Очевидци разказват, че партньорите му на сцената спирали да играят, увлечени в удоволствието да го гледат. Стоели като омагьосани от плътния му, божествен глас и мощното присъствие. Антон Горчев подобно на своите неизвестни дотогава колеги: Катя Паскалева и Милен Пенев стана звезда за една нощ. След като „Козият рог” се появи на екрана, вече цяла България ги познаваше и обожаваше. Но и той за съжаление сподели лошата поличба, която се стовари върху създателите на този изключителен филм. Повечето си отидоха рано: неразбрани, огорчени, ощетени от съдбата. Казват, че за това имало и причина. Официална Турция скача срещу филма. Говори се, че на актьорите е направена магия. Това , разбира се, е малко вероятно, но факт е, че без време си отидоха режисьорът Методи Андонов, Катя Паскалева, младият овчар Милен Пенев, авторката и изпълнителка на песента „Двама” Мария Нейкова. Само шестдесет години отреди съдбата за земния път и на Антон Горчев. Неповторимият Караиван почина на 19 юни 2000 година.
Далеч преди десети ноември да стане сакрален ден за българския народ , на същата дата през 1939 година в София се ражда Антон Горчев. Детската мечта на момчето от “Коньовица” е да стане летец. Но заболява от туберкулоза и небето остава за него само блян. Самодейната трупа при столичното читалище „Кирил и Методий“, в която витае магията на театъра,  се ръководи от големия Константин Кисимов. Той му дава главната роля в пиесата „Андрешко“ по Елин Пелин. Тонката жъне фантастичен успех в махалата. От тук нататък пътят е ясен: ВИТИЗ! Още на втория кръг на кандидатстудентските изпити обаче Кръстю Мирски го къса с мотивировката, че мощният му глас не съответства на детското му лице. На следващата година обаче той е вече е избраник на професор Стефан Сърчаджиев, а негов асистент е Методи Андонов. 

Пред вестник „ШОУ” режисьорът Павел Павлов разказва: „Още като студент той стана толкова известен, че се редяха на опашка да го гледат като Клавдий в „Хамлет” на сцената на Театралната академия. Цяла София говореше за него, а девойките седяха по цял ден на “Ръкси стрийт”, както викаха през шейсетте години на улица “Раковски”, само за да го мернат. Силният му глас огласяше улицата, виждах го винаги обиколен от колеги, много ярък и забележителен. Мислех, че гледа пренебрежително и надменно на околните. По-късно разбрах, че зад демонстративното му високомерие се криела стеснителна душа. Всичко, в което го подозирах тогава, бе само броня. Беше много добър и състрадателен по душа. На мравката път правеше. Изригваше само когато някой оскърбяваше приятелите му.” 


С Невена Коканова

 Горчев завършва, играе две сезона във Варна, след което кинорежисьорът Христо Христов го кани да изиграе „Бай Ганьо” в Пловдив. След пет години под тепетата идват успешните роли в театър „София”. 

През сравнително кратката си кариера Антон Горчев изиграва осемдесет роли на сцената и шестдесет на екрана. Кратка, защото големият актьор свършва с любимата си професия няколко години след фаталния десети ноември 1989 година. Тогава той е на петдесет и няколко,  в разцвета на силите, а в таланта му никой няма право да се съмнява. Вече е изиграл не само Караиван, но е и създал и забележителни роли във филмите „Иван Кондарев” , „Сватбите на Йоан Асен”, „Язовецът” , „Горе на черешата” „Сбогом любов”.


Антон Горчев  се снима в повече от шестдесет филма

Като мнозина българи след промените и Антон Горчев вярва, че с края на живковизма професионалният му и житейски път ще тръгне в други, по-високи, свободни и щастливи орбити. Той се радва на сакралната дума демокрация, но  още не знае, че следващата, последна роля, която трябва за изиграе, е в черния сценарий на оставащия му собствен живот. Той остроумният, чаровният, талантливият, актьорът, когото наричат Умното, е предаден от собствената си гилдия и от съдбата. Екранът става блян, защото кино по това време в България няма. Година, две, три за него роля не се намира и на сцената. Идва и най-големият удар. Месеци, преди да се пенсионира, е съкратен от театър „София” . Колегата му Максим Генчев в интервю за вестник „ШОУ” разказва: „Доста хора му пречеха. Това са вечните нарочени дисиденти като Стефан Цанев и Доротея Тончева. Те всячески правеха така, че той да бъде отстранен от театъра. Антон не й мълчеше. Когато тя го уволни от театъра, аз също застанах срещу нея. Казах, й че постъпва гадно спрямо този голям български актьор. Естествено, след 3 месеца аз също бях принуден да си тръгна от театър “София”. 

Тони си отиде от алкохол, недохранване и собствените си разочарования. Падаше по улиците, но имаше най-красивите картини. Като затворя очи, си ги представям, както и двата огромни дога, които разхождаше в парка пред театър “София”. Като нямаше пари да ги нахрани, ги пускаше да ловят котки. Лесно изпадаше във възторг от всичко, което му харесваше или го радваше. Изразяваше го понякога с лицеви опори - колкото повече е възторгнат, толкова повече биваха опорите”, разказва авторът на филма „Дяконь Левский”.

Павел Павлов говори за увлечението му по футбола: „Беше левскар и на вечеря у дома с неколцина футболисти, които бяхме поканили, всичко бях подредил в синьо, от покривката до сини чинии, салфетки и чаши от синьо венецианско стъкло. Беше щастлив, сияеше: “На нас и дирниците ни са сини. Ама не бойте се, само задушеното в печката не е синьо. Няма да се изтровите”. И от възторг направи лицеви опори пред горящата камина, без да падне в огъня”.

Но животът става друг. Горчев е изоставен. Няма ги приятелите, компанията, веселбата. Мъчителни са безпаричието и фактът, че и киното и театърът са недостъпни за таланта. Последната му роля е на Куцар в „Албена” от Йовков в Смолянския театър. За парчето хляб заедно със съпругата си актрисата Соня Маркова пребоядисват старата кола и я превръщат в такси.

Често клиенти го познават: Ей, до там ли я докара братче-питат. Той мълчи. Продава цветя. Хваща се на работа по строежите. И там го познават. Ти стой, ние ще ти изпълним нормата- жалят го. Той не иска така. Тръгва си. Виждат го да се моли за чаша ракия и кутия цигари. Той талантът, големият артист вече не е нужен никому. Това той не можа да преживее. 

Исак ГОЗЕС