След около два месеца проф. Андрей Пантев ще навърши 85 години. Аз обаче нямам търпение да изчакам повода, за да си поговоря с този изключителен мъдрец, аристократ на духа и сладкодумен събеседник. Но не искам да се увличам в суперлативи, защото те биха описали твърде бледо неговата невероятна личност. 

Пък и самият той ми е казвал: “Ако трябва да бъда много индискретен, мога да призная, че съм неуверен, уязвим човек, стеснителен дори. Но бързам веднага да добавя, че според мен всеки интелигентен човек, който знае достатъчно за света и за собствените си възможности, би трябвало да бъде учтив, неуверен и раним, уязвим човек. Усещането за някаква парадна сила винаги ме е карало да мисля, че нейният носител има нещо подозрително в себе си. 

Истинският човек не бива да забравя, че знае много малко от този свят 

Колкото по-дълбоко проникваме във вселената, толкова повече разбираме колко малко знаем за нея. А всеки човек е вселена.” 

Но вместо да се връщам към стари разговори, нямам търпение да поговоря отново с професора, защото сами ще се убедите, с него винаги е интересно да се разговаря.

- Как сте, проф. Пантев? С какви очаквания посрещнахте новата година?

- Посрещнах новата година с надеждата, че ще има още една. С благодарност към тези, които се грижат за мен. С усещането, че съм бреме за себе си и бреме за другите. Но и с оптимизъм, че
толкова време живях на тази планета, срещнах приятелство, срещнах предателство, срещнах усещания, срещнах любов... Мисля, че и аз дадох любов.

- С какво се занимавате сега?

- Вече не работя. Препрочитам стари книги, защото новите явно, че не ги разбирам. Не разбирам и новата музика, дори и новата мода. Но това е цената да стигнеш до старини.

- Тези дни се появи една много неприятна новина, ако мога въобще така да я нарека. Българската редакция на финансираната от американското правителство медия “Свободна Европа” смята, че за да се интегрират по-лесно децата на имигрантите у нас, от учебниците трябва да се премахне стихотворението на Иван Вазов “Аз съм българче”. Какво се случва според вас?

- Случва се едно деградиращо, ерозиращо намерение да забравим кои сме, да бъдем част от неясната космополитска вълна, която залива съвременния свят. Но мисля, че все още преобладаващото усещане, чувство и вълнение е това, което са ни разказвали нашите баби и дядовци, и това, от което сме изтръпвали, четейки подобни стихове в училище.

- Казвате, че историята е коварна наука. Не е ли заплашена напоследък нашата история твърде много от изкривяване, от промяна?

- Тя винаги е била заплашвана от конюнктурни, злободневни деформации, но все пак в крайна сметка остава онова, което са сътворили онези, които са били преди нас. И към тях ние се отнасяме с почит и поклон.

- Понякога си мисля, че не е възможно някаква част от историята да се промени завинаги, но дали съм права?

- Така е, но все пак избледняването на спомените е неизбежно. 

Днес френските дечица знаят много по-малко за Жана д’Арк, отколкото техните дядовци и баби

Все пак рационалното зърно на една признателност към предците ще съществува завинаги.

- Казват, че историята се повтаря, но ние имаме къса историческа памет. Не помним уроците. Днешната политическа реалност откъде трябва да взима своите уроци?

- Уроците на историята са условни. Ако имаше изцяло следвани уроци на историята, нямаше да има насилие, диктатура, непорядъчност и пр. Все пак остава това, което ние изпитваме към нашите родствени прадеди, които са ни дали един урок и пример за подражание.

- Какво мислите за политическата обстановка днес, за вашите колеги, младите политици?

- Те не са ми колеги, това са тарикатчета, които търсят някаква реализация

И понеже в професионалната си област вероятно не са толкова блестящи, търсят някакво усещане, повтаряйки баналности от думи като демокрация, Европа, мнозинство и пр. Не се дразня, гледам на това престараване с тиха печал, да не кажа насмешка. Нима не помним, че България беше класифицирана като най-съветизираната страна, като страна с най-голямото соц. безличие. В същото време тази страна позволяваше на всички хора, надарени с талант, да бъдат изявени, независимо от ограниченията, които имаше по онова време. А нима сега няма ограничения? 

Колкото до мен, истината е, че аз никога не съм се занимавал с политическа дейност - такава, каквато носи облаги.

- Знам, че от години живеете в малък апартамент в нашия комплекс “Младост 2”...

- Да, в същия малък апартамент, със същите приятели, посещавам същите кръчмички, когато мога, и изпитвам същото усещане за привързаност към тази земя, която може би не е най-добрата към нас, но тя е НАШАТА земя.

- Тревожат ли ви войните, които се водят около нас? Съществува ли някаква заплаха за нас, според вас като историк?

- Не съществува заплаха, но когато започнат такива паралелни, малки войни, обикновено, поне досега, са следвани от голям конфликт, при който загиват напълно невинни хора, което е упрек към цялата човешка цивилизация. 

Няма нищо по-брутално и по-античовешко от войната, а тя продължава да съществува по простата причина, че човешката природа, въпреки 10-хилядогодишната еволюция, не се е променила особено.

Сега славянски и православни народи се избиват под ръкоплясканията на отвъдокеанските подстрекатели. Прилича ми на войната между сърбите и българите през Балканската и Първата световна война. Ние страдаме, а други потриват ръце. 

- Нашите читатели много често ни пишат с носталгия към миналото. Вие живяхте и работихте по времето на социализма. Имахте ли някакви спънки, нещо, което да ви помрачава ежедневието?

- Никакви спънки не съм имал, не съм бил герой, не съм бил борец за демокрация, но не съм бил и раболепен натегач

Въпреки това постигнах една скромна кариера, минавайки всички степени на научно, академично и професионално израстване и изисквания. Така че не съм прескачал трупове, преди да тръгна на работа.

Не съм бил привилегирован, но не ми е било и пречено, както вече казах.

- Какво бихте посъветвали хората над 55, за какво да се хванат, за да оцелеят, за да не им е безнадеждно ежедневието?

- Първо, да оплодят спомените си, да осмислят това, което е било. Често пъти хората са били щастливи, дори тогава да не са го знаели. Настъпва време, в което да си кажеш - боже, колко щастливи сме били.

Второ, да простят на враговете си, ако са имали такива, и трето - да знаят, че старостта не е чак толкова лош жребий, жалко, че трае сравнително кратко. (Смее се.)

- А дали и нашите деца ще си кажат така за днешния живот?

- Дано да си кажат, защото човешкият живот е кратък. Само на глупците им се струва, че той е дълъг. Да знаят, че с една тиха печал всички периоди от човешкия живот трябва да се живеят. Някои от тях вече на края не са много чувствени и приятни, но като погалиш по главата детенце, като полюлееш бебе, като държиш в ръка детска ръчичка, това ти дава смисъл за собствена и вселенска значимост.

Валентина ИВАНОВА 

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук