Една от тъмните страници във вековната история на Кюстендил е 6 април 1941 г., когато по време на Втората световна война югославските военновъздушни сили бомбардират града. Поводът е започната офанзива от германската армия срещу Югославия. Докато германците напредват, съседите решават да си отмъстят с бомбардировка над Кюстендил. Подобни атаки са извършени и срещу Враца и София.
Загиват 58 цивилни граждани, двама български и осем германски войници. След нападението към 8,30 сутринта, час по-късно, следва и второ нападение. Прицелна точка не са важни транспортни или военни обекти, както би трябвало да бъде по време на една война, а жилищни квартали. Бомби падат в района на центъра, в западна посока – „Паланечка капия”. Атакуван е районът около
гарата, където има спрени ешелони с войски.

Подобни бомбардировачи Dornier Do 17 използвали югославските ВВС при атаката.

Бомбардирани са още железопътната гара, фабриката „Симоне”, тютюневите складове в града, включително този, който в момента се използва от Регионалния исторически музей. Много хора са ранени, а по-късно умират от раните си.

„Забележителното е това, че нито българските военновъздушни сили, нито въздушните сили на съюзниците оказват някаква сериозна помощ или опит да се възпре агресията. При бомбардировката не излита нито един български или германски изтребител.

Противовъздушната артилерия не е в състояние да окаже сериозно противодействие и бомбардировачите отлитат невредими”, разказа пред "Труд" главен асистент д-р Ангел Джонев, историк към Регионалния исторически музей.

Групата, която бомбардира града, е от 4 самолета, летящи на височина 1500 м. Те пускат няколко бомби, които нанасят тежки поражения, тъй като нападението е неочаквано, а по улиците на града много хора наблюдават преминаването на моторизираните германски части, допълва историкът. Югославските самолети се насочват и към селата Гюешево, Сирищник и Върба, но там няма жертви.

Жертвите от 6 април са погребани в кюстендилското гробище, където има паметник на загиналите при бомбардировките, разказва Ангел Джонев. Но 76 години след трагедията никой не положи цвете върху него.