С ерудиран човек като проф. Кирил Топалов винаги е увлекателно да се разговаря. Вярвам, че това интервю ще бъде интересно и за читателите на в. “Над 55”. Неговите предци са бежанци от Дебър, затова започваме разговора с тази тема.
- Професор Топалов, потомък сте на бежанци и революционери. На какво ви научиха вашите родители?
- Баща ми Любомир и майка ми Янка ми внушиха любов към България. Дадоха ми историческо знание за нещата още преди училището да ми ги даде. Македония се смяташе за небългарска държава, македонците бяха друг, различен народ. Сега им се сърдим, ама истината е, че сами си го докарахме. България откъсна Македония от себе си с тоя фалшив македонски език, който беше създаден в Скопие от белградски и български продажни езиковеди. Узакониха съвместно така наречения мàкедонски язик.
Баба и дядо си говореха на тоя диалект до края на живота
Хилядите емигранти в Македония пътуваха с многолюдни семейства, избягали от турските и сръбските зверства. Българската държава тогава им дала земя да си направят къщички, както и възможност да развиват някакъв малък бизнес - търговийка, занаятчийство или нещо друго.
И дядо ми направил една къщичка на улица “Чамкория” 3 зад Театър “София”, недалече от “Зад канала”. През бомбардировките я разрушават. Описвам го в книгата ми “Софийски истории” с разкази за онова време. Бил съм на по-малко от годинка. Всички сме живеели в къщичката на дядо ми, като в дядовата ръкавичка. Когато идвали бомбардировачите, токът угасвал, та да не могат да се видят отгоре обектите, в които се целели пилотите. Веднъж майка ми се събудила и викнала: “Ставайте, има тревога!”. Тя грабва мен, другите - кой каквото може. Излизат от къщата, стигат пътната порта.
В този момент пада бомба и от къщата на дядо ми остава само една дупка Всички се разлетяват от взривната вълна.
- А вие сте пеленаче?
- Да. Идват в един момент на себе си, тичат. Скривалище е имало точно под сградата, където сега е Театър “Зад Канала”. Налице са всички, бебето го няма. Чичо ми, стринка ми, баба и дядо се споглеждат. “Бягайте вие, ние оставаме да си търсим детето”, казва баща ми, а майка ми допълва: “Аз без детето не мърдам”.
Пускали са светещи бомби, та от светлината да виждат обектите. На такава светлина мама и татко виждат - нещо се белее в подуенската кал. Белеели се пелените, в които съм бил повит. Оттам - в скривалището. Така че още като бебе съм се крил в театър. 70 години по-късно в този театър поставиха моята пиеса “Нерви за любов”. Анета Сотирова и Стоян Алексиев, както и младите артисти, бяха чудесни.
- Ученик сте на Петър Динеков. Разкажете за него.
- Беше духовният баща на едно цяло поколение учени - преди мен, а и по мое време. Изключителен човек. Нямаше свое семейство, ние бяхме всичко за него. Не беше партиен член, но стигна до академик. Имаше достойно реноме на голям учен. Динеков беше от малцината безпартийни учени, които си бяха извоювали възможността да си избират докторанти и асистенти, без да им се налагат имена от едни или други институции. А той ни подбираше безкомпромисно - бяхме бъдещите му асистенти, които щяха да стават доценти и професори. Един-единствен човек от неговите аспиранти бе партиен член, жив и здрав е още, отличен учен, сиреч и в този случай изборът му бе принципен.
Готвеше ни за учени, отдадени на науката, а не на партийно служене
Едни от най-добрите учени в тия области са негови ученици. С обяснима гордост всеки от нас казва, че е от школата на Динеков.
- Вече споменахте за “Нерви за любов”. Какво си спомняте за главните герои - Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев?
- Не мога да ги забравя. Те първи реализираха най-гледаната ми пиеса. След като Христо я постави в “199”, тя постигна рекорд - 9 или 10 български театъра едновременно я поставиха и играха с огромен успех. Виолета и Васко прочели моята пиеса, мой приятел им я дал, даже без да ме попита. И решили да отпразнуват с нея 50-ата си годишнина, те бяха връстници. Дали я на Христо Кръчмаров, той отначало не я харесал. “Абе, Христо, страхотна е пиесата”, опитват се да го убедят те.
След няколко месеца, на Нова година, са на Боровец в станцията на артистите. В стаята хващат Кръчмаров и му разиграват пиесата. “Боже, каква пиеса, какъв спектакъл става от нея!”, възкликва той. Чудесен спектакъл направиха и така отпразнуваха общата си стогодишнина, а понеже публиката ги викаше още и още на бис, сядаха на сцената и правеха втори спектакъл - разговор със зрителите, не по-малко забавен. В своя шеговит стил Васко винаги казваше - е, стогодишнина имаме, на мен 60, а на Виолета - само 40. Спектакълът им беше няколко години наистина голямо театрално събитие, а пиесата изхвърча из страната, стигна и до чужбина. Тя ми отвори пътя в драматургията.
Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев
- Филмът “Бъди благословена” по едноименния ви роман и сега хваща за гърлото.
- Темата за майките, които раждат без брак, за съдбата на децата им винаги ме е вълнувала. Помня, тогавашната ми жена лежа няколко пъти за задържане в Трета АГ. В болницата ходех на свиждане и чух какви ли не истории. Вероятно от там получих подтик да напиша “Бъди благословена”. Направих и сценария, стана добър филм. По-голямата част от кино гилдията бяха против него, може би защото бях още неизвестен в техните среди, но по-скоро - защото темата бе компрометираща “социалистическия” морал.
Все пак имаше и морални и честни хора между тях и дадоха път на сценария. После се роди естественото продължение на темата - филмът “Не се сърди, човече”. Той разказва за децата на същите тези момичета. Прекарали в така наречените тогава домове за деца и юноши 10 години, те се оказват дърво без корен, при това гледани от обществото, както и майките им някога, с недобро око.
- Каква бе съдбата на “Не се сърди, човече“?
- Снимките приключиха. Точно тогава смениха генералния директор на Кинематографията. Докараха на негово място първия секретар на бургаския ОК на БКП. Той наредил да му покажат всички новозаснети филми. Моят не му харесал. Защото едно такова изоставено дете намира майка си, която вече е създала семейство. Прекарва с нея няколко дни, после тя го отпраща, защото мъжът й се прибира от чужбина.
Детето се самоубива, скача от една скала в Панчаревското езеро, където няколко дни са се къпали с майка му
Пуснаха филма по големите градове, за да си върнат парите. И го спряха. Питах го този нов директор защо, а той бе категоричен: “Няма да допусна филм, който показва, че нашата социалистическа действителност води децата ни до самоубийство!”. Опитах се да му обясня, че филмът е по действителен случай, но неговата неумолима резолюция беше, че той клевети социализма.
Представихме филма 29 години по-късно. Моят колега от университета проф. Огнян Ковачев водеше една интересна програма - “Книги и кино”, и уреди официалната премиера в “Одеон”. Многоброен кино и театрален свят се събра, голям тъжен смях падна. Ирен Кривошиева играе майката, която е оставила детето и се оженила за известен художник. Цветана Манева направи великолепно образа на Майчето, остави следа с участието си и Явор Милушев.
- Имате хубаво семейство. Съпругата ви, Веска Топалова, работи в БАН. С какво се занимават децата ви?
- Синът ми Любомир е професор по политология. Емигрира в първите години след промяната. С приятели от класическата гимназия заминаха за САЩ. 3-4 години работиха каквото им падне, той е як гигант. Пренасяха мебели и перални и учеха в разни университети. После всички намериха реализация в професиите си. Любомир се беше дипломирал в София по българска филология, там завърши и политология.
Живее със съпругата си Наталия, дипломиран психолог, и двете им деца - Теодосий и Нона. Дъщеря ми, Ани, е куратор в Градската художествена галерия в София. Другата дъщеря, Ния, завърши моден дизайн в Художествената академия. Поместват нейни модели в списания.
Имаше стаж при голямата холандска дизайнерка Айрис ван Херпен и получи шанса да посети Седмицата на модата в Париж с модели, в чието изработване е участвала. Сега е на стаж в известното списание за мода и изкуство “Нумеро” пак в Холандия, там пише статии по въпроси на висшата мода. И двете ни момичета още не са семейни.
Щрихи към биографията♦ Проф. Кирил Топалов е роден на 21 май 1943 г. в София. Работи като специалист филолог в Института по български език на БАН до 1970 г. Редовен аспирант по българска възрожденска литература с научен ръководител академик Петър Динеков. От 1974 до 1982 г. е негов асистент в Софийския университет. По-късно специализира новогръцка филология в Атинския университет. ♦ През 1992-1994 г. преподава български език и цивилизация в университета в Екс ан Прованс във Франция. Работи като директор на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в периода 1997-1998 г. Посланик на България в Гърция от 1998 до 2002 г. През 2003 г. е избран за общински съветник в София. Съдейства за решаването на проблемите на много столични културни институции. ♦ От 2013-а до 2019-а е посланик във Ватикана и Суверенния военен орден на Хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта. |
Ели КИРЧЕВА
