- Част от родата ви произхожда от Швейцария. Как първите са попаднали там? 
- Роднините ми са от Женева. Дядо ми Тома Спространов, на него съм кръстен, е бил буйна главичка. По времето на Фердинанд следвал право, но вдигал пара, бунтувал се и през 1909 година му били шута и изгонили от университета. Той има още трима братя и две сестри, родата е от Охрид, македонци. Те дават пари и дядо ми отива да продължи следването си, този път в Швейцария. Там се залюбва с хазайката си - красивата Елен Поарие, и се жени за нея. Тя е моята баба. После Тома Спространов се връща в Охрид. Пращат го като кмет на Дедеагач, където се ражда баща ми Георги. Но един ден градоначалникът чува от приятели: „Томче, тук можеш да имаш пари и цяла гора маслини, но по-добре си взимай жената и детето и бягайте, защото ще ви заколят.” И дядо натоварва челядта на магаре и тръгват. На границата с България гъркът дръпнал двете златни обици на баба ми Елена, без да ги откопчава. Семейството е било заможно. И някъде в Дедеагач, днес Александруполис, моите хора са закопали натрупаното съкровище. Но нито баща ми, нито дядо ми до смъртта си не ми споменаха за него. Явно са се страхували да не отида да търся имането и да ме ликвидират. 

- С какво са се занимавали родителите ви? 
- През 1933 година и баща ми заминава да следва в Женева. След години отидох там и се разходих по улицата, на която е живял той. И изведнъж изскочи една бабичка, сигурно на деветдесет, и ме разпозна: „Вие сте синът на Жорж.” Съседка.
Георги е следвал там пет години. Когато завършва, швейцарците моментално го гонят, нищо, че Елена е тяхна сънародничка. Междувременно се задомява с хубавото Гинче - майка ми. А дядо Тома след смъртта на баба ми се жени за първата й приятелка баба Делфин. Тя има деца в Париж и София, но каза, че иска да живее у нас и остана до края на живота си тук.


Тома Спространов получи най-голямата награда на БНР

- Откога е този ваш интерес към музиката, който ви издигна до нивото на един от най-големите специалисти в страната?
- От много рано бях запален. Слушах всякакви радиостанции. В класа учихме френски и аз заради всичките тези рокендроли се записах и в едни курсове по английски още като ученик. Исках да зная какво пеят. 

- Коя беше първата плоча от огромната ви колекция?
- Роднините от Швейцария ми пратиха един малък винил на Шейла с песента. „Училището свърши“. После получих и първата енциклопедия за музика на френски. В България пък имаше много полски музикални издания. Бях абониран за някои от тях и затова се записах за уча полски, за да мога да чета.

- Защо при този интерес към музиката станахте агроном?
- Кандидатствах медицина и агрономство. Приеха ме и двете. Целият ми род бе от лекари. Веднъж отидох при леля ми, моргата беше до училището, и като видях труповете, си казах: „Лекар може да стане само човек, който е заклет да бъде лекар”. Много мои съученици поеха по този път. Аз предпочетох да напоявам пловдивското поле. Учих с мерак, бях цар по висша математика.Написах дипломна работа, в която обяснявам, че пловдивските ниви се намира върху сладководно море и като се забие сонда, тече бистра хубава вода. Затова тук се раждаха много хубави зеленчуци.

- Как си представяхте бъдещето с тази диплома?
- Видях, че има хляб в професията ми. Само дванадесет души имахме специалността мелиорации и борба с ерозията. Завърших и ме назначиха към базата на „Агромашина“ в Карлово. Всяка сутрин в шест часа от гара Филипово тръгвахме с влака: лекари, учители... След четиридесет минути слизахме в град Баня и след обяд в четири се връщахме. Това продължи дванадесет години.  Правих изпитания на всички нови машини на предприятието „Агромашина“: трактори, плугове, комбайни за бране на грозде... След това изготвях икономически анализи и проекти, които още се използват в Министерството на земеделието. Работата не ми пречеше да си подготвям и текстовете за предаването „Любопитно петолиние“ в радио Пловдив. 

- То продължава и до днес, вече 53 години, всяка неделя по три часа, как попаднахте в него?
-  Казаха ми: като носиш толкова плочи, ела поне и кажи нещо за тях. Така тръгнах. Продължителност един час, от 7до 8 сутринта. Актьорът Стойно Миндов четеше материалите ми, но на него те не му бяха познати и това личеше. Накрая ми предложиха сам да си ги прочета. Но аз никак не харесвах гласа си, смятах, че ще разваля предаването. После ме поканиха в телевизията, там се притеснявах, че ще ме гледат. В предаването участваше и една млада много симпатична дама, а поканата дойде от шефа на редакцията в Пловдив Евгени Тодоров, съпруг на Нери Терзиева. Започнахме да представяме музиката с видеоклипове и много документи. Събирах ги по чужбина. Имах писмо с пълномощия.

- Кои български изпълнители сте канили първи пред вашия микрофон?
- Когато дойде Теодоси Спасов с кавала, беше още студентче. Оттогава му тръгна и до днес казва, че съм кадемлия. Всички певци и музиканти са минали през моето предаване. Милчо Левиев, кум на сестра ми, идваше често вкъщи. Тя беше женена за Хъмфри, или Румен, много добър саксофонист. 
Един хубав ден „Агромашина“ пропадна. И таман щях да стана безработен, ме поканиха да започна в предаване в София. Но за да стана човек на радиото, трябваше да се отрека от цялото си образование от агрономическата си диплома, все едно никога не съм я имал, и всичко, което съм правил петнадесет години. Иначе нямаше да ме вземат. Написах, че се отказвам от висшето си агрономическо образование и тогава ме назначиха. Отидох в София с една камара плочи. Румяна Щерева, Дора Поборникова, покойната Ана Мария Тонкова и Снежина Стоичкова станаха мои редакторки. Във влака срещнах Евгени Гринберег, дисководещ. Показах му десетте си идеи за заглавие на предаването. Той измисли „Пулсиращи ноти“. Той преживя с мен като водещ 38 години. Сега продължава с друг. 

- Кой от певците, които познавате, ви изненада през годините с кариерата си?
- Хулио Иглесиас. Известно е, че той е вратар на „Реал“. След катастрофа пропява, но не можеше да стои прав. Бях водещ на „Златният Орфей“, той седна на стълбата и така пя. Всички излязоха навън да пият уиски, защото него никой не го знаеше. А аз много го харесах. Стефка Оникян беше с една престилчица и пееше в ДНА Пловдив. Мими Иванова учеше в Пловдив и живееше наблизо, каних ги с Емил Димитров в радиото. С братовчедка ми ходихме на гости при Мариета в Кричим. Те бяха съученички. Веднъж дойде с Борето Гуджунов, изпи една бутилка коняк. Имаше амбицията да се ожени за голяма звезда. И успя с Емил. Останахме приятели цял живот. Лили Иванова дойде със Здравко Радоев в Пловдив. Тогава му дадох шест малки плочи на Рита Павоне. Да си хареса нещо. Избра песента „Сърце“.
Веднъж седим пред зала „България“ и един милиционер се заяде с Йорданка Христова: „Ей, моме, тази къса пола като ти я цепна, ще видиш”. Тогава Данчето скочи: „Ей, слушай, аз съм от Коньовица и като ти зашия един...”. Онзи подви опашката и изчезна.
Петя Буюклиева е от Асеновград, учеше в музикалното училище и първа дойде в моето предаване в Пловдив. Тя бе гост и на последните ми „Пулсиращи ноти“. Животът ми мина в музиката, жена ми казваше: „Ти не отиваш да работиш, отиваш на купон”. Баща ми пък ме учеше: „От кюрета и партии да се пазиш”. Освободен съм, затова и не са ме канили в политиката.

- Легендите за цензурата? 
- Когато започнах в радио Пловдив, имахме право да пуснем една западна песен на седмица. И ако тя е за Париж, независимо че я пее членът на комунистическата партия на Франция Ив Монтан, вече сме изгърмели западния лимит. През 1963 година излезе първият винилов албум на „Бийтълс“. Веднага ми го пратиха. Пусках по една песен докрай, за да си го записват слушателите. Когато в Пловдив дойде английският национален отбор по футбол, със специално разрешение излъчихме на „Червения площад“ голям концерт с музика на „Бийтълс“. В общи линии схемата беше такава: 30 на сто българска, 30 на сто социалистическа, 10 на сто западна музика. Нали съм агроном, от време на време носех от Пловдив разсад домати и краставици за политическия наблюдател на радиото. Така че нямах проблеми.

- Коя е най-ценната плоча от огромната ви колекция?
- Първата на „Бийтълс“, оригинален винил, издадена в Англия през 1963 години. Струвала е девет лири нова, сега ми дават 250. 

Класацията на специалиста: 

- Трите имена на български музиканти, които поставяте начело на вашата класация?
- Кирил Маричков, защото във всичко, което е създал през годините, е гледал напред. Професионал от класа. Лили Иванова, която се омъжи с музиката за цял живот. И Борето Гуджунов, великолепен глас, много талант и честен човек. Тези слагам първи.
- А световните ви звезди?
- Кралят Елвис Пресли, Пат Бум, антипод на Елвис, когото страшно обичам, и Бренда Ли. Писах й лично писмо, за да знае колко я харесвам. Отговорът й бе написан на ръка. Веднъж 240-килограмовият Соломон Бърк спря колата си пред мен и ми подаде огромната си ръка. Казах му, че пускам последния му албум по радиото. Тогава той се обърна към жена си и дъщеря си: „Чувате ли момичета, познават ме и тук, в далечната България”. Малко след това умря. 

Радиоводещият: Съпругата ми е британка

ВВС ми предлагаше да отида в Лондон, но отказах 

Съпругата ми Джуди е британка, една от първите учителки в пловдивската гимназията по английски. Преди това е била във Финландия. Запознахме се в нощния клуб, където бях водещ и пусках плочи с грамофон. Един ден ми обяви, че ще отиде до Англия да помисли и като се върне, ще ми каже дали ще живеем заедно. Ама аз въобще не съм й предлагал. Тя се самоожени. Е, вярно е и това, че не съм се и дърпал. Нямах друго гадже. Бях на 31, а тя три години по-малка. Английската рода ме прие добре. Родителите й много харесаха Пловдив, нарекоха го Манчестър. В Англия е традиция  децата да се раждат през три години, за да може порасналото братче да се радва на това, което се ражда. Моите деца са: Мери, Георги, кръстен на баща ми, и Филип. Всичките сега са в Англия. Българо-англичани. ВВС ми предложи да отида в Лондон, да имам предаване в българската редакция, но отказах, никога не съм го искал. Те обаче заминаха. Преди това доста живяха в България, но като дойде време за казармата, казах на жена си: „Хайде, взимай Георги и Филип, синовете, и заминавайте. Георги сега работи на летището, а Филип в голям хотел, женени са за англичанки. Дъщеря ми Мери срещна мъжа си в Париж. Там тя има цяла банда братовчеди. Баща им, мой близък роднина, навремето реши да живее във Франция и избяга. Та отива цялата тази роднинска армада в един клуб и на вратата някакъв пич ги спира. И Мерито обаче го почва, обяснява надълго и нашироко и накрая той ги пуска без билети. После пак се видели и така младежът се оказа бъдещият ми зет. Португалец, който живее във Франция. От него имам внука Ошуя на десет години.

Интервю на Исак ГОЗЕС