Сърцето на Любо се пръсна преди 2 години. Неочаквано, тъкмо влизаше в редакцията, забързан да прочете поредния материал за броя. Тогава колегите му написаха, че е бил: “Всеотдаен, отговорен, радетел на истината, авторитетен журналист и че думата му тежеше и до него се допитваха много хора”.

Всичко това беше истина, но описано с такива натруфени думи, то не звучеше много по любовски. Защото той не обичаше шаблоните - нито в текстовете си, нито в живота.

Беше по офицерски гръмогласен, бохемски чаровен, не умееше да държи езика си зад зъбите, плещеше това, което мисли, за което мнозина му се възхищаваха, а други му създаваха неприятности.

Като истински мъж той обичаше водката, като воин от БНА - ракетите, а като главен редактор на вестник “Над 55” педантично да поставя препинателните знаци там, където те липсваха.

На 5 ноември полковник Любомир Михайлов трябваше да навърши осемдесет години и със сигурност щеше да почерпи, защото такива са били законите в родното му село Костелево, Врачанско.

Казваше, че баща му, директор на училище, се завърнал за няколко дни от фронта и тогава го сътворил. Когато се родил, а това се случило в бащината му къща, защото не си струвало за едно раждане да се ходи чак до Враца, още било Царство България. 

После видял леля си горко да плаче и разбрал, че е умрял Сталин. Тогава прописал. Трите му куплета за смъртта на вожда залепили на стенвестника. А той самият цяла седмица стоял на почетен караул пред бюста на бащата на народите. 

Отличен ученик и отличен спортист, той тренирал най-трудната лекоатлетическа дисциплина: бягане 110 метра с препятствия. Във Враца обаче, вместо задължителните десет, имало само три препятствия. Все пак на републиканското в София бъдещият полковник успял бързо да прескочи всичките, да завърши успешно състезанието и така станал първият врачански окръжен рекордьор по тази дисциплина. 

Завършил и вече се виждал студент, ако не във Висшия институт по физкултура, то в историческия факултет на университета, когато един смахнат техен квартирант премазал като с валяк всичките му планове и мечти.

Той пуснал на баща му мухата за предимствата на военното училище: висше образование, инженер, при това на държавна издръжка. Това било най-лошото, което би могло да се случи на младия Михайлов на прага на живота. Защото, ако имало нещо, което той ненавиждал по онова време, това било армията. Последвала нощ, облян в сълзи, но подобно на Москва от популярния филм, и баща му не повярвал в тях. 

След пет години от военното училище в Шумен излязъл напет инженер-лейтенант, артилерист и ерген. Отвън рейсът вече ги чакал, за да ги отведе там, където ги зове дългът - Грудово. 

Посрещането било грандиозно. Всичките родители на момичета от града чакали младите офицери, за да ги настанят в домовете си на квартира. Тогава военните се славели като много добра брачна партия. Те често отсъствали от къщи и получавали по една шапка пари. Това привличало като магнит бъдещите им тъстове, тъщи и булки. Един - Янко хлебарят, бил рекордьор. Той успял да омъжи и трите си дъщери за офицери. 

Подтичвайки по историите на Любо Михайлов, няма как да не подчертаем майсторлъка, с който той ги разказваше. 

Колкото и драматична да бе случката, той винаги я завършваше със смях.

Така отпускаше и най-стегнатата слушателска душа. Така си и крачеше през живота. С офицерска стъпка и усмивка. Талант.

Тук като че ли е време разказвачът да се дръпне настрани и да остави полковникът сам да реди житието си: 

“През 1966 г. в Грудово военните бяха повече от цивилните. Много войска. Задачата ни беше, като ни нападне 33-та пехотна турска дивизия, да удържим една седмица, докато дойдат Одеският военен окръг и Обединеният черноморски флот. После лесно. Те ще оправят работата. Всеки ден се говореше за война. Настане ли криза, и за един месец заминаваме на границата и копаем окопи. 

Веднъж по време на дивизионното учение сме разставили оръдията на полето и отгоре се появи вертолет. Кацна и от него слезе армейски генерал Добри Джуров. Приближавам се и рапортувам: “Другарю министър, батареята е готова за бой”. “Можете ли да откриете огън до десет минути?”, пита. След малко бяхме готови. “Отлично, Михайлов, няма нужда да стреляте” - каза Джуров, после се качи на вертолета и отлетя.

От Грудово ме преместиха в ракетната бригада в Ямбол. Враг този път ни бяха американските ракети на летище Чорлу, Турция. Можехме да ги ударим и те нас. После ме направиха комсомолски работник, станах политически офицер. Веднъж ме викат на партийно събрание. Не съм партиен член, казвам, а и имам роднини в Америка. Като чу това, офицерът, който ме е проучвал, щеше да умре: “Никакви роднини нямаш!” - шептеше. След месец вече бях член на БКП. Пишех дописки до вестник “Народен боец”, изкарах военна академия, а след един скандал в “Народна армия” уволниха двама души и ме извикаха. Станах заместник-шеф на международния отдел, а после главен редактор на изданието “Патриот”. 

От “Народна армия” ме изпратиха да пиша репортажи за Виетнам малко преди в Сайгон да влязат частите на освободителната армия на Хо Ши Мин. Прикрепиха ме към екипа на местния военен вестник “Куан дой нян зан”. Движехме се с каквото намерим: камиони, бронирани коли, джипове, пеша. Американците, с изключение на няколко съветници, вече си бяха отишли. Отсреща бяха само колаборационистките войски. Пред очите ми американският посланик се качи на хеликоптера си и излетя от площадката на покрива на посолството. После кацна на самолетоносача, който го чакаше в Сайгонския залив. Той беше последният цивилен янки, който си тръгна от Южен Виетнам. 

След това Китай нападна Виетнам и вече като човек с опит, отново ме пратиха на фронта. Това вече си беше война, а не учение и игра на войници. Бяхме в провинция Хуанглиеншон. Голяма група журналисти от цял свят. Командирът на дивизията ни сочеше позициите на китайците. Изведнъж зад мене нещо тракна.

Обърнах се и видях убит един японски оператор, още държеше камерата. Улучил го беше китайски снайперист. Беше на 29 години, Исао Факано, срина се на място. Сега има паметник на централния площад на града. В момента, като го простреляха, командирът започна да крещи: “Лягай под танковете”. Паникьосахме се и толкова. Можеха да ме очистят. Тогава дъщеря ми беше на 5-6 години. Петнадесет години тя - Благородна, ни бе единствена. После се роди Антоний. От него вече имам внучка. А близнаците ми Христо и Васил вече са големи, когато се родиха, бях на 57.” 

Пет години минаха, откакто Любо ми разказа тази история. 

Полковника го няма, но войните, които той така ненавиждаше, останаха и станаха още по-ожесточени

Бившите врагове ни станаха съюзници и обратно. Животът си тече, макар и нелогичен.

Малко преди да си отиде от този свят, Любо Михайлов бе окичен с медал, на който пишеше: “За хората с добра душа”. Такъв имали още само седемдесет души. Между тях бившият кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани, момчетата, които спасяваха нашите деца от ада в река Лим, чилиец, спасил тридесет и трима миньори. 

Но и без медал това за добрата душа на Любо ние си го знаехме. Усещахме го с кожата си, виждахме го в усмивката му, кътаме го в спомените си. И така ще бъде, докато дойде денят, в който отново ще седнем на една маса.

Исак ГОЗЕС

Снимки Иван ВАСИЛЕВ

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук