Стефан Данаилов: Големи проблеми имам в МОЛ-а

Свалих 15 килограма за 70 дни, разказва актьорът.

Стефан Данаилов е един от най-популярните български актьори. Роден е на 9 декември 1942 г. в София. Майка му е от Ловеч, а баща му – от Родопите. Освен актьор, той е и много обичан преподавател в Националната театрална и филмова академия, води клас по актьорско майсторство. Данаилов е и бивш министър на културата, но и постоянен участник в родната политическа действителност. Репортер на "ШОУ" разговаря с него за живота, политиката и киното, както и за новия сезон на "Стъклен дом".

- Г-н Данаилов, всички виждаме, че се намирате в перфектна физическа форма, отново напомняте на красивото момче, по което на всяко момиче едно време му изтичаха очите. Как стана това чудо?
- Свалих 15 килограма, защото спазвам специален режим. Изготвя ми го диетоложката Енджи Касабие. Номерът е да ядеш по-малко, без мазнини и без сол. Но е траен резултатът, защото тези 14-15 килограма са от 70 дни. Не е драстично, умерено, постепенно. Е, разбира се, когато към това човек прибави и движението, тогава ефектът е двоен. Не знам дали е гурме диета, но е факт, че

спрях лекарствата си за кръвно, а съм хипертоник.

От липсата на сол и незадържането на вода кръвното ми се нормализира.

- Как се отнасяте към всички слухове, изписани по ваш адрес, включително написаното, че актрисата Ирен Кривошиева твърди, че сте баща на сина й?
- Слуховете са нещо, на което отдавна съм престанал да обръщам внимание. Дори не ги чета. Повече се притеснявам за близките ми, които евентуално биха се натъкнали на тях. Защото за тях някои неща надвишават границите на допустимото и те приемат това доста стресиращо, от това се притеснявам. Другото винаги ще го има, щом един човек е известен. Но е факт, че нищо не може да ме шокира, защото съм вече на такива години, на които съм видял 2 и 200. Изненадите са приятни или шокиращи, когато човек е по-млад и му се случва за пръв път. По темата за Ирен Кривошиева смятам, че нещата просто са много дописвани нееднократно от много хора... Но това е тема лично моя, която аз не бих искал да коментирам.

- Имате двама внуци – в “Търси се” синът ви Росен сподели, че много ги глезите.
- Момчето цяло лято ми помагаше в продукцията, а младежите – какво да ги глезя, аз се опитвам само да ги разбирам. Интересното е, че повечето ги възприемат като все още малки деца, а те са на по 17 години. Аз съм по-либерален, знам какво е да ограничаваш един млад човек за това или онова и в този смисъл се старая да ги разбирам. Старая се да ги науча на някои важни неща – да казват „благодаря” и все пак да гледат по-реално на нещата, да не летят във въздуха. Но и те не са такива хора. Не спекулират с това какъв е дядо им, даже доскоро в тяхното училище не знаеха, че аз съм им дядо. Това не ги вълнува толкова и по-добре.

- Мога ли да ви помоля да ми кажете нещо и за онзи момент, в който пак по думите на Росен вие единствен сте му помогнали да се върне към живота? Неговите думи са: “Благодарение на него съм жив!” Какво се случи?
- Истината е, че Росен заболя неочаквано и сериозно преди години. И то в момент на голяма криза, в държавата нямаше почти нищо, което да му помогне – като техника и медикаменти. Той беше на ръба, беше обездвижен. И благодарение на прекрасния екип на проф. Стаменов в ИСУЛ той се оправи, те наистина много се бориха за живота му. Аз търсех тези медикаменти, които му бяха жизнено необходими. След тази драма се явиха на бял свят и тези две прекрасни деца. Наистина, всички си помагахме, но само аз си знам и майка му, какво сме преживели.

- Знам, че и за живота на Григор Вачков сте се борили?
- Ооо, ами аз го знам още от малък, тъй като те бяха един випуск в театралната академия със сестра ми. Пък и докато учих в академията, моят учител Методи Андонов редовно ни водеше да гледаме спектакли, отделни откъси от отделни пиеси, документирани впоследствие, с негово участие. Когато работех по снимките за „На всеки километър”, аз не за пръв път виждах Гришата. И макар че имаше 10 години разлика между мен и него, не само на екран, но и в живота отношенията ни бяха много приятелски.

С него бяхме наистина много близки – аз знам много неща за него, както и той за мен, но те си останаха между нас. И както се казва на шега, с Гришата живеехме повече време заедно, отколкото със семействата си. Той беше един извор на хрумки и истории, които имаше в реалния живот, и това, което правеше пред камера. Играта с него беше едно особено усещане на снимачната площадка. Тогава се снимаше много активно, много уморително, Гришата не беше добре здравословно, от време на време имаше доста сериозни кризи, но никога не се е поддавал на тях, не се е и предавал. Никога. Защото като го погледнеше тогава човек, би си казал веднага, че той е

един много здрав човек, а се оказваше, че не е така.

Така че тази ранна загуба мен лично много ме потисна, защото беше много неочаквано. Имаше подобрение, с него къде ли не сме ходели – по лечители, врачки, всичко, но случи се това нещастие с Гришата. Той ще ми остане завинаги в силните спомени и винаги, когато имам възможност, аз говоря за него – това е начинът да не забравяме тези хора. Сега ти ми я даваш тази възможност, за което благодаря.

- Откъде идва този прословут страх от самолети, който знам, че имате?
- Не, той премина вече за щастие. На млади години аз пътувах наистина много. Аз имам фобия по-скоро от затворени пространства, отколкото от самолети. Но преди време имах сериозен страх към летенето със самолети заради един конкретен екстремен случай. Случи се един инцидент в самолета, с който пътувахме навремето с мои колеги за Москва. Изведнъж беше констатиран теч на гориво. Моят колега, който седеше точно до люка, по едно време вика: „Абе, Ламбе, виж Дунава тук колко ниско се вижда”, а стюардесата ми беше семейна приятелка. Та тя ми каза, че има някакъв проблем. Много дълго кръжахме над София и понеже резервоарът беше пълен с керосин, за да икономисва, трябваше той да спадне, за да не стане беля при приземяването. И този проблем беше открит съвсем случайно. В момента, в който се върнахме живи и здрави в София,

употребих много водка от цялото това напрежение

и се качих в другия самолет. След това имаше един период в живота ми, в който не ми беше приятно да пътувам със самолет и пътувах с влак. През 1976 година обаче почина баща ми, а аз бях на снимки в Москва, в Петербург и трябваше спешно да се върна в България. Качих се отново на самолет, но... с употреба на алкохол. Три дни след като го погребахме, отидох, купих си билет и си заминах със самолета. И оттогава започнах да летя пак. Сам си направих крачката и преодолях този страх. А и няма как – пътувам твърде често за снимки къде ли не, просто няма начин.

Но е и факт, че където имам възможност да отида с кола, предпочитам така, отколкото със самолет. То ако е писано да се случи, ще се случи. Аз например ти споделих, че много обичам морето, навремето плувах безкрайно. Веднъж една врачка ми каза: „Ти не трябва да се плашиш от въздуха, а от водата.” Оттогава гледам много подозрително, не се втурвам вече да плувам към хоризонта, а гледам да карам по хоризонтала, не по вертикала.

- Описвате ми един суеверен човек...
- Да, аз съм много суеверен. И има едно нещо, на което много държа. Винаги преди пътуване или аз, или някой друг ми бере здравец, който си има едно запазено, секретно място вкъщи, на което седи от заминаването ми до връщането. Без него не тръгвам. Аз даже съм се връщал от летището заради него. И щях да изпусна самолета, и пак беше за Москва.

- Доколкото знам, вие познавате Бойко Борисов далеч преди той да навлезе в политиката...
- Да, с Бойко се запознах, когато той още беше главен секретар на МВР. И във всичките тези години съм имал от време на време срещи с него, най-вече докато бях министър. Това беше необходимо за общината, тъй като формалностите по издаване на разрешителни, когато те са свързани например с паметници на културата, са много. С него сме говорили по много от тези въпроси, но откакто е премиер, не съм имал среща с него. С Бойко веднъж гледахме заедно откъси от „На всеки километър”, пресъздаден от студенти, и беше приятно. Не мога да отрека, че той съдейства да се разрешат много от нещата, които фиксират криминалния сектор, но въпросът е колко от тях ще получат възмездието, което заслужават?! Като главен секретар Бойко Борисов правеше много силно и умело своя PR. Както се казва на шега, той

отиваше по-рано на мястото, отколкото ставаше престъплението.

- Какво е мнението ви за президента Георги Първанов? Помня един ваш цитат: “Ако Георги Първанов беше безинтересен, никой нямаше да отправя толкова много критики и ругатни към него.”
- Абсолютно. След като той предизвиква нещо, значи не е безинтересен. Първо, ясно е, че обществото никога не може да залага и да бъде само на една страна, ние сме разделено общество. Винаги ще има хора, които ще го харесват, и такива, които няма да го харесват. Но от това, което аз наблюдавам и знам, без да включвам това, че съм в приятелски отношения с него, мога да кажа доста добри неща. Присъствал съм на международни срещи, в които той защитава България, търси развитие на търговските отношения, което е една от основните функции на държавния глава. Но не може Георги Първанов да бъде безгласна буква, за да бъде харесван от всички. В този смисъл смятам, че поведението му е много достойно. Разбира се, че ще го атакуват опонентите му, това е нормално.

- А какво мислите за Татяна Дончева? И спомняте ли си какво каза тя преди няколко години” “Има президентски съветници, които се занимават с интриги...”?
- Таня е като острие и аз не мога да скрия, че днес тя определено липсва на парламентарната група. Таня е особено силна в опозиция, понеже аз съм бил 2001 г. заедно с нея, познавам нейното поведение и го адмирирам. Много организиран човек е и освен че е юрист, тя е и остра, умна. Много липсва днес в парламента, но тя реши да се оттегли – причини със сигурност има, но е загуба, че я няма. Колкото до цитата – вероятно е имало някакъв спор между нея и президента Първанов, за да реагира така. Но е и факт, че всеки е откровен за себе си, защото монетата винаги има две страни. Защото пък има и много случаи, в които Таня е атакувала някого, не знам какъв е бил неговият отговор. Така че и тя си има своите кусури, хора без кусури няма.

- А какво се промени, след като станахте част и от политиката? Определят ви не без основание като най-успешния министър в коалиционното правителство.
- По начало съм имал много предложения в годините да вляза в политиката. Всъщност аз съм много обществено настроен човек, винаги съм се занимавал с това.

Бил съм и партиен секретар

и винаги съм се интересувал какво вълнува обществото и какво – не. Това не ми е чуждо, не съм мислил само за изкуството си. Така че след промените аз също бях много активен.

- Разочаровахте ли се от политиката?
- Не, ако бях се разочаровал наистина, щях да я напусна. Политиката си е особена работа, изисква си и способности, и нерви. А аз все пак съм актьор и мога да се изолирам от някои процеси, които текат покрай мен в парламентарната зала – особено когато започнат големите спорове. Изолирам се, защото не винаги съм съгласен с тона, с който се водят тези спорове.

- Споменахте ми за този си период, в който сте бил партиен секретар – какви истории изникват в съзнанието ви, когато се сетите за него?
- Първото, което ми се появява като спомен в съзнанието, са проблемите на хората. Това беше. Като започнеш от жилищния проблем, минеш през битовите проблеми... Към мен се обръщаха колеги за помощ. Самата работа е доста разнопосочна и най-малко партийна. Това е истината. И все пак от контактите, които имах, от това, че ме познаваха в почти всички среди, съм се борил за жилища, за кредити, с които да се плащат тези жилища. Хубавото от цялата работа е, че наистина доста хора от тези години получиха жилища.

- А какви са ви спомените от срещите с Тодор Живков?
- Имал съм много срещи с него, защото той обичаше да ходи на театър. Гледаше играта, след което правеше среща-вечеря с актьорите. Между другото

на тези маси се решаваха много от жилищните проблеми на хората.

То май на масата се решават най-много проблеми. Имал съм срещи с него и в кабинета му. Моите впечатления са, че Тодор Живков определено обичаше актьорите, артистите. Може би това бе някаква негова слабост, защото той беше споделил, че някога е играл в читалището. Но Тато имаше отношение, докато Людмила Живкова се интересуваше повече от художественото изкуство, от художници. Тодор Живков беше човекът, който не ни изоставяше и се отзоваваше на всякакви молби. Много актьори са искали срещи с него. И той им е помагал. А и тогава ние не поставяхме въпроса за заплати, за постановки, за бюджет, такъв просто имаше. Доста пари се даваха за култура. Народният театър имаше 2 милиона от старите пари в бюджета си, а сега... не ми се говори.

- Смятате ли, че Сергей Станишев трябва да си отиде от политиката или по-скоро от поста си? През октомври предстои конгрес, какво очаквате да се случи на него?
- Конгресът няма да се занимава с поста на председателя си. Но аз не съм си представял, че на тия години Сергей Станишев ще реши да се оттегли от политиката. Въпросът е дали не трябва да се оттегли от поста? И пак повтарям: как бих постъпил аз на негово място –

бих се оттеглил веднага след тази ужасна загуба!

Но той прецени друго, има си своята логика, въпросът е това дали ще свърши работа на партията, защото предстоят много сериозни избори.

- Г-н Данаилов, още ли мечтаете да станете моряк в граждански флот? Разбрах, че това е една неосъществена ваша мечта...
- Да, вярно е и това ми беше мечта още като влязох в казармата. Тогава дойде един, когото бяха отзовали от флота, и в момента, в който му видях униформата, много ми хареса. А и по принцип аз обичам много морето. Наистина много ми се искаше в онзи период да отида във флота, но не стана. А и впоследствие, когато разбрах, че във флота се служи 3 години, бързо ми премина желанието. Така че моите емоции и мечти в това отношение не се осъществиха. Истината обаче е, че изкарах книжка за управление на кораби и мога спокойно да се кача и да покарам, макар че и за това ми мина отдавна меракът.

- Продължава ли да бъде секссимвол Стефан Данаилов? Един Калин Врачански например също е определян от мнозина като секссимвол.
- Не, това са съвременни понятия, по мое време даже и думата звезда не се употребяваше. Сега всеки е звезда и което е по-интересно – може да стане такава само за три дена. Това не сме го открили ние, българите, световна практика си е. Въпросът тук е колко са истински всичките тези звезди, колко покритие имат? И най-вече колко са трайни, защото аз винаги съм казвал, че е по-важно една звезда да е трайна, а не бързо изгоряла. Другото важно е тези, за които се отнася това определение, колко точно си вярват, защото и това не е никак хубаво. По мое време, пак казвам, нямаше секссимволи, имаше по-скоро плейбои.
Колкото до Калин – аз много се радвам за него, но искам да кажа, че той едва ли се усеща като такъв. Просто е друг тип човек, по-събрано момче е и изобщо не се възторгва от това, че го определят като секссимвол.

- Г-н Данаилов, как се чувствате като собственик на МОЛ? В “Стъклен дом” влизате в ролята на Димитър Касабов, който притежава търговски център.
- Големи проблеми имам, защото има криза и битката за клиенти е много голяма. И това прозира и ще го видят и самите зрители по-нататък. МОЛ-ът, разбира се, е на фона на това, което се случва в чисто човешки план на героя ми Димитър Касабов. Преди да дойда на интервюто, четох и какво ще се случи в следващите епизоди – много, много интересни неща са.

Едно интервю на Анелия ПОПОВА