Тежката катастрофа на магистрала "Струма" беляза стотици човешки съдби и докосна сърцата на много хора по света. Най-тежкият инцидент през последните 10 години, според експертите.

Мъката от загубата върна назад спомените към друг тежък инцидент, отново с автобус. Тогава жертвите бяха 9. Катастрофата на магистрала „Тракия“ на 15 юни 2011г., когато автобус по линията София – Бургас се обърна и самозапали на 131-ия км.

Отново се случи през нощта. Оцелелите имаха шанса, заради бързата реакция на Стефан Стойчев, или както го нарекохме тогава–спасителят от магистрала „Тракия“. Сега той и близките на загиналите си спомниха и разказаха пред Glasnews.bg.

В началото на седмицата при тежка кататстрофа на магистрала "Струма" загинаха 45 души, много от тях деца. Жертвите са от Македония. Това е най-тежкият пътен инцидент в страната ни през последните 10 години според експертите. На 15 юни 2011 г. на магистрала "Тракия" отново през нощта друг автобус се блъсна в мантинелата и се самозапали.

Загинаха 9 души, останалите пътници бяха спасени благодарение на бързата реакция на Стефан Стойчев. Неговата намеса в първите секунди, когато пламва огъня от двигателя на автобуса е съдбоносна. 10 години по-късно, заради ужаса на магистрала "Струма" Стефан си спомни ужасът на "Тракия".

„Помислих си, че имат много зла участ хората на магистрала "Струма", че в точно този момент никой не е минавал, нямало е коли, нямало е кой да им помогне. Това да няма кой да ти помогне е много тежко…“, казва Стефан.

- Във вашия случай хората, по-голяма част от хората имаха късмет?

- Мога да го нарека така. Просто аз карах зад автобуса и се отзовах на помощ.

- Как ти се промени живота от тогава? Можеш ли да забравиш? 

Не. Избледняват спомените, в ежедневието в живота не мислиш толкова за това, но при един такъв инцидент веднага се връщат. Веднага си припомняш всичко какво е било, какво е можело да се случи. Окапа ми косата за една година от стрес…

Според Стефан, когато пламне автобус или превозно средство - няколко минути са били решаващи.

По принцип моторните превозни средства много бързо горят. Тапицерията, седалките от плат се разгарят много бързо. Не се ли реагира до 4-5 минути и пожарната не може да те спаси… няма гасене. Все едно слама да гасиш, допълни той.

- Тези хора са знаели обаче, че са в капан и няма да има измъкване?

- Според мен по скоро паниката е тук. Били са паникьосани, а паниката е много страшен враг, за да се струпат всичките на предната врата и да няма кой да я разбие, да избягат, паника е била. По принцип на автобусите аварийните изходи са прозорците. Ето момчето отзад е запазило самообладание и е разбило прозореца. Да се струпаш на предната врата при положение, че няма кой да ти отвори, шофьорът е загинал на място.

Аз от там си правя изводи, че може би шофьорът е виновен, не е видял нещо - път, маркировка и се удря в мантинелата. При нашия автобус нямаше никакви взривни вещества в него, просто от стъргането в мантинелата той се запали. Той беше легнал върху мантинелата и от там се възпламени, от удара в колоната, беше фаталното.
 


- Когато минаваш през 131-ия км, като видиш мястото?

- Винаги ми се връща спомена от вечерта на 15 юни. Сещам се за хората, как викаха, всеки даваше ръка да му помогнеш. Всеки се бореше за живота си.
С болката и спомените вече 10 години живеят близките на загиналите. Майката на Мис Приморско - Пламена, която загина през 2011 г., когато разбрала за тежкия инцидент на "Струма", първоначално не искала да научава подробности.

„Върнах времето 10 години назад и най-вероятно чувствата и моята съпричастност към тези хора ме провокира да публикувам мястото, където беше катастрофата, където моята дъщеря загина през 2011 г. Спомних си целия ужас. Моментът, в който разбрах, от самото търсене на оцелелите, през целия етап,“ спомня си Марияна Кръстева.

Спомнят си и бащата и сестрата на Мехмед.
„Сутринта като ги видях, направо сърцето ме заболя. Ама аз не мога да помогна. Тези дечица, от живота още нищо не са видели. Животът е пред тях,“ казва Зюлфекер Али.

„Това е ужасна трагедия, отново се върнах 10 години назад. И аз живея всеки ден с този спомен и просто за съжаление, никой нищо не може да направи…“, казва Семиха Мехмед.
 


Стефан не успява да спаси Пламена и Мехмед, но помага на останалите пътници в пълния автобус. И през 2011-та се случва през нощта.
Виж какво съвпадение? Струма е на 32-ия км, ние бяхме на 131-ия. Но тук жертвите са много повече. Чух едни, че видели че гори. 10 минути са много, на 20-тата вече е приключило всичко, и огънят ще е угаснал. Това гори като факел. Той човекът си каза, 10 минути докато стигна до автобуса, ама вече било горещо. Ами горещо е, отиваш на 10 минути горящ огън, то не е като нашия огън. Аз, за да загася автобуса хвърлих два пожарогасителя на огън, който го хващам секунди след разпалването му.  10 минути нали се сещаш, че гори половината автобус вече… Хвърляй с камъни, чупи прозорци. Ти като счупиш един два прозореца, хората ще намерят как да излязат, каза Стефан Стойчев.

- Значи ти си помислил как можеше да бъдат спасени хората?

- Абсолютно, хвърляш камъни, чупиш два три прозореца. Дядото обяснява, че е виждал майка с деца на ръце, за да ги вижда, те са били до някой прозорец и врата. Вратата също има прозорци.

- Сега ако се върнеш назад, би ли се замислил?

- Не, в тоя момент не мислиш. В тоя момент или действаш, вземеш ли да я мислиш край, няма да го направиш. Просто адреналинът те държи и вършиш това, което мислиш за редно. Ето момчето, което е запазило самообладание е на 26 години.

- Ти тогава на колко години беше?

- На 28-29 години.

- Осъзнаваш ли, че си си рискувал живота?

Осъзнавам, като ме пусна адреналина и седнах при пожарникарите, стана ми студено. Ти знаеш, че беше 15 юни катастрофата, посред лято. И усещам какво можело е да стане, и започвам да треперя. Тежко е, гадно е.
10 години по-късно близките на загиналите още търсят справедливост.

„Надявам се, поне ако има виновни да бъдат намерени и наказани. Просто ми е болно, че нашата България. Ениз Ченгел си избяга и макар, че има червена бюлетина за национално издирване, нищо не е направено по въпроса. Виновният си избяга и хората си живеят с мъката и си живеят всеки ден с тази мъка,“ каза Семиха Мехмед.

„И да ги мразя и да не ги мразя, аз няма да ги върна и детето ми и всички, които загинаха там. След 10 години къде е Ениз Ченгел? Той въобще го няма“, споделя Марияна Кръстева.


„Двамата човека ги затвориха, собственикът уж щеше да влезе в затвора. На последното дело не се яви в София и още тогава казах на Марияна: „Мариянче, нашият човек избяга в Турция и никой не го търси.“ Нито външен министър, нито вътрешен. Един човек като не могат да го търсят, каква държава имаме, каква държава чакаме? Кажи ми? Сега примерно и аз шофирам, ако направя една беля в Турция, какво ще ме направят знаеш ли? Ще ме одерат жив. В България, ако направя тъй, ако имам пари, то оня го смачкали и въобще не му обръщат внимание. Умрелият си е умрял,“ допълва Зюлфекер Али.


„Може би трябва сме по-толерантни, да си наложим повече да спазваме правилниците, да не бързаме. Не знам как може да се спре. Ако една идея повече разсъждаваме, какво може да стане преди това, повече култура и възпитание. Това никога няма да отмине, никога няма да го забравят. Тежко е наистина…“, подчерта Стефан Стойчев.