За своите ученици той е Учителят на мъдростта. Преживял е духовните си бродничества още в политическите затвори на комунистическа България. Излиза от тях с мисията да създаде учение, което да даде път на вложената божественост в човека. Още през 80-те учи хората около себе си на свободата като мислене. През 90-те в Пловдивския и Софийския университет преподава тайните на световните религии и мистични учения. Постепенно формира школа “Път на мъдростта”. Той е Ваклуш и името му идва от “Вак”, което на санскрит значи “висша духовна сила”, четем в свободната енциклопедия “Уикипедия”.
Ваклуш Толев, известен като Учителят на Мъдростта Ваклуш, е богослов по образование, обществен деятел, лектор и автор на множество трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика, сред които “История и теория на религиите” в три тома, “Духовните дарове на България” в два тома, “Седемте лъча на еволюцията”, “Беззаветен завет” и др., както и на изцяло авторското списание “Нур”.

Оригиналните му възгледи, исторически прочит и тълкувания се оформят в самостоятелно учение, което той нарича Път на Мъдростта.

Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г. - тогава денят на Рождество Христово по стар стил, в село Поповица (известно като Папазли до 1934 г.), Пловдивска област. Семейството му е богато и уважавано. Дядо му Запрян е бил кмет на Поповица, а баща му Тольо се е славел с изумителната си щедрост и почтеност. Майка му Василка е от богат чешнигировски род - жена с изключителен организаторски дар, интуиция и въображение.

Поради голямото му желание да учи Ваклуш тръгва на училище още ненавършил годините за първи клас - първоначално само като слушател, а впоследствие - с официално разрешение от Министерството на образованието, и като редовен ученик. 

Бързо разбира, че преподаваните неща не са точно тези, за които е имал копнеж - не го удовлетворяват особено 
Но двете неща, които събуждат наистина възхищение и радост до сълзи у него, са “това велико тайнство да науча, че една богиня се ражда от глава, а не от утроба - богинята на Мъдростта” или това “да прочетеш, че някой сътворен е имал дързостта пред лицето на Сътворителя си да краде ябълка на познанието”, коментира той. На 13 години Ваклуш записва гимназия в Асеновград. Там е впечатлен от градската адвокатура и съд и нерядко ходи да слуша защитни речи.

На 14-годишна възраст сам застава по празник в църквата и изнася проповед “Има ли Бог?”. За период от две-три години става председател на Християнско-философското дружество на гимназията, което организира изнасянето на реферати с активни дискусии и диспути в един “приет конфликт, без омраза” с представители на материалистическите възгледи, ремсистите.

В гимназиалните си години участва и в тогавашния младежки политически живот. Получава списания като “Нация, политика”, “Труд и вяра” и др. През 1939 г. присъства на конференция за споразумение между различните политически крила. В същия период започва да пише тайно поезия. Един запазен стих от 1945 г. гласи:

“В живота ветрове
ще люшкат
съдбата ми незнайна
и хората със нож 
ще мушкат
мисли, чувства, 
святата ми тайна.”

През 1942 г. от Асеновград се прехвърля в Панагюрище заради политически конфликт с разнасяне на позиви. Завършва гимназията там и на следващата година (1943) постъпва на редовна военна служба от 18 месеца в Школата за запасни офицери. За военното обучение Ваклуш Толев обобщава, че “събужда чувство за едно служение, по-голямо от личния ти свят”. И освен “едно физическо и душевно възмъжаване” дава “разширяване на кръгозора и отговорността”.
Взема участие във Втората световна война през 1944 г. като взводен командир в I армия, 21-ви Смолянски полк. Не е носил и не е ползвал оръжие. Поверени са му 50 души войници и ги връща всичките живи - само един е ранен, и то заради мародерство (взел е ботушите на убит немски войник).

Преди военните действия Ваклуш Толев е приет да следва право в Юридическия факултет на Софийския университет, където е трябвало да започне обучението си есента на 1944 г.

След събитията от 9 септември 1944 г. и смяната на властта е изправен пред Народния съдзаради политическите си възгледи и действията като офицер в армията на Царство България. Съдът признава подсъдимия за виновен - “враг на народа”. Присъдата е “смърт” и за назидание, какъвто е бил обичаят да се прави от време на време тогава, са пуснати да гърмят високоговорителите в залата. Младежът има правото на последни думи, като очакванията са да бъде смазан от произнесената присъда. 

Но от високоговорителите гръмва отговорът му, че ще води идейна борба с комунизма до пълното унищожение 
на тази идеология 

Именно неочакваната проява на дързост отменя присъдата му - оставят го жив с идеята да го пречупят в затворите. Този период от живота си той определя като “грижа на Небето, ползвайки социалната репресия”, защото вместо да го уязвят, са му помогнали да се съхрани. Освен това “разсейването ми бе спестено”, заключава Ваклуш.
Ползвал е първоначално времето си в подготовка за изпитите си в Юридическия факултет, но бидейки вече затворник, изключването му от студентството не закъснява.

В годините по затворите пише поезия, драми, философски есета, работи над различни езици - английски, немски, френски, латински, старобългарски. Три години отделя за изучаване на марксизма-ленинизма, за да изведе същността му. 

Формулира три основни стълба на идеологията - безбожие, класова борба и въоръжена революция за завземане на властта

Именно тези концепции сриват нравствените ценности, давани от религиите и моралните учения, констатира Ваклуш. След съдебното дело е изпратен в Пловдивския затвор, който е бил почти изцяло с политически затворници, предимно от легионерското движение, някои бивши министри, журналисти - около 500 души общо. Първият голям бунт, който Ваклуш прави, е когато идва идеологическото насилие и гавра осъдените да подпишат едно възвание към своите бащи, майки, братя, сестри - с призив да отидат до урните и да гласуват за ОФ.

На събранието за подписването на това възвание той приканва всички, които не са съгласни, да си излязат и около 150 напускат, заедно с него. След около седмица пристига от Министерството на правосъдието решение той и още 7 души да бъдат преместени в Пазарджишкия наказателен затвор, където са изолирани в единочки за известно време.

Това е бил един метод за ужасяване, пречупване и вербуване на човека, коментира Ваклуш Толев. Тогава у него се ражда често повтаряната мисъл, че “когато си достатъчен на себе си, никой не може да те победи”. “Това значи да е свободен духът ви”, обяснява той 

Чувството страх за него не съществува “и ограничението, даже да е Китайска стена, не е пречка”.
Правил е гладни стачки, гладувания, ден на пълно мълчание всеки понеделник (в Белене и Шумен)... Пловдив, Пазарджик, Кърджали, Шумен, Белене, Варна - местен е от затвор на затвор с досие “непоправим”.

“Сменях обителите”, ще каже Ваклуш. “За мен те бяха обител, защото там вътрешното моление беше проблем на преценка, а не на олтарно коленопреклонение.” Когато във Варна е питан къде е бил най-добре, отговаря: “Там, където е имало закон, там съм бил най-добре. Защото законът, приложен от вас, защитава нас”. Освободен е на 15 август 1956 г., празника Успение Богородично - във Варна, след приетата амнистия за политически затворници. Започва работа в Пловдив - отново сменяйки местата като неудобен за властта. Още в затворите край него винаги са се събирали хора да слушат преценките и идеите му, което продължава и след освобождаването му.

Тъй като е бил съден, му е отнето правото да следва в който и да е университет в страната

По-късно - много трудно, като “враг на народа” - успява да завърши богословие в Духовната академия в София, която е единственото автономно учебно заведение тогава, като взема петте години обучение само за 18 месеца. Изключен е още първата година “по нареждане на ЦК”, но е върнат отново след застъпничества на респектирани от личността му хора пред високи управленски нива. Дипломира се през 1968 г. със словото-проповед, озаглавено по библейския израз на Пилат Понтийски “Ecce Homo” - “Ето Човекът”.

В началото на 70-те е назначен от патриарх Кирил за библиотекар в Пловдивската митрополия. Дотогава не е имало редовен библиотекар и книжният фонд от около 15 000 екземпляра е бил по-скоро като склад, без подредба по изискванията, които един книжен фонд налага, без да се следи периодичният печат и почти без да има читатели. Ваклуш Толев за няколко месеца прави “генерална реформа”, започвайки с разчистване и ремонт на читалнята, а след това и с обработка на фонда.

Дейността постепенно така се разширява, че започват да се стичат студенти за курсови работи, много хора да пишат научни трудове, дисертации по литература, по славянска филология, включително и самият руски консул тогава е правил там дисертацията си за княз Церетелев.

Впоследствие Ваклуш Толев става и отговорен ръководител на старопечатите, ръкописите и иконното имущество на цялата Пловдивска митрополия, която управлява 5 окръга в нейните архиерейски наместничества и поделения - църкви, манастири и пр. За няколко години са описани около 25 хиляди икони и 12 хиляди ръкописа и старопечата. Така се ражда идеята му да се направи депо за съхранение на най-ценните икони, а другите митрополии също започват да работят по неговата система за описание и отчетност. Започват да се назначават и собствени реставратори. 

Във взаимодействие с отдел “Култура” на Община Пловдив е открита и първата иконна изложба

След 10 години служба към митрополията напуска по собствено желание. Отново работи на различни места за прехраната си, но носи вътрешната си свобода, ще каже той. 

След събитията от 10 ноември 1989 г. се включва активно в дейността на партия Български демократически форум. През 1991 г. е поканен да чете лекции по История на религиите в Пловдивския и Софийския университет. Хората около Ваклуш Толев постепенно започват да се грижат за организиране на публични лекции и слова в различни градове, за документирането им с аудио- и видеозаписи, а от 1992 г. се слага началото и на издателска дейност. Необходимостта от организиран живот води до създаване на социална формация, която претърпява развитие през годините - и като наименования, и като структура. Днес това е сдружението с идеална цел “Общество Път на Мъдростта”.

Ваклуш Толев “остава завинаги” в този свят на 27 ноември 2013 г. По негова воля е кремиран и на 31 юли 2014 г. урната с праха му е разпръсната при Орфеевите скали в Родопа планина. Не веднъж е цитирал стиха си, с който иска да бъде изпратен:

“Тогава нека 
моят гробен камък,
където пътникът 
ще иска да чете,
да няма надпис, 
щото дух и пламък
бил е моят път 
и мойто битие”.

Ето откъс от интервю с него, публикувано в Списание 8.

- Често говорите за еволюцията в нейните духовни измерения. Какъв е еволюционният смисъл за човека от природните катаклизми и социалните конфликти?

- Това е един проблем, който изразява по-скоро вътрешната вибрация както на отделната личност, така и на социалната общност. Този проблем е вътре в нас и вън от нас. Той има своето предназначение, за да видим онова, което в личната ни битийност, в социалната общност, в човешката животворност и в природната даденост като цяло прави своите спазми в идеята за съвършенство. Затова казвам, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а да създава богове! Благоденствието е в материалния свят - идеята да удовлетвори потреба, чиято преходност всякога може да се усети.

Да се създава благоденствие е съблазън на ума, да се създават богове е потребност на Духа! Боговете не се създават от процеса дали една икономика лична, бизнесменска или държавна ще донесе печалби или благоденствие. Еволюцията, която трябва да ни създаде като богове, безспорно ще има и (в приличен смисъл) конфликти - страдания, които можем да приемем и които трябва винаги да трансформираме в развитие; ще има гърчове, които можем да понесем. 

Волно или неволно, като част от общия Космос (а човекът е наречен микрокосмос), ние вибрираме със спазмите, които цялата природа изживява, защото сме нейна плът. И ние безспорно растем с нея. Всеки един от конфликтите, които изживява Космосът като цялост или човешката общност, а след това и отделната личност, физиономират нашето пътуване да станем богове.

Но тайната, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове, не се състои в това, че трябва да станете бедняци, а просто да станете богове, чието богатство имате, когато поискате. Защото няма по-голямо и неизменно богатство от това, а не тъжната участ на променливостта, която всеки човек жъне и след това вършее и когато отсее, казва, че зърното му е малко, защото е преходно. Самата същност на фразата богове, а не благоденствие, е възможността винаги да бъдете богати. Този, който като Бог е богат, не може да изживява кризата на недоимъка.

Но който е богат в желанията си, още не значи, че е богат в мисълта си, а който е богат в мисълта си, още не знае всичко и няма основание да е богат в причинността си. Еволюцията точно това прави в човека - дългото пътуване, което от бедност ви води към богатство на знанията; обожествяването, което безспорно е съпридружено с идеята за развитието!

- Но как се осъществява това дълго еволюционно пътуване, има ли някакъв механизъм, или план, който кара човека да се развива и обожествява?

- В едър план бях дал Йерархията на духовните вълни, които съпровождат човека. Доктрина, която светът досега е нямал. Първата вълна е, когато Самият Творец се събира в Себе Си, за да създаде нещо, което никой не може да Му отнеме - пространство и време, за да живее този, когото сътворява. Сътворява Адамовото начало - ума, което трябва да отдели от себе си Евиното начало - желанието. След това ще дойдат духовните вълни на митологията, правдата, любовта, надкрачваме ги с мъдростта, ще се качим на върха на духовната вълна на истината и след това на свободата.

Сътворението носи на човека индивидуализацията, митологията - въображението, правдата - възмездието, любовта - прощението, мъдростта - прозрението, истината - откровението, свободата - богоживота. 

Моя дързостна мисъл е, че хората още съществуват, не живеят! А Христос го изрази с три думи - Път, Истина, Живот: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Извърви пътя, познай истината и тогава ще имаш живот! Това са големите тайни.
Така че еволюцията е една вложена възможност, която е хранена от условностите в идеята за целостта - минало и чакано бъдеще. Вложена възможност е тя, условността е, която я храни. И времето няма роля, енергиите имат присъщност - те са, които решават битието. Затова казвам: Пестете енергиите (особено висшите), не времето! 

- Тази концепция звучи доста различно от общоприетите религиозни представи за ад и рай като перспектива пред хората, които са били съответно лоши или добри...

- Духовните вълни не обслужват само добрите. Те са знание, което сътвореният човек трябва да научи, за да стане Бог! Така че тезата добро - зло е нашата потреба в еволюцията. Тя не ни е чужд гостенин, а необходим спътник. И тогава ще разберете защо казвам, че злото е нееволюирало добро. Единосъщност, която се съпровожда като необходимост, но която един ден ще се освободи.

Няма река с един бряг - с два бряга е. Но кое е същественото - бреговете ли, които поемат блъсъците, които усмиряват вълните и ги връщат в пътя?! Не, същността на реката е течението! Както в нашето битие - не еволюционността на блъсъците, не конфликтите, не спазмите, а течението: онова дихание, което Бог ни е сложил и с което е определил тази дързост, че човекът е един еволюиращ бог! И тези два бряга в нас са антитезите добро и зло.
Вярно е, че сега се развиваме благодарение на конфликта, на антиподите, но за съжаление, никой не каза, че може без тях.

А цивилизацията ви показа, че един влак вече може да се движи не на две релси, а на една. Отричаше се ясновидството - телевизорът ни го даде от хиляди километри; отричаше се яснослушането - телефонът и радиото ни го освидетелстваха. Било механично - няма значение! Затова беше дадена енергия на ума, в присъствие на човешкото развитие - за да може техническото достижение на ума да обслужи несъбудените, но вложени в нас тенденции и проницания.

Паулина БОЯНОВА