“Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна, сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и трета година у селото Хазнатар, дека е до градо Сяр у Гръчко, а ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та.
Не че искам да съм най-видна в очите на свето, не това ожида душата ми. Ще ми се повечко народ да чуе и разбере онова, дето го днес вещаят и другите провиденци: не само какво има да става с таз наша България, ами и поради що ще има оно да става. И като знаят, да се не страшат и боят, ами да живеят паметно като всички народи, от Бога избрани и предупредени”.
С тази изповед започва книгата на Бояна Паликарова “Преподобна Стойна - неканонизираната българска светица”
Преди да напусне този свят, Стойна говорила 3 дни с авторката за своята житейска съдба.
“Много работи се приказват из народо за мене, некои са верни, но други хич не са - уточнила тя. - Истина е туй, дето се приказва, че сум слепа, па бродирам, пера, шетам отсреща в гробището или си храня кокошките. Можем да загребвам с шепи жарава и да не сящам по ръцете си ни болно, ни изгорено. Болести всякакви лекувам, чувам гласове на треви и билки и с тех си приказвам, виждам думите на хората, преди да са ги изрекли - докато са още в главите им.
И друго е верно, че яз, кога си приказвам с Брат ми Светия Георги Великомъченик, не стоя на плочите в църквата, ами се дигам високо във въздуха, като да хвръкна, та да сум по-близо до Него, щото е той светец и Победоносец.
И друга дарба имам, дето никой по Българията преди мене не е бил с нея орисан - онуй, що людете го наричат примиране.
Я можем кога си поискам да се просна ей тук на миндеру, да полежа и подир да откъсна душа от сърце и да я пусна през комина, па да си ходи къде си сака и колко си сака. До десет дена е бивало някогаш да не мръднувам: ни мърдам, ни шавам, ни дъх излиза от мене, ни пот или друго нещо като от жив човек. Пък де съм ходила облечена само с едната душа и що съм чинила там, туй също ке ти изприкажа.
Ама туй, дето се дума из людете, че сум възкресявала умрели, туй не е истина. Виж, човек, изпаднал в несвяст, що лежи ни жив, ни умрел и само диша, колкото да личи, че стиска душата си в зъби - такъв може. Изваждала съм ги такива от умирачката и съм ги сторвала здрави и прави”.
Като дете Стойна често се бояла от болестите на хората. Можела да наблюдава вътрешните им органи като на снимка. Знаела кой кога и от какво ще се разболее, кога ще умре и как може да бъде излекуван...
“Бог е добър - подчертавала тя - и дава на човека онези болести, за които в околната му природа има лековити води, треви и камъни”.
Стойна останала кръгло сираче едва на 10 години. Родителите й един след друг напуснали живота. Нея оставили на грижите на най-голямата й сестра Зоя и на чичото - Георги Бахтарлията, брат на нейния баща Димитър.
Като станала на 16 години, Свети Георги й посочил място в двора на църквата в Хазнатар. Разкопали го с чичо й Георги. Там намерили икона на Свети Георги и кандило - стари, но със запазени цветове.
“Аз от тука не мръднувам - казах на чичо и нощувах направо върху купчината пръст, прегърнала светите дарове. -
Селото ни бе боголюбиво и хората вярваха в Божиите знаци”.
Щом като е речено от Горе, ще струпаме на момичето собичка - решили местните жители.
За няколко дена вдигнали малък параклис и тя заживяла в него с иконата и кандилото
Дълго до земята черно расо - едно за зиме и за лете - кълчищена чергица, възглавница, напълнена с вехти парцали, пънче, вместо стол, и паничка. Това бил нейният момински чеиз.
“Според мен, бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е малко. Не трябва да имаш повече от това, което ти е нужно в момента” - заявила Стойна.
На Преподобната били дадени две от най-трудните стъпала за свързване със Силите: левитация и примиране, така нареченото астрално пътуване.
“Всякой народ си има заръка - да е камък в темела на храма световен и да пробъдва според съдбата си”. Такава е поуката на Стойна. Когато за трети път тръгнала към небесата със своето примиране, тя искала само едно: мир за света и милост за България - окървавена, осакатена и разпъната на кръст. Годината била 1919-а, месец ноември. Подписването на Ньойския договор...
Тогава Преподобната разбрала, че тайно сме били обречени на заличаване от образа на земята
Някогашните ни съюзници предварително се били договорили за подялбата на България. Тя коленичила пред Светиите Застъпници на България и им се молила цяла седмица. Накрая се приготвила за примиране при отец Георги и му казала: “Ке одам. Ке удрям чело о земи, докле не ни опростят и склонят да помогнат”. И станало чудо. Вместо тя да иде при тях, те дошли при нея. Всички.
Водел ги светият цар Борис-Михаил Покръстител, който й казал: “Ние всички ще припаднем пред сияйните ступи на Отца ни и в един глас ще го молим за пощада. А ти стани, яхни белия си кон и тръгни из народа, както го правеше в първите дни на войната. Лекувай душите и мислите окуражавай. Предсказвай им събитията от утрешния ден. Ще ти бъде дадено да знаеш всичко, което очаква българския народ като духовен водач на света.
В делото си няма да бъдеш сама. Ще ти бъдат дадени и помощници - пророкът Влайчо от Коняво, Ванга с провиденческата си и лечителска дарба и един Учител в земна плът - Беинса Дуно. И не бойте се! Дето има вина, там има и опрощение”.
Стойна винаги е говорела с любов за своя народ: “Все ми се привижда, че нашите еднокръвни и едноутробни братя са калемът на Небесата...
Де минат българи, белег оставят
Българите са гмуркани: дадено им е неведнъж да стигнат дъното, изчезвайки от повърхността на историята, а после да изплуват от дълбините като новородени, прегърнали скъпите дарове на миналото, да започнат всичко отначало, доказвайки на света, че племенната душа също може да бъде безсмъртна”...
Хората често питали пророчицата какво ще стане с България и тя нищо не скривала от тях: “Много работи ке станат. Ако политикантите скарат народа и он почне да се мрази, ке дойде глад и мор. Обич, обич требе на ората! Нема ли я, ке се затрие убавата ни държава... Който може да бъде признателен за малкото, що има, скоро ще му се даде и големото, за което се моли!”
Според Преподобната, България я чака сега тежка, но в бъдеще благодатна съдба
Интересен е предсмъртният диалог на Преподобната Стойна със Свети Георги:
- Знам какво искам да кажа, не знам как да го изрека. Хем ми е време да тръгвам, брате, хем ме е страх. За синките, дето остават тук, ме е страх.
- Ако се тревожиш за българите, немай грижа за тях! Те са под сянката на Божията десница. И така е бивало винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш... Има народи - притчи. Наричат ги богоизбрани. И твоят народ е такъв. Ама не щото българите са най-умни или най-праведни, а щото са най-дълголетни измежду всичките, затуй са изпратени на тази земя с Божия заръка. А когато си изпратил някой да върши твоя работа, ти гледаш да го предпазваш от тежки несрети и ако му даваш теглила, то е само за поумняване. И народите са изваяние. Едни от желязо, други от порцелан.
- А моите? Моите от какво са?
- От дърво. От дрян са твоите - най-жилавото сред дървесата... Много е пожертвал твоят народ и много ще му се даде.
- Нали си ми казвал, че българите са научили сите народи как да правят държава. Защо те самите толкоз години рушат своята си, на царя си посягат и на живота му? Нали българите били дали, казваш ти, и втори дар на света - туй, людете се раждат свободни, равни и се обичат като братя едноутробни. И нали заради тоз дар най-съвършените горяха на клади! Защо тогаз братята българи помежду си се мразят и все дирят кого другиго да наречат брат?
- Така ще бъде до времето на Третия дар. А то идва.
- Дай крила на душата ми, оживи я с надежда!
- Идва времето на Духа. И вие сте едновременно негов източник и вестоносец небесен... Бог е добър. Но преди туй, сестро, България ще опустее откъм народ. Който остане, няма да знае какво да прави със земята и ще я остави непочитана от човешки труд. България ще лети все по-надолу... Тогава онези, що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез внуци и правнуци. Те затуй някога са били от Бога изпратени далече оттук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за новото време. Ще се върнат и ще направят от България храм с древна позлата и нови икони... И децата ще са повече от звездите...
“Щом ти се отвори време - казала на сбогуване Преподобна Стойна на Паликарова, - земи преправи тез мои приказки, па ги дай на ближни да ги прочетат. Белким ме споменуват, белким ме помнят, белким и аз с нещо сум им полезна. Няма безсмъртни люде, Боянке. Има само живи и мъртви. Може да ходиш, да ядеш, да работиш и билям деца да раждаш, но пак да си мъртъв.
А чиляк, макар и на онзи свят да е, пак ще е жив, ако е нужен на някого от живите тук, ако го споменуват с добро и ако вечер с мисъл или с плач го канят да седне и да повечеря заедно с тях.
Сполай ти, керко, и нека сите светии небесни бъдат твой другар в горките пътища земни.”
Полковник о. з. Стефан ШОПОВ
