Сравняват Дончо Цончев с Джек Лондон

Изминаха 92 години от рождението и 15 години от смъртта на големия писател

https://blitz.bg/nad-55/sravnyavat-doncho-conchev-s-dzhek-london_news1104545.html Blitz.bg

Малка хижа на високо място. Оттук се вижда всичко - цялата низина, както и човешката низост. Разрешено е пиенето, пушенето, гости и гостенки. Можеш да се смееш с цяло гърло, можеш да плачеш и да псуваш с все сила. Вратата не се заключва, дворът няма ограда.

Не. Това не е пасторален пейзаж с бърлога на порока в средата, а идеалното духовно пространство, така, както си го представяше Дончо Цончев. 

Какво е станало в Гара Левски на 27.7.1933 г., когато се е родил бъдещият писател, вече няма кой да каже, но 77 лета по-късно, когато той си тръгна от този свят, сладкодумният Георги Ведроденски написа епитафия, която завършваше така: 

“Викам те! - пошепна му смъртта.

И аз искам да те прочета!” 

Според класика Йордан Радичков няма в българската поезия друг орач като Дончо Цончев

Браздата след него блести и в нея има магия. Американецът Ървинг Стоун е по-конкретен: “Той е автор на нивото на Джек Лондон”.

Дончо бе напълно съгласен с тези оценки. Той не страдаше от излишна скромност, но обясняваше своя писателски възход с добрите си учители - у нас и по света. Един от тях, Емилиян Станев, дори го помолил да допише недовършения му роман “Черният рицар” в комплект с една пиеса. Дълго обсъждали края на историята, но ученикът отказал: “Не е моя работа. Има нещо грозно да се лепна до Емилиян Станев”. Такива били съображенията му. 

Според критериите на социалистическата НРБ Дончо се е родил враг на народа: богат баща, магазин (после реституиран) в центъра на града, апатично отношение към мероприятията на народната власт. Това обаче станало известно чак когато същата тази власт падна от стола, а синя България търсеше новите си герои. Естествено, той беше сред първите нарочени. Можеха да го изберат за любимия писател на демократичните сили. Но отказа. 

Затова бързо изчезна от учебниците по литература 

Преди да стане писател, Дончо Цончев е бил: зидар, хамалин, боксьор (републикански шампион), автомобилен състезател (отново републикански шампион), после ловец (в първата десетка на най-добрите в историята на България). Пред него са само Хан Аспарух, Тодор Живков (рекордьор за отстрел на елен-лопатар), Пенчо Кубадински, заешкият генерал Русков. 

Бил е и геолог. Завършил геохимия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Висшист. И докато скитал по чукарите с чукче и прибори в ръка, усетил на едно място злато. Много, направо миришело на приказен живот. В този драматичен момент само Баба Ванга можела да реши проблема. Чула тя за какво става дума и поискала шепа пръст. После ще каже.

Иманярят висшист хукнал обратно към мястото. Триста квадратни метра, познавал ги като дланта си. Разровил земята. Награбил шепа и като насън чул думите на пророчицата: “Един казан като за царевица. Пълен със злато. Около триста килограма. Виждам го. Мога да стъпя отгоре, Доне, ке си туря пантофа, ако ме заведеш”.

- Да тръгваме - подскочил златотърсачът. - Няма да взимаме много хора. Само брат ми и някой приятел.

Но следващите думи на старицата го попарили, сякаш залели отгоре му делва с врящ катран: “Не мой. Не е за теб. Не го пипай. Има лошо. Злото седи в това злато. Тая работа не е хубава...”

Така се буди човек от приказните сънища

Дончо Цончев е написал над шестдесет книги, няколко пиеси и сценарии за филми. Така че не от онова злато, а благодарение на тях се сдобил с апартамент, къща в Нови хан и изпил прилично количество огнени течности. Към трезвениците и тяхната идеология той винаги е имал дистанцирано отношение. Казваше, че рекордният му запой е продължил 76 часа без минута почивка. Естествено, като водач на стадото, бил длъжен внимателно да следи действията му и най-важното - да го запази цяло и читаво. 

Декорът се сменял непрестанно: ресторантът на СБП, някой бар, шкембеджийница, отново при писателите. Някои губели равновесие, други отпадали поради физическа и финансова немощ, но пастирът крачел най-отпред, давал кураж и съветвал: “Обичайте се!”.

Главната роля в пиесата му “Хубавата Мария” била поверена на неотразимата Гинка Станчева. Играли я двеста пъти. За един разказ вестник “Ню Йорк Таймс” му платил сто и петдесет долара, достатъчни, за да се сдобие с достолепен фолксваген. 25 от книгите му били преведени в чужбина, а една изчезнала, преди да види бял свят, т. е. книжарниците. Държавна сигурност била мобилизирана така, че нито един екземпляр да не стигне до читателите. 

“Принцовете” не е четиво за простолюдието

Тя разказва как живеят децата на богопомазаните. Тогавашните партийни величия. Изводът не е много прогресивен: Те имат всичко, а не са щастливи.

Ще минат години. България ще се окичи с демократичен ореол. Партийните величия ще се сменят. Ще дойдат нови богопомазани, а Дончо ще си знае неговата: “Принцовете са живи”. Това вече е тъжно. 

Аз съм се родил негър - твърдеше Цончев. За мъка. Но по чудо природата го компенсирала с подарък: негър, ама бял. И оттам нататък се оказвал все там, където не му е мястото. В лукса, тежките напитки, нежните парфюми. 

Учестен пулс е симптомът на всяка жена, която го видела

Правил съм една сватба и не познавам развода. А такъв като мен пет брака да е имал и двеста жени - споделяше всепризнатият бохем. - Ама аз не съм такъв и предполагам жените затова налитат отгоре ми като луди. Те усещат. Жената не отива на боклук човек. 

Дори на 103 години, великата Дора Габе не криела чувствата си към младия си колега. “Дончо, тъй умно приказваш, че брадата ти расте, пълзи до мен и ме милва. Като Пенчо” - казвала тя. 

- Доро, за кой Пенча става дума - полюбопитствал размекналият се от ситуацията Цончев.

- За Пенчо Славейков. Нали го знаеш?

След като дълго време успяваше да я надбяга, накрая политиката го застигна и го грабна в изкусителната си прегръдка

“Врагът на народа” стана един от червените депутати в Четиридесетото Народно събрание. Въпреки дар-словото си, той предпочете мълчанието. За място пред микрофоните и камерите се бореха другите. Тези, които не знаеха какво е това слава. Той я имаше в изобилие. 

Писателят застана на най-високото място на депутатската трибуна само веднъж. По задължение. Като най-възрастен трябваше той да открие събранието. Говори за толерантност, култура в отношенията, мисия. 

“След него няма какво да кажем” - отсече някой от колегите му. 

Но не стана така. Кавгите, скандалите, празнословието, претенциозната глупост даваха тона на парламентарния ден. И сред това масово крякане и децибели само един мълчеше. Дончо Цончев.

Исак ГОЗЕС

Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
Коментирай