Стихотворението „Арменци“ от Пейо Яворов е създадено през 1896 г., според някои източници – през 1899 г., и е публикувано за първи път в списание „Мисъл“ през 1900 г.
Творбата възниква под влияние на впечатленията на Яворов от срещи с арменски бежанци в кръчмите на гарите Скобелево и Стралджа. Там той чува тъжни песни и разкази за страданията на арменци, избягали в България след кланетата в Османската империя при режима на султан Абдул Хамид ІІ.
Първият превод на стихотворението на арменски език е направен от Степан Хиндлиян. През 1909 г. текстът излиза в истанбулското списание „Ширак“, а по-късно, през 1918 г., е препечатан в друго списание – „Шант“, също издавано в Истанбул.
По стихотворението „Арменци“ композиторът Павел Стефанов създава песен, която прозвучава за първи път по Българското национално радио през пролетта на 1941 г., в изпълнение на хор „Гусла“.
Стихотворението не е просто за арменците – то е символ на всяка трагична съдба на бежанци, на хора, откъснати от родината си и подложени на насилие. Яворов показва своята съпричастност и същевременно отправя упрек към човешката бездушност и апатия. „Арменци“ се възприема като протест срещу несправедливостта и като зов за човечност.
Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.
Те пеят... И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
