Сляпата Боряна Налбантова: Очите ми изтекоха по децата, а те ме хвърлиха на кучетата!

<br /> <strong>- Какво се случи с теб, Боряна?</strong><br /> - Това, което не пожелавам никому! Да останеш сам в този огромен свят, не е чак толкова лошо, защото ще видиш добрия човек, ще го познаеш&hellip;А аз как да го позная, като живея в пълен мрак? И се предадох&hellip;<br /> <br /> <strong>- Как така се предаде? На кого?</strong><br /> - На уличните кучета. <br /> <span style="color: #800000"><strong><br /> Надявах се да ме разкъсат най-после и да се свърши с мен</strong></span><br /> <br /> Няма нищо пред мен - тъмна, пуста пропаст&hellip; Какво друго да &ldquo;види&rdquo; слепият човек!...<br /> <br /> <strong>- Защо остана на улицата? Нямаш ли дом, семейство?</strong><br /> - Имам една сестра, при която живях допреди месец в Кърджали. Имам син и дъщеря, по които си изплаках очите, докато ги отгледам. Сега вече си нямам никого. Освен хората от старческия дом в Кенана, на които разчитам.<br /> <br /> <strong>- Защо те изгони сестра ти и как можа, като вижда, че си напълно сляпа?</strong><br /> - Защото й било трудно да ме гледа, била болна, нямала сили. Един ден ми отвори вратата и каза: &ldquo;Хайде, измитай се, не те искам в къщата си!&rdquo;. А инвалидната ми пенсия вземаше и още продължава да я взема!... За нея знаеш ли как добре се грижи?... Но поне по един залък хляб ми даваше, колкото да не умра. Макар че често ми повтаряше: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&ldquo;Няма ли да пукнеш най-после!&rdquo;</strong></span><strong><br /> </strong><br /> <strong>- И ти какво направи, като се видя на улицата, без каквато и да е подкрепа?! Сляпа си, нищо не виждаш!...</strong><br /> - Помогнаха ми добри хора да намеря сина си, който живее в Харманли. Качиха ме на автобуса, дори пари не ми взеха, защото нямам, и така отидох в дома на сина си. Само че излезе жена му и ми каза да отивам там, откъдето съм дошла. Те нямали намерение да се занимават с &ldquo;такава като мен&rdquo;. И ми тръшна вратата. Не чух думата на сина си, който може и да беше там, но не се обади. <br /> <br /> Хайде - пак добри хора ме върнаха на автогарата и ме качиха на рейса за Хасково. Казах им, че имам дъщеря и че тя ще ме приеме, защото за нея съм се грижила най-много. Болнава беше и често плачех, че ще си отиде от този свят. Ослепях. Та, намерих дома й и тя ме прие, но аз усетих по гласа й, че това мое гостуване не й е твърде по волята. Откъде да съм знаела, че и на нея ще причиня зло... Мъжът й, алкохолик, като се върна вкъщи и като разбра, че аз съм там, защото няма къде да отида, взе едно дърво и ни изгони и двете. Тя отиде нанякъде с детето, а аз допълзях до първите стълби, които напипах, и се качих по тях. Мислех си, че това е къща и че може би има кучешка колибка и добри хора да ме приютят. Било блок и аз съм се качила на площадката на първия етаж. Чувах, че минават хора покрай мен, но първия ден никой не ме заговори. А аз <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>не бях яла два дни</strong></span><br /> <br /> После спря някакъв мъж и започна да ме разпитва и аз му разказах това, което сега разказвам и на тебе. Като разбра, че не съм яла два дни, отиде човекът някъде и ми донесе един голям комат хляб с едно парче салам. Каза ми, че щял да отиде някъде да каже за мен, та да ми се реши гайлето. Че като ме нападнаха едни кучета заради салама - без малко да ме разкъсат! Наизлязоха хора от апартаментите и ме спасиха. Откъде да знаят, че отдавна се моля да ме намерят кучетата...<br /> <br /> <strong>- Колко време живя на тази площадка? </strong><br /> - Няколко дни. Прибра ме една добра жена в дома си. Казва се Назифе Мустафа. Сложи ме да седна на дивана, нахрани ме, вкара ме в банята да се измия и седна да си приказва с мен. Ей тези приказки няма да забравя, докато съм жива! Никой не е разговарял така с мен!...<br /> <br /> <strong>- Как по-точно?</strong><br /> - Човешки. С уважение и разбиране. Като й разказвах за патилата си, и тя плака заедно с мен. Попитах я защо ме прибра - чуждата, непознатата, изгонената от собствените си деца, а тя ми каза, че над главата ми имало в рамка послание от Корана. То задължавало вярващите в Аллах да помагат на тези, които имат нужда. Как да я забравя тази жена, как!?&hellip;<br /> <br /> <strong>- И какво излиза в крайна сметка - че понякога чуждите хора са по-добри от собствените деца?</strong><br /> - Точно! Всички хора, които живееха във входа, се заеха да ми помагат. Един мъж, който работил в чужбина и се беше върнал в България, тича няколко дни, за да ми намери покрив над главата. Най-напред потърси дъщеря ми, но тя беше побързала да избяга с детето си в чужбина, за да се спаси от мен. Но това момче, да е живо и здраво, ангажира социалните служби и сега ти ме намираш в нормална стая &ndash; като за хора, не като за изхвърлени мръсни котета, каквато бях аз. Тук хората се грижат за мен. Веднага ме прегледаха, нахраниха ме, изкъпаха ме&hellip; Знаеш ли какво е да се почувстваш човек? Сигурно не знаеш! За мен това значи да си чист и нахранен. И да имаш керемида над главата си. И ако не си раждала деца, по които си си изплакала очите, ще си най-щастливата жена на земята! Ама ако си раждала деца и те изритат на улицата със сто процента доказана инвалидност, значи никога не можеш да бъдеш щастлива... Камъни да бях родила, а не деца!... Бял ден да не видят като мен! <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА<br /> </strong><br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ОЩЕ ЖИТЕЙСКИ ДРАМИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА &quot;ШОУ&quot;, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 27 АВГУСТ</strong></span><a id="fck_paste_padding"><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong></strong></span></a><br /> <br />