Тук ще спомена и баба ми, която знаеше от собствен опит какво става в живота, когато не учиш. Тя беше умна жена - надарена и прозорлива, но бедното селско семейство, от което произхожда, гладните години след войната, ранният брак, нейната нерешителност да се бори за друг свой живот бяха предопределили съдбата й на къра с отруден непосилен живот. Тя предрече и съдбата на моя брат, който за жалост изгуби живота си. 

Всичко почна от грозна случка, заколването на прасе 

Обичая го има у нас като чисто балкански, първобитен касапски ритуал. Трябваше да участваме с братлето в това заколване. Баща ми, който беше лют човек, просто даде заповед: ще ставате мъже!!! Тръгвайте, ще колим прасето.

Баба ми обаче, умната жена, изскочи зад един ъгъл край дуварите на селската къща и рече бързо на брат ми: “Каменчо не отивай! Може да не издържиш, ще ти стане нещо”. Брат ми не я послуша, подчини се на желязната заповед на баща ни, дали от страх, или от послушание. И именно в онзи миг фонтаните кръв, които се лееха като река, гледката с ритащите крака на животното, което се бореше за изтичащия си живот, откраднаха и живота на брат ми. Той получи силен стрес, от който разви психична болест и никой не можа да му помогне. Нито екстрасенс, нито психиатър. Отиде си ей така, за нищо, от живота. 

На 24 г. скочи от покрива на един хотел

А часове преди да го изгубя от погледа си завинаги, видях как пред очите ми някакъв грозен човек режеше с електрическа резачка 80-годишна топола пред блока ни. 

Тогава, през 2012 г., в края на септември не исках да вярвам, че брат ми се е самоубил, докато не видях тялото. Неговото беше смазано, не буквално. Гримьорите бяха се постарали. Идиотът скочи от петия етаж на един хотел, дори не го е било срам от свидетели. Нарочно го е направил така, че да го видят. Искал е смъртта му да се вижда, понеже животът му беше незабележим. Това всъщност не беше неговият живот, а друг - измислен, изкривен, болен, от който той избяга, като си осигури собствена смърт. Понеже не можеше да си излекува живота...

А аз направих друго, започнах да пиша първото си стихотворение за него. За брат ми. 

- Има ли все пак нещо, което ви харесва от онова време в сравнение с днешното?

- За онова време на соца, единствената разлика със сегашното време е, че нямаше умрели от глад по улиците, нямаше клошари и хората не ровеха по кофите. Не съм много живял в ония години, но това е като сравнение с днешната реалност. 

От старата действителност ми харесваше миризмата на старите класически кина и романтиката на писмата

Времето не бързаше за никъде. Имаше една сигурност в битието. Предсказуемост, която може да е изглеждала банална и тривиална, но беше заменена от хаос с измислени демократични правила - говоря за днес. Истината е, че и за онова време, и за сегашното идеологията контролира живота на хората. И сега, както и преди, хората биват контролирани по икономически причини. При соца нямаше страх, че ще останеш без работа.

Ученето беше на почит. Всеки искаше да следва. Помня, още първото ми кандидатстване в търновския университет - юрист исках да стана - на входа ми поискаха личната карта. Търся, търся - няма я.

Напразно бях отишъл - не можах да се явя на изпита. Оказа се, че съм изпрал паспорта си в пералнята заедно с дрехите си.

Ако не влезеш да учиш, влизаш в казармата. А там беше трудно, имаше извращения. Не, не съм бил изнасилван, нито бит от старите войници, само бях лишаван от сън. Бях, както се казва, черна овца в школата за запасни офицери в Плевен. После някак избутах края на казармата, обещавайки си този път да се готвя сериозно и да уча. И наистина започнах, но трябваха пари. Бях на 20 години, засилих се хем да уча, хем да бачкам. На площад “Славейков” продавах книги. Обичах да чета. Всички от семейството се радваха колко съм умен.

През първите 7 години на училищната скамейка бях другарче с момче, което стана виден столичен банкер. Колкото повече наближаваха изпитите за Университета, толкова по ми намаляваше желанието да вляза, а и момичетата ме разсейваха. Тяхното присъствие съвпадна с изпитите. Животът си течеше вълнуващо, а парите идваха отвсякъде. Знаете ли колко много апартаменти съм продал през далечната 1994 г.?! Дори на мутра. Той беше готина мутра. Плати двойна комисиона. Бях професионален брокер. Преди срива на Жан-Виденовата зима и валутния борд аз се чувствах крез. 

Богат, млад и безотговорен, какво ти учене! 

Времената бяха експлозивни, след като си добре с парите, за какво ти е да учиш. Срещах хора учили, но бяха зле. Например една моя леля, работеше като чистачка, а беше инженер по професия. 

- Днес имате ли мечти?

- Мечтите пораждат очаквания. Така че аз не мечтая. Имам цели. Целта е нещо конкретно, което стои на пътя ми, което трябва да достигна. За това ми е нужна вяра и в мен самия. Приемам живота като училище, което ти изпраща изпитания. Приемам, че всичко, което ми се случва, е за добро. Приемам да се променям. Животът е река, а аз плувец, който плува към щастието си. 
 

От стихосбирките на поета

Савка ЧОЛАКОВА