Казват, че Бог отива при човека, не обратното. Има обаче и друго - дали пък той не стои и зад случайността, която среща двама души? Признателна съм на племенника на Венета Кънчева, че стана повод да се запозная с тази изключително интересна жена. 

Венета казва, че човешкият живот е приказка за възрастни. И нека сама ни разкаже каква е нейната история. Сюжетът е дълъг, започва преди малко повече от 85 години.

- Ще те върна към началото, сигурно си била много весело дете?

- Не, не бях весело дете, но бях мъжкарче и такава останах досега. Баща ми ме възпитаваше по мъжки. Яд го беше, че не съм момче. Той беше френски възпитаник, агроном, от едно севлиевско село. Произвеждаше много хубаво бяло вино, имахме 3 декара лозе. 

Казваше, че най-хубавият плод на земята е ябълката

Не пожела да влезе в ТКЗС-то, купи кон и каруца. Незабравими са спомените ми как яздех Алчо. Конете много обичат децата, те са умни животни. Имах индианско детство. Като съм гледала индианските филми, виждах себе си. 

Израснах в севлиевското село Бреница, после семейството ни се премести в Габрово. Там живеехме без ток и вода. 4 години. Записаха ме в Априловската гимназия. 

- А как се озова в столицата?

- През 1960/61 г. във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, бе създадена 3-годишна естрадно-циркова студия. Класът ни се състоеше от едно момиче - в мое лице, и 6 момчета - Георги Миндов (брат на известния артист Мирослав Миндов), Лъчезар Стоянов, киноартист и каскадьор, Тодор Георгиев, Никола Чобанов, Лазар Танев и Коваленко. Обучението ни по актьорско майсторство се водеше от режисьора Любомир Карабонков и Парес Николов (режисьор към “Циркова дирекция”). 

Аз съм първата и единствена сатирична клоунеса в България

- Там се срещнахте с бъдещия ти съпруг - Георги Миндов, нали?

- Да, той беше мой състудент. Георги Миндов беше много колоритен с дългото сако на карета и големите си обувки с големи бомбета и големия си червен нос и жълтата перука. После се оженихме, имаме дъщеря. След години обаче се разведохме, той имаше втори брак и син, който също почина неотдавна. Цялата фамилия Миндови ме обичаше до последно, независимо че бяхме разделени. Със зълва ми много се разбирахме, тя беше прекрасен педиатър. 

- Кажи ми, трудно ли е да разсмееш хората?

- Хората отиват в цирка като на зрелище. И гледат как ония се премятат във въздуха - палячите, тъй наречените клоуни. Клоун значи плънка - те са, за да запълват паузите, когато се сменят номерата. И затова са облечени в атрактивни костюми, за да не е празно на арената. Да привличат зрителите.

Хората погрешно приемат цирка за зрелище

Той е изкуство! Аз бях водеща на спектакъла, конферанс, инспектор манеж. Не съм се обличала като клоуните, не съм се търкаляла по арената. Аз говорех с тях. Нарича се бял клоун - ти говориш на палячовците, а те правят номера. Спектаклите, в които участвахме, бяха със сюжет и оркестър на живо, което превръщаше представлението в жив организъм. Работехме с цирковете “Добрич”, “Заря”, “Олимпия”. Изнасяли сме спектакли в Москва, Варшава, Лвов, Краков. Любовта и уважението ми към цирковото изкуство са живи и до днес. В памет на моите клоуни, които вече не са между живите, се чувствам задължена да разкажа всичко това.

Когато циркът на Солни пазар в София изгоря, ни разпределиха към театрите в страната. Ние сме висшисти с дипломи за драматични актьори. Аз изкарах 13 години в Пернишкия театър под вещото ръководство на Георги Русев. 

Венета и Георги Миндов

- Казваш, че клоуните не са весели хора. А ти тъжен човек ли си, Венета?

- Не. Аз съм жизнерадостна, силна... 

Знаеш ли, клоунът се втурва на манежа. Ей това втурване запазих и до днес

Трябва да се втурна, каквото и да правя.

- Наистина си като фурия, макар и вече на 85.

- То при мен години, години, да се объркаш... (Смее се.) Аз съм се побъркала от толкова много години в този живот. Като си върна миналото, се чудя кога минаха, какво ли не правих. 

- Аз помня онова детско предаване, в което четеше приказки.

- В “Добро утро, деца” работих 20 години. Когато се обадех някъде по телефона, всички ме познаваха по гласа. Познаваха ме и бащите, защото в 7 без 10, на кукуригу петленце, мъжете се бръснеха. И пускаха на децата приказките, за да ги будят за училище. (Смее се.)

- Съжалявам, че няма как да разкажем всичко, за живота ти може цяла книга да се напише. Пък и ти самата казваш, че той се дели на две части. Коя е втората?

- След пенсионирането ми се отвори една друга врата - аз повярвах в православната вяра

Пенсионираш се и си никой вече. В този момент аз не пропаднах, дарбата ми към художественото слово не спря. И 30 години вече с много драматизъм рецитирам пасажи от Свещеното писание в църкви, където ме канят. В Библията има 5 поетични книги. Това ме запали.

Пък и по същото време дъщеря ми замина да живее в далечна Япония. Раздялата в началото беше много тежка. Днес дори се виждаме, но преди нямаше такава техника и беше много тежко. Точно тогава ме срещна Бог. Той дойде при мен, за да мога да преживея раздялата, да свикна с нея. И след като приех Христовата вяра, осъзнах, че човек е Божие творение.

Дъщерята Таня Миндова

- Някога с твоята професия си разсмивала хората. А сега, благодарение на таланта ти да четеш драматично псалми в църквите, хората плачат. Мислиш ли, че сълзите са нещо, което ни свързва с Бога?

- В Божието присъствие се плаче, съзнавайки греха си. Нарича се покаяние. Оттам идват сълзите.

- И тази втора част от живота ти е много интересна, но на мен ми се ще да надникнем в третата, която е в Япония - дъщеря ти, внукът, правнуците...

- Третата част?! О, и аз съм баба и прабаба като всички баби. За моите, понеже не са християни, имам отговорност да се моля пред Бога за тях. Аз съм била там само 6 месеца. 

- Как дъщеря ти Татяна Миндова се озова в Япония?

- Беше точно по време на промяната. Таня беше класическа балерина в операта. Изпратиха няколко момичета да танцуват в Япония. Настанили ги в единични стаи, нямали право да ходят никъде, като монахини. Японците много ги пазели, защото, ако нещо се случи с тях, ще плащат на България.

Водили ги като група, но не можели да излизат свободно. И първият ми зет бил служител в този ресторант, където те танцували. Започнал тайно да я посещава. Роман! Прибра се тук дъщеря ми, но разбра, че е бременна. А междувременно японецът ме попита по телефона: “Майка, аз Таня жени, може?”. Той напусна майка си и дойде в България, въпреки всички трудности, които имаше по социалистическо време. Живяха тук, докато внукът ми Джулиян стана на 3 години, и после заминаха за Япония. 

- Джулиян говори ли български?

- Докато беше в България, аз го научих на един перфектен говорим български. Той има и българско гражданство. Виж, правнучетата са от майка корейка и не знаят български.

Когато аз бях в Япония, Джулиян беше на 4 години. И аз го научих да чете буквара, пеейки. Така си го измислих. Много артистичен беше като малък. Беше на 5 години, когато дойдоха на гости. Пътуваме в трамвая, а аз нося Библията. И той се развика - баба, Б, носи буквар! Всички се разсмяха.

Джулиян на година

- Сега обажда ли ти се?

- Дъщеря ми се обажда, но той е забравил езика. 

Внукът ми се промени, откакто отиде там

Порасна, усвои техния начин на живот, стана по-мълчалив. Те не са така отворени като нас. Три деца набързо му се родиха и някак не е това, което беше. Все ми казваше - баба, говорИ японски! Джулиян говори български! Бях научила доста думи.

Преди дъщеря ми си идваше всяко лято, сега все по-рядко. Вече 30 години е там. Свиква се с всичко. Казват - болката никога не си отива, свикваш с нея.

- Венета, какъв е твоят съвет към хората над 55 и повече?

- Аз не обичам да контролирам живота на хората, не ми иде отвътре... Не мога да дам съвет. По-скоро е размисъл, пожелание. Бог е дал свободната воля на човека - да го приемеш или да не го приемеш. Да приемеш ли, че Христос е Спасителят на кръста? Или да не го приемеш. Но по-добре да го приемеш колкото може по-рано.

Валентина ИВАНОВА

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук