От появата на “Нощен хоризонт” през 1984 г. в Националното радио сред основателите му са известните журналисти Косьо Тилев, Петър Пунчев, Величко Конакчиев. Нататък се включват репортери от други радиопредавания. Между тях е и журналистът Румен Стоичков, който е правил репортажи за обедното предаване “12 плюс 3”. Той е живата памет на нощното предаване. Запазил е нужната доза романтизъм в професията и постоянното желание да оправя нещата, които не вървят, да помага на обикновените хора да се справят с проблемите си. 

За него има два вида журналистика: действаща и показна. Предпочита да е действащ, да става нещо, след като се изнесе на показ проблемът. 

Тръгвал е постоянно по най-трудните маршрути из България, за да оправя някоя неправда

Често потърпевшият човек не иска да говори пред микрофона, а причината е, че е понесъл неправда от местните началници, които имат власт. Тогава репортерът е този, който се изправя очи в очи с властващите.

- Румене, разкажи на читателите на в. “Над 55” за някои от твоите най-интересни случаи...

- Странна държава сме - всички виждат недъзите, но никой не взима да свърши нужното. Чак когато някой “отвън” го покаже, представи го на обществото, започва нещо да се раздвижва.

В държавната психиатрична болница в Ловеч след репортажите ми уволниха двама директори за злоупотреби. Заплашваха ме със съд, но втора финансова ревизия потвърди изнесеното. Не трябва да се мълчи, да се свиква с безобразията. 

В Карлуково младо момиче на 20 години ме попита: Мога ли да изляза оттук и да се оженя? Мога ли? Вкамених се. Как да отговоря на този въпрос, като там е под ключ и с решетки? 

Цели 30 години старите хора в Кочериново не бяха имали вода за пиене в сградата

Носеха я в туби от километър. Щом са стари хора, какво ще ги глезим, така и така ще си отидат. Такова мислене ме вбесява. След репортажа ми направиха каптаж и днес те имат вода в самата сграда.

В село Петрово при деца с умствена изостаналост една седмица не можех да дойда на себе си. Не стигали парите за ремонт на покрива. Течеше на децата. Бяха забравени от бога. Като излъчихме репортажа, звъняха разплакани хора - да помогнат. Сега покривът е направен. 

При друго пътуване бях потресен в дома за жени с умствена изостаналост в с. Баня, Карловско. Запокитени зад един баир. Чичо ми викаха. Чисти души, деца по на 70 години. Нито местната власт, нито отговорните в София не си бяха мръднали пръста.

Затова казвам - не може да се мълчи, да се свиква с безобразията. Във всеки подобен дом има големи проблеми. Но те могат да се решат. Превоз, непригодна сграда, недостигащ персонал, храна... Само че тези хора са ничии, може да ги прескочим. Никога няма да забравя сиропиталищата в Угърчин, село Стоб, Бургас, Хасково... 

В село Пастра ми трябваше един час, за да накарам директора да говори пред микрофона ми. След репортажа обаче стана обществен дебат дали мястото на лудницата е там. Сега е преместена в Сливенско. 

(Бел. ред.: С този репортаж Румен Стоичков печели Специалната награда на Медийния фестивал Албена през 2005 г.)

- Как определяш себе си като репортер?

- Аз съм изкопаемо, защо ли, защото правя чудовищни дешифровки на записите си. Дешифровката ми дава идеалната подредба после на материала. За да се види точно и проблемът, и мненията и да има нужният ефект. Веднъж монтажистката, която работеше с мен, напусна апаратната, не издържа. Обучавал съм много хора в радиото, поне 15 души назначиха, които стажуваха при мен. 

Обичам в работата си да споделям каквото знам

- Как си избираш темите за “Нощен хоризонт”?

- Включвам теми по сигнал на слушателите, също неща, които вълнуват хората, а и хрумвания, например “Будуват ли хората”, “Да се насадиш на пачи яйца”, “Солта на живота ни”, “Магарето в нашия свят”, “Съдбата на прасето”... Не можете да си представите колко интересни неща разказват слушателите на телефона за връзка.

Българското национално радио е част от системата за национална сигурност, слушат ни във всички общини.

Чрез интернет ни слушат и българите по света, често от носталгия. Имаме една постоянна слушателска аудитория, много вярна

Канил съм в студиото Петър Дертлиев, Петър Берон, Анастасия Мозер, Тодор Кавалджиев, Лиляна Стефанова, Йосиф Петров, Рада Александрова, Любка Рондова, Янка Рупкина... Три пъти ми е гостувала Лили Иванова. Един път се разплака, защото поне 50 души се обадиха да я поздравят, казваха й, че са живели с нейните песни и че я обичат. И Лили се разплака. Настана пауза и пуснах музика.

- Какво откри през годините за журналистиката?

- Едно знам и то е непроменима величина: Няма вчерашна, няма днешна журналистика. Или си журналист, или не си. Ако ме попитат кои са големите имена в нашата журналистика, това са старите журналисти. Младите колеги се скатават, мушмурочат, както казваше писателката Вера Мутафчиева. Няма приемственост, което не е добре.

- Наследиха ли професията ти твоите деца?

- Моите деца? Те вече са големи, имат си своите професии. Затова пък Калина и Радослав, както и жена ми Милена понякога будуват с мен и предаването.

Щрихи към биографията

Румен Стоичков е завършил специалностите “Българска филология” и “История” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а 30-годишната му професионална кариера като журналист преминава в БНР. За различните програми и предавания, предимно в “Хоризонт”, е автор на над 2000 интервюта и репортажи, правени предимно в малки населени места, чиято история и съдба винаги го е вълнувала. Защото тя е не само регионална, но е и част от националната памет, както самият той твърди.

Носител е на редица награди за радиожурналистика. 

Румен Стоичков е автор на осем книги, между които: “Някъде там”, “Сърце на длан”, “Ожадняла река”, “По билото на миналото” и най-новата - “Броеница от гласове” на изд. “Изток-Запад”.

Савка ЧОЛАКОВА