Проф. Николай Генчев отказа премиерския пост със смях, казва в интервю за БЛИЦ поета Стефан Цанев.
Проф. Николай Генчев е сред най-забележителните ни историци, изследовател на Българското Възраждане и на историята ни след Освобождението. Беше известен с безпощадните си оценки и нетрадиционния си поглед върху историята, но и върху съвремието. Основател и председател на Националния демократичен съюз и на движението Български конституционен форум. Радваше се на обичта и на студенти и на колеги от всякакъв политически цвят. Пред кабинета в Софийския университет на Бачо Кольо или Професора, както го наричаха, имаше опашки от хора, които искаха да разговарят с него – като се започне от политици като Гиньо Ганев и Желю Желев и се свърши с провинциални патриоти и хора с нестандартни идеи, които търсят подкрепа и утеха при него.

Бохема, душа на компанията и шегаджия с остър и дори малко заядлив хумор, за него се разказват безброй истории и витае цяла митология. Още се разказва как по време на празниците „Аполония” върху афиша, на който пишело, че Николай Хайтов ще изнесе лекция за Васил Левски отбелязал отдолу с дебели букви: „А проф. Николай Генчев ще изнесе лекция за „Диви разкази”. Преди промените си позволяваше доста волни забележки срещу властта, за които оставаше ненаказан. След промените д-р Желев го покани за премиер след падането на правителството на Филип Димитров. Николай Генчев е носител на Международна Хердерова награда за принос в Европейската наука. За него си спомняме заедно с поета Стефан Цанев.

- На 2 ноември проф. Генчев щеше да празнува рожден ден. Как би изглеждал този рожден ден?

- Весело. Поет-бохема, художник-бохема, артист-бохема е банално явление. Но човек на науката да е бохема – това е нещо изключително, почти осъдително. Николай Генчев беше бохема във всички значения на тази дума.

- Споменавате в свой текст, че на чашка ви е призовал да напишете "една смешна история на България"? Той ли Ви повлия за "Хрониките"? Хуморът в тях е доста завоалиран всъщност... Защо ги подхванахте?

- Не смешна, а забавна история. Това е малко по-различно. По-късно осъзнах сериозността на това предложение. То беше направено в онова време, когато скуката беше държавна идеология. Тогава щеше да бъде героизъм да се напише такава история, щом и сега някои го считат за престъпление.

- Кое ви връща чувството, че е наоколо?
- Уви, няма го наоколо. Чувам само смеха му: „Поете, горе главата! Нищожествата са безсмъртни!”

- Как се запознахте?
- Не помня. Запознахме се може би чрез Желю Желев. Не мога да претендирам, че сме били приятели, че сме се виждали непрекъснато. Не. Но ако аз влезех в Клуба на журналистите, в Руския клуб или в Кинодейците и го видех на някоя маса – нямаше начин да не седна при него. Ако той пък влезеше и ме видеше – сядаше на моята маса. Надпреварвахме се в словесни парадокси и каламбури. Той беше невъздържано и дръзко откровен. Не знам откъде черпеше тази храброст. Но тя ми действаше заразително.

- Какво би казал той за днешните политически събития в България? За самоубийствата, за следенето на политици и журналисти, за ролята на ДАНС в живота на българите, за апогея на реалити шоутата.
- Не знам. Него го убиха много „по-невинни” събития и явления. Той беше свръхчувствителен, свръх уязвим и се мъчеше да прикрие това зад своя смях, зад своята бохемщина. Смехът му беше вид отчаяние.

- Навсякъде в биографиите му се споменава, че е учил при известния проф. Александър Бурмов... Разказвал ли ви е за него?
- За съжаление, не знам. Той никога не говореше поне пред мен за професионалните си проблеми.

- Беше нетрадиционен човек, винаги със собствена позиция, интелектуален, особняк, дързък... Действително ли е бил свързан някак с тайните служби, макар и по своя интелектуален начин и затова не го допуснаха до политиката след промените?

- Не съм му бил изповедник, не мога да знам. Но след като не отвориха всички досиета навреме, нещата взеха да се извращават: щом някой си е позволявал да бъде смел, значи е бил ченге – това е удобна позиция за страхливците.

- Националист ли беше или просто патриот?
- Беше националист колкото Левски. Това беше неговият критерий.

- Към края на живота си казва, че съжалява, че не е написал "още книги, още по-хубави книги". Споделял ли е някоя наистина впечатляваща идея?
- Не. Или поне не помня. Но като всеки много говорещ човек, той сигурно е пропуснал да напише много книги.

- Доколкото съм чела спомени за него, той е бил роден политик. Защо участваше толкова бегло в политиката, защо гласът му не беше чут? Той сам ли се е пазел да не се замеси или е бил отхвърлян? В тази връзка, доколкото знам, д-р Желев му е предлагал да оглави правителството след падането на Филип Димитров, а той е отказал "със смях". Друг случай - кандидатира се за президент, но никоя политическа сила не застава зад него.

- В този период на живота му не съм бил много близо до него. Но помня как отказа „със смях” да стане министър-председател, защото не бе в характера му да приема подаяния. Имам чувството, че политическият успех на д-р Желев го потискаше, струва ми се, че те дори се отдалечиха един от друг по това време.

- Кои негови книги бяха претопени по време на социализма? Знам за една, свързана с отношенията ни с Русия, за която проф. Илчо Димитров казва на погребението му, че е устроено аутодафе. Наистина ли са я палили или просто са я иззели?

- Не знам. Той не обичаше да се оплаква.

- След смъртта му излязоха неговите спомени. Някои (Петко Симеонов, например) казват, че в тях е проявил дребнавост и ненужно озлобление към отдавна отминали случки и хора... Такъв ли беше или писаното е било прясно и нередактирано от него.

- Слава Богу, че не са редактирани. От други или от него самия. Понякога хартията респектира автора, налага му деликатност, приличие, дори полулъжи. Спомените му са такива, каквито бих ги чул на маса – откровени и голи. /БЛИЦ

Даниела МЛАДЕНОВА