“Светът е олимпиада” - написа едно японско момиче през далечната 1964 г. и спечели конкурса за девиз на Игрите в Токио.

От 27 юли до 11 август светът отново ще е олимпиада. Милиони погледи ще бъдат отправени към Париж, където в жестока надпревара за медали ще се хвърлят най-добрите спортисти на планетата. В древността, а и по-късно, по време на олимпиада са спирали всички войни. Днес ООН призова традицията да продължи, но и най-големите оптимисти не се надяват, че това ще стане. Човешкият разум дезертира. В Париж ще се коват рекорди, другаде ще гинат невинни. Такъв е светът днес.

За първи път България е представена на Олимпийски игри в Атина през 1896 г. от швейцареца гимнастик Шарл Шампо, който по това време живее у нас. Оттогава 

България е спечелила на най-големия международен спортен форум 54 златни, 88 сребърни и 82 бронзови медала

Шестима българи са стъпвали на най-високото стъпало на почетната олимпийска стълбица по два пъти. Един от тях е щангистът Нораир Нурикян. За пътя му към мечтаното злато е този разказ.

Гимнастиката е първият спорт, с който се захваща бъдещият, роден в Сливен, шампион. Но със салта и фригфлаци не се става великан, а нисичкият Нораир мечтае точно за това. Високите са в баскетбола и той хуква между двата коша. При това с голям успех.

В един мач срещу него е дори гигантът и бъдещ голям български баскетболист Бойчо Брънзов. Но всичко това продължава до онзи ден, в който попада в едно мазе, където някакъв пришълец в Града под сините камъни - Иван Абаджиев, учи няколко млади мераклии да вдигат тежести. Нораир се хваща на бас с приятели, че ще вдигне най-много и го печели. В интерес на истината обаче, железата никак не му харесали.

Склонил да хване щангата само още веднъж, за да попълни бройката в градския отбор, в който липсвал човек от неговата категория. Така започва. Насила. Но треньорът вече го е забелязал. Цяла делегация, начело с директора на училището, се среща с родителите му и ги моли да разрешат синът им да тренира. Той се съгласява, но за малко. 

Това малко продължава цял живот 

През 1972 г. е Олимпиадата в Мюнхен. Нурикян отива там като европейски и световен шампион, но без никакви надежди да спечели златен медал. В категорията до 60 килограма се състезава Дито Шанидзе от тогавашния Съветски съюз.

Той е грузинец, расъл сред арменци, и двамата с Нораир свободно си говорят на матерния си език. Дори стават приятели. Според всички прогнози обаче фаворит е Дито и никой не се съмнява в победата му. Но става чудо. Ето автентичният разказ на големия спортист за това, което се случва в онзи паметен ден:

“След двете движения вървяхме заедно с Дито. Минаха първите опити в изтласкването и си осигурих сребърен медал. Шокът беше голям. Всички се хвърлиха да ме прегръщат, целуват и възнасят. Това беше първият олимпийски медал за България в тежката атлетика.

Тогава треньорът Иван Абаджиев ме попита: “Искаш ли една тежест, която никога не си вдигал: 157,5 килограма?”. Това бяха 2,5 кг над световния рекорд и 100 над собственото ми тегло. Дори и на тренировка не бях се справял с подобна тежест. Преди това, на друго състезание, вече имах опит на 156 килограма. Исках да поставя световен рекорд, но не успях.” 

В Мюнхен Нурикян вече си е осигурил сребърен медал, който никой не може да му вземе. Защо тогава да не опита?! Има само един риск: да се контузи или нарани под тази огромна тежест. Никой обаче, нито Иван Абаджиев, нито съотборниците му очакват това, което ще се случи. Още по-малко публиката, която, отегчена, вече си тръгва. 

И тогава става чудото, което Нурикян и днес не може да си обясни

Той излиза, вдига щангата и става първи. За награда олимпийският шампион получава лека кола “Волга”. Скоро това става повод да се роди виц: “Една кола се движи из София без шофьор”. Явно и възглавничката, която си е подложил на седалката, не помага да го забележат. 

Веднъж влиза в магазин, за да купи бутилка вино, подарък за приятел. Възмутен гражданин му прави строга забележка: “Другарю Нурикян, вие нямата право да пиете. България разчита на вас!”.

Но славата (колко сладка и коварна е тя!) явно бързо размътва мозъка на шампиона. С огромно самочувствие той заминава на световното в Москва. Сигурен е, че ще е победител. Резултатът е кръгла нула. 

Нещастието никога не идва само

При една тренировка, ядосан от несполучливия си опит, Нури с огромна сила удря стената. Сякаш тя му е виновна за несполуката, та трябва да я нокаутира. Ефектът е фатален. Ръката му веднага се подува, лекарите констатират спукана кост, а до Олимпиадата в Монреал остават месеци. За миг всичко е загубено. Треньорът е кратък: “Глупаците да умират!”. 

Шампионът е бесен, но няма на кого да се сърди. Сам си е виновен. Минава му през ум да се откаже. Доктор Шойлев дава надежди. Абаджиев предлага тренировките да продължат, но само със здравата ръка. И така след няколко месеца сливналията става европейски шампион.

1976 г., Монреал. Преди състезанието Нурикян трябва да свали 8 килограма. Режимът е нечовешки: глад, жажда, сауна и непрекъснати тренировки. Вдигат се по тридесет тона желязо на ден. С парченце лимон кваси напуканите си устни. Късче пържола е храната му за ден. По тялото му няма грам мазнина, констатира някакъв специален уред. Кантарът обаче сочи, че трябва да свали още 2 килограма ден преди състезанието. От къде? 

Най-после надпреварата започва. Още в началото Нораир взема голям аванс. Става шампион. Абаджиев настоява да вдига за световен рекорд. Отказва. Вече е решил да спре. Единственото, което прави, е да излезе на подиума, да целуне щангата и да слезе от там завинаги.

След години шампионът ще каже: “Да бъдеш на олимпиада е страхотно. Но докато бях щангист, не знаех какво става в селото. Затваряхме се в стаите и мислехме само за състезанието. А навън дискотеки, ресторанти, магазини, кафенета.

В Мюнхен американецът Марк Шпиц взе седем златни медала и постави седем световни рекорда. На улицата всички му се възхищавахме, въпреки че всеки от нас бе някакъв шампион”. 

През кариерата си Нораир Нурикян участва в общо девет олимпиади. След като се отказва от активния спорт, той става помощник на Абаджиев в националния отбор. После заема неговото място. На форума в Барселона (1992 г.) под негово ръководство българските щангисти печелят четири медала. Един от тях златен. 

(Бел. ред.: В следващия брой четете: Как съдиите прекъснаха пътя на боксьора Георги Костадинов към втори златен олимпийски медал.)

Щрихи към биографията

♦ Роден е в Сливен на 26 юли 1948 г. Има арменски произход. Тренира баскетбол при Мишо Тодоров. Учи в Техникума по текстил в Сливен. Поради ниския си ръст се насочва към вдигането на тежести (1966 г.). Негов треньор е Иван Абаджиев. Студент във ВИФ (1967 г.) и състезател на ДФС “Академик” (София) в категория до 60 кг.

♦ На Летните олимпийски игри в Мюнхен (1972 г.) става олимпийски шампион. От 1975 г. се състезава в категория до 56 кг и печели 2-ра олимпийска титла на Летните олимпийски игри в Монреал (1976 г.). Сред запомнящите се постижения са и 4-те му световни рекорда.

♦ След прекратяването на спортната си кариера е помощник-треньор (1976 г.) и старши треньор на националния отбор на България (1989-1993 г.). Генерален секретар е на Българската федерация по вдигане на тежести (1995-2004 г.). Вицепрезидент на Международната федерация по вдигане на тежести (2001-2005 г.).


Исак ГОЗЕС