По-правилно е да кажем на баба гаджетата, но и мама става, защото и тя е успяла да намаже нещо от блажените години, когато рокендролът беше млад. Времето, когато, за да спазиш благоприличие, е било редно да сключиш брак, а покварата и развратът са били нещо немислимо за солидното ни социалистическо общество, пише socbg.com.

В това време обаче е важала и максимата: „На доктор всичко се показва, на съпруг нищо не се казва, а на инструктор не се отказва…”, така че сами си направете калкулация какво се е въртяло във фантазиите и бляновете на другарки и морални соц труженички. За наемане стая в хотел или вана в градска баня от мъж и жена по партиен устав се е изисквало да имат сключен брак, като вратички били налични, макар и със странни имена…

Съвместно съжителство на мъж и жена без брак при социализма е приемливо единствено в случай че имат адресна регистрация – така нареченият „милиционерски брак“. Имало е и уловки, разбира се, като заветното софийско жителство. Заселването в столицата е ограничено през юли 1942 г. с „Наредба за предотвратяване на жилищната криза в София“. Тя е изменяна няколко пъти – през 1943 г., 1945 г. и през февруари 1947 г., но основното в нея гласи, че по принцип се забранява заселването в столицата на различни лица от кореняк софиянци. Всяко правило си има изключения обаче и тук те са следните:

 
– назначаване на ръководна работа или на работа чрез конкурс,
– назначаване на дефицитни работници и специалисти,
– сключване на брак със софийски жител и образование.
 

Все по-секси става, а? Тоест може да живееш в мечтания шопски Ню Йорк, ако Партията-майка те е назначила на работа тук, ако учиш, ако си тесен специалист и накрая, но не на последно място – ако сключиш брак с лице, притежаващо вече софийско жителство.

Ето и кратко описание на наистина най-сексапилните мъже от соца. Те са били перлата в короната на милата ни родина, а женските въздишки, похабени по тях, могат да се сравнят само с реч на Тодор Живков по време на Нова година. Вижте защо, „когато татко се ядоса на мама, чупи чаши – това е, защото жена не се удря, ама е по-скъпо“ и как  „то от кино не се забременява!”, като последното не е сигурно, защото след киното… следват те:
 
ЗАСЛУЖИЛИТЕ АРТИСТИ!

Да, започваме от клишето и да – въобще не ни интересува, защото заслужили, народни, международни, те си остават блянът на всяка соц тинейджърка, дори ако тя живее в Горно Нанадолнище, а най-близкото й до дискотека социално преживяване е да отиде на „Зеленото” в Момин проход. Те са всепоглъщащите и неустоими другари артисти и не само че получават безплатни апартаменти и почивки в Албена, но отдавна са си извоювали запазено място в сърцето на всички соц дами – от лелките в мандрата до продавачките на билети в лятно кино „Мир” на ул. „Денкоглу“.

За страшните очи, които имаш, няма да ти казваме, въпреки, че и до днес ни е яд, че не сме Янина Кашева, на която Иван Иванов заби такъв шамар във "Всичко е любов", че направо ни стана ясна фразата "Бий ме, обичам те!"
 

Сто кила ракия даваме, само да ги притежаваме и него, и Стефан Данаилов, Христо Шопов, Апостол Карамитев, Георги Стайков, Николай Сотиров и още много други. Артистите са били каймакът на социалистическото ни общество, а редица знайни и незнайни фенки са искали да го оближат този каймак – партийно, метафорично, буквално и всякак, защото какво по-добро може да ти се случи в годините когато: „Времето е ваше, но всичко друго е наше!“.

Легенди за това, кой, как и кога се е възползвал от славата си на арт мачо, има много, но определено Ламбо, или българският Ален Делон, както са го наричали в кино средите, води класацията. Знае се, че в почти всички копродукции, в които е участвал, той е заформял кратки, но безумно вълнуващи любовни романи с кинодиви от целия соцлагер. В края на 70-те жертва на опасния му чар става най-красивата полска актриса Барбара Брилска, а за останалите паднали в капана на любов – 24 кадъра в секунда, историята мълчи. „Любовта е навсякъде, Снегов“ се твърди във филма „Топло” от 1978 г., а ние не само че сме съгласни, но оставаме да помечтаем за времето, когато плакатите на Джъстин Бийбър в стаите на малки ученички са били само мръсна утопия и ужасен кошмар, режисиран от упадъчния капиталистически запад.

ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ!

Тук може да си сложим помпоните и полите на мажоретки и да викаме с цяло гърло. Да, втората най-желана категория соц мъжаги са именно спортистите и никого не виним за това. Да не говорим, че по онова време спортът е бил нещо, което изгражда, закалява и възпитава, а какво по-добро от един изграден, закален и възпитан мъж. Конструирането на образа на социалистическите спортни герои чрез средствата за масова информация следва следните характеристики: те са добре образовани и физически здрави граждани от скромни работнически семейства, живеят сред обикновените хора, работят заедно с тях и извън спортните си занимания  са напълно ангажирани с построяването на комунизма.

И макар това да ви звучи твърде „сухо”, положението може да стане рязко „мокро”, когато видите телата и маниерите на тези „строители” на новото време. Ако поне веднъж сте давали пауза на момента, когато Ростислав и Иван, или Христо Шопов и Георги Стайков се надбягват, плуват или се боричкат в спалните помещения във филма „Вчера” ще разберете за какво говорим. Оставяме киното настрана и продължаваме с всички спортисти – футболисти, борци, гимнастици, волейболисти, лекоатлети и др., които толкова пъти са се окичвали с медали и са вдигали купи над главите си по соц време, че „Лудогорец” могат пасти да похапват дори в момента, ако им покажем списъка. Палим си „Стюардесата” и ви казваме, че ако искате нещо наистина качествено, малко закъсняхте, но може поне да погледате….

ДЪРЖАВНИТЕ МЪЖЕ И ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР

Мхм, и ние сме малко „блякс” в ситуацията, която рязко граничи с горните две категории, но да бъдем практични. Колкото и непривлекателен и лишен от харизма да е другарят директор, той е бил една митична фигура в соц времето. Другарят директор е колел и бесел, метафорично и разбира се, разрешавал и галел (понякога буквално) всички симпатични и отговорни другарки от обкръжението си. Схемата е стара колкото света и реално нещата не са се променили кой знае колко. Сега си имаме Златки и добре облечени бизнесмени, тогава се е играло на директори и секретарки или на„Лидето от стола и господин директорът пак са се заключили в склада, дано директоршата не телефонирва”. Положението е такова, а облагите, както се сещате, са ясни – кожено палтенце от Корекома, от вносните секции, дето ей сега ги докараха, панелно апартаментче, за съпруга, ако може от онези алжирските плочки, които са със записването, и т.н….
 
Властта - тази сладка грешница е могла да превърне и най-големите… партийни членове в привлекателни обекти на желание, а да пътуваш като лична асистентка до далечни и приказни страни, и то с правителствена делегация, не си е било за изпускане…

МОМЧЕТО СИ ОТИВА!

Да, помниш филма и ние също, но Ран, или героят на Филип Трифонов, е събирателен образ на мечтаното гадже по времето на всички майки и техните благоприлични дъщери. Той е типичен еквивалент на съседското момче от сълзливите американски романтични комедии. Млад, не особено съгласен със системата, мечтател и най-вече идеалист – какво повече му трябва на човек или на труженичка, която си мечтае за любов като на кино. Другарките, тогава все още гимназистки, са се счупвали да кръшкат с дължината на престилките и вечерните часове само заради младежчета като Ран.

Отнесеният поглед, недостижимите стремежи и вятърничавите търсения са влудявали соц тинейджърките и това си е било в реда на нещата. На Пенчо неговият се оказва толкова желана партия, че леля ти Сийка, Данка от втория етаж, даже леля ти Пепи, дето е женена за онзи милиционер и има връзки ти знаеш къде, се избиват да канят момчето на сладкиши, еклери и бисквитена торта само и само да зърне прекрасните им (супер случайно, точно за женене) дъщери. За съжаление този тип момчета не само че се влюбват в икони като Невена Коканова, но си остават една загадка за цял живот, която ако не си минимум на нейния level, едва ли някога ще разгадаеш.

Това не пречи обаче да се мечтае и да се слуша на макс песента на Мими Иванова „Вече свърши хубавото време”, която ще ти напомня винаги колко такива като Ран изпусна навремето и как можа да го вземеш тоя инженер, дето и чорапите не се научи 20 години къде да си държи.

ЧУЖДЕНЕЦЪТ!

Няма значение дали е Джани Леопарди от „Оркестър без име”, на който Павката вика Жабарини, и пак нЕма значение дали ще ти каже Bella, защото важното е, че ще те отведе в един друг свят. Дали в ГДР-то или в ГФР-то, той ще те направи неговата екзотична балканска принцеса, а ти ще си безумно щастлива някъде, където не се чака за пита кашкавал по месец и половина.

Ще живеете щастливо, а ако е французин – направо прекрасно и ще се връщате тук с вносна кола, да летувате и ваканцувате по българското Черноморие. Или поне такава е била представата на българката за чуждестранните субекти по нашите земи и това, което може да се случи с тях. Резултатът невинаги бил точно такъв, но както се казва, всяко стадо си има мърша и въпреки това не една и две български рози се самооставяли за спомен в ръцете на чужденци с надеждата за едно по-добро бъдеще.
 
И ако сценката:

ИТАЛИАНСКИЯТ ГОСТ КАНИ РЕНИ НА ТАНЦ: PREGO!
ПАВКАТА (ПРЕЗ ЗЪБИ): АРЕ ПРЕГО, МА!
 
ви се струва малко нереална, то помислете колко адекватна си е всъщност за времената, когато в реда на нещата си е била реплика от рода: „Уиски, уиски, ама и от него боли глава”. За финал и за да не ви боли глава, препоръчваме преглед на горния списък поне веднъж годишно и равносметка… За живота като цяло и за мъжете, които се редяха на километрични опашки, за да ти купят банан, когато банани нямаше. За мъжете, които без проблем пренасяха хладилник „Мраз” и печка „Мечта”, без това да представлява драма и без да гледат в айфона как да го направят, защото тогава е нямало айфони, а само ай фани се на работа и ай мръдни се. Не всичко в соца е било прекрасно като масивна руска мебел, но мъжете са били или поне повечето, затова… ай стига мрънка, а търси по-внимателно, другарко, или минавай напред, че и други чакат!