- Вие сте работили дълги години в централата на Партийния дом. Как станахте секретарка на Йордан Радичков, той ли ви избра?

- Моето присъствие в кабинета на Йордан Радичков беше случайна закономерност. Бяха ни събрали все отбор секретарки, останали без шефове, след като започна Прехода. Като слушахме по радиото кои са новоизбраните членове на Висшето партийно ръководство, една от колежките ми промълви: "Ако ми се падне Радичков, тежко ми!", просто се ужаси и допълни: Падна ми се като автор на кандидатстудентския ми изпит по български език и литература. Тя е умно и начетено момиче, затова я попитах: А като човек какъв е? Отговори ми: "Не знам".
Не всеки разбира Радичковия "верблюд", който: "яде ни, поглъща ни, разнищва ни и ни погубва образа и подобието"
Словото му не е за всеки. През зимата на 2004 г., когато писателят Йордан Радичков си замина от този свят, никой не спомена за участието му в политиката като депутат в VІІ Велико Народно събрание през 1990-1991 г. и като член на Председателството на Висшия съвет на БСП. Времето, в което много хора загубиха достойнството си, де от жажда за власт, де от жажда за пари, но това никога не се случи с Човека Радичков. Разказвам за онези дни, защото искам да прибавя светлинка към образа му на свят човек, въвлечен в света на политиката, без да загуби достойнството си. Запази го и по причина, че навреме напусна политиката. Да разкажа за най-силното в човека Радичков - благородството и добротата му. Беше изпълнен с Богообичливост не на думи, а на дела.

- Как изглеждаше първият ви работен ден в неговия кабинет?

- Веднага усетих, че изпитва голямо неудобство. Беше смутен, притеснителен и сякаш не на своето място. Каза: "Ама аз не съм искал секретарка, че и шофьор. Не, не мислете, че имам нещо против вас. Останете си на работа, щом са ви назначили, аз просто не искам такива неща". И така останахме на работа. Не мислете, че съм се чувствала спокойно. Навсякъде и във всичко цареше хаос.

Разрушаваше се един ред, съществувал 45 г. В Румъния по същото време в директно предаване по телевизията разстреляха държавния глава на румънската държава Николае Чаушеску и съпругата му Елена. Ей така, изправиха ги до стената и ги гръмнаха без съд и присъда. Слава Богу, че у нас не се проля кръв. Държавният ни глава Тодор Живков бе съден и оправдан и живя до дълбока старост. Съдеха го, че е помагал на обикновените хора.

Бе времето, когато на площада пред Партийния дом бе построен палатковият лагер, наречен "Градът на истината". Под прозорците ни се чуваха непрекъснато викове, закани, заплахи. Е, имаше и песни: "Три танкиста, три веселых друга". Пееха протестиращите, обикаляха в кръг, хванали по едно камионче и танкче за връвчицата. Все детски играчки. Така започна демокрацията. Като детска игра. Тогава светът танцуваше ламбада. Бе време, когато вечер, на площада, събралото се множество със свещи в ръка гръмовно произнасяше Господната молитва: "Отче Наш, иже си на небесех!

Да святится имя Твое, да приидет Царствие Твое, да будет воля Твоя, яко на небеси и на земли...” Радичков идваше редовно на работа и си отиваше в определеното време, освен ако нямаше нещо извънредно. Ако трябваше да му напиша нещо на пишещата машина, той скромно ми казваше: "Мога ли да ви помоля да ми напишете това?" - така го казваше, сякаш ме моли за нещо, което всъщност ми е задължение. Навсякъде цареше голяма суматоха.

Непрекъснато - съвещания, заседания. Веднъж някаква жена много настойчиво го търсеше по телефона. След поредното позвъняване, като затвори слушалката, Радичков с негодувание промърмори: "Иска да й ходатайствам във вестник "Работническо дело" да й публикуват стихове. Ами да им плати и ще й публикуват всичко. Какво ме занимава с такива работи". След едно от поредните заседания на Председателството, влизайки в кабинета си, с болка изрече: "Някой на някого все има да връща нещо и никой не мисли за народа"

По това време корифеи в партийното ръководство бяха Андрей Луканов, Александър Лилов и Петър Младенов. От тримата лидери единствено Андрей Луканов си взе секретарка отвън, а не от съкратените в отделите на ЦК на БКП. Най-първо бяха уволнени чистачките. Така, казваше Луканов, ще покажем на народа, че сме се променили.

Наближаваха избори. На заседание на Председателството на Висшия съвет на БСП се вземаше решение какви лозунги да бъдат издигани в предизборната кампания. Един от тях - "Сполука", дълбоко възмути Радичков: 

„Какво безобразие, каква липса на яснота, сякаш са тръгнали да ловят риба, празнодумци"

Неговото име обаче изигра голяма роля по време на изборите. Целият Михайловградски район гласуваха за БСП именно заради Радичков. Той беше родом от този край, хората го познаваха и обичаха истински. Имаше и един особен момент в общуването ми с Радичков. По същото време, март 1990-а, сестра ми Румяна Господинова започна да пише странни текстове на хвърчащи листчета.

Секретарката на Радичков Веска Ганчева по онова време преди 30 години

Смятахме, че са диктовки - послания от Висшия Разум, наречен от нас Бог. Сестра ми спореше, че не е точно така, не се съгласяваше. Аз обаче започнах да събирам написаното от нея и да го подреждам. Преписвах записките й през работно време, понеже нямах пишеща машина вкъщи. Йордан Радичков неведнъж забелязваше, че пиша нещо, и аз се почувствах задължена да му обясня с какво се занимавам. Обясних му горе-долу и му дадох да прочете един от текстовете на сестра ми, наречен "За стола". Той седна и най-добросъвестно изчете:

"Преди, когато семето беше цъфнало, а плодът вече зрееше, един човек взе и ги изяде. С него беше вроденото му чувство за глад. Той ги изяде и издигна там един паметник, на който записа: "Тук почива моето достойнство". И си отиде, като взе всички плодове и ги изяде с други, които го последваха. Тогава тия, които го видяха, го поставиха в стола му и го славиха до днешния ден. Но столът му се разлюля и сам падна в болното си посрамено огнище. Но когато погледна нагоре, видя, че го гледам, и си каза: "Къде ли съм те виждал аз тебе, човеко, който ме остави да бъда разлюлян?". Но Аз му отговорих:

- Ти бе по-високо от Мен, а сега стоиш долу, а Аз съм си тук и те гледам и ти се чудя откъде взе толкова смелост, та Ме изхвърли зад борда и управлява сам на стола?! После столът му пламна и изгоря!”

Пословицата е за тези, които са слепи. "На слепите очи не им трябват, а на босите нозе им не служат." Затова погледнете и се обуйте, за да ви имам за Моята слава. Тук човекът е човек, а Богът съм Аз. Крадете от Мен, от Моите истини, а Аз ще ви жаля и ще ви дам това, което е за вашата храна и за вашия обяд, а не да се водите от тези, които ви взимат хляба, защото той е за всички и всички сте равни пред Мен. Но когато се водите от Мен, Ме молете за вашите мери и не оставяйте да бъдете лъгани от собствените ви страдания!"...

За моя изненада Радичков прочете всичко, замисли се и ми каза: "Събирай ги и ги подреждай! От това ще излезе нещо"

Послушах го. Тези записки-писания се състояха от три части, които отпечатахме в една книга със заглавие "Обичайте Бог" – книга, продиктувана свише на Румяна Господинова. На нея още й се дадоха не само Послания към човечеството, а и познание за света и вселената. Познание за началото и края като един безкрай. Даде й се и една картина с две осмици, по която да я познаят.

Тук ролите на човечеството и Бога са разменени – не хората се обръщат към Бога за помощ, а напротив – Бог отправя молитва към човечеството да не руши земята, водите й, растенията и всичко живо, що диша въздуха й, за да не бъде наранен сам Той и да не бъде предизвикван към гибел и оздравително разрушение на свой ред. Книгата е за отваряне на разума към по-висша форма на развитие и усъвършенстване.

Йордан Радичков и А. Пиндиков. Откриване изложбата на Иза Гершон от Париж – съпруга на българския художник Давид Перец – София, 6 октомври 1997 г.

Отношението на Радичков към написаното от Румяна, което му дадох да прочете, ни дадоха и на двете със сестра ми голямо насърчение и по този начин той косвено ни помогна книгата да види "бял свят", а и светът да разбере за нея, та да не погине.

Тук ще добавя и нещо повече:един път по повод здравословното състояние на Радичков се обърнахме с питане към Учителя Бог, а Той отговори така: "Той е моят остарял човек, но е верен на Моите идеали. Носи му Моята благословия, изстива и си отива за света ви. Не е оставил това, което му исках, но е модел на авторитет за вас. Иди и му излекувай носовите жлези... Ще го осведомиш, че му е опасна новата служба. Вече е стар, за да се остави да го принудят. Иди и го лекувай, от сърцето му е зле, ще има инфаркт. И е оградил вече своя образ на вечен и верен в Мен. Да, той е на нова служба и тя му пречи да работи. Иди и му кажи: "Новата ти служба те изтощава". 31.03.1990 година.

- Радичков беше ли вярващ?

- В един разговор изрази негативното си мнение за църквата. Той е учил в Богословския факултет, но го е прекъснал. С неговия чист ум е прозрял църковните догми, ограничението, което църквата е направила на Христовото учение. Беше човек, чужд на лицемерието и лъжата. Благодарна съм му, че не ме издаде на отговорните другари с какво се занимавам. В тази атеистична партия името Бог беше табу.

В сградата имаше и книговезница. Там колегите ми подвързаха трите отделни части на книгата. Помагаха ми и не коментираха с какво се занимавам. Най-важното беше, че Радичков не ме обезсърчи в заниманието със сестра ми. Приемаше всеки от нас такъв, какъвто е, с правото му да вярва и да прави това, което смята за истина. В него имаше излъчване на силно благородство и справедливост. Беше истински комунист, но не и политик, в смисъл на играч.
Беше човеколюбец. Не уважаваше църквата, но почиташе Бога в човека

През нощта на 29 август 1990 г. бе запален Партийният дом. Даваха пожара директно по телевизията. Притесних се. Ръкописите на книгата бяха в кабинета. Веднага отидох на мястото на пожара. Гореше клубът на БСП. Над него беше компютърната зала, и тя гореше. Над тях са кабинетът на Тодор Живков, а над него – нашият кабинет - на Йордан Радичков. Тръгнах, защото в кабинета беше ръкописът и черновите на книгата "Обичайте Бог", а копие нямахме. Всичко беше там. В кабинета нямаше Радичкови документи, само партийни материали, стенограми, проекторешения и прочее с гриф "строго секретно". Те се намираха в касата.

Пред входа на сградата нямаше милиция, тя беше настрани и наблюдаваше. Хора влизаха и излизаха от входа. Едни носеха телевизори, други монитори, трети табуретка и изчезваха в тихите улички. Грабеше народът! Милиционерите не се намесваха. Нямаше как да вляза. Видях, че дойде пожарната. Нашият етаж не гореше. На сутринта тръгнах на работа. Застанах на входа откъм "Дондуков". Другият вход, откъм шадравана, беше по-зле, там бяха хвърлили бомба, и то истинска. Слава Богу, че бе хвърлена, след като колежката Хари е излязла. Тя беше дежурна онази нощ. Как е вървяла в тъмния коридор към изхода, без светлина, сред викове отвсякъде, само тя си знае. Тя е толкова мил, добър човек, всеотдаен в работата си, и на нея да се случи този ад.

Първо счупили прозореца на кабинета, в който е била. След това угаснало осветлението в цялата сграда. Колкото и да си Гюро Михайлов, не можеш издържа. Безумната и опиянена тълпа е страшна. Излизайки, вече откъм площада, където е построен "Градът на истината", тя се сляла с тълпата, която напирала да влезе. Жертви и ранени не е имало. Още на входа ни предупреждаваха да не влизаме в сградата заради отровния мирис на изгоряло, който се носеше отвсякъде. И все пак аз трябваше да бъда на работа.

Ключовете от кабинета ги оставяхме при дежурния офицер. Таблото беше изгоряло. Търсихме ключа в боклука, но не го намерих и се качих на етажа. От нашата страна бяха стаите на външния отдел. Всички врати бяха разтворени, разбити. Вътре безпорядък. По коридорите имаше захвърлена мъжка обувка, дрехи. Баретите бързо са предотвратили по-нататъшното вандалстване.

Кабинетът на Радичков беше невредим и заключен. Отляво и отдясно на него всичко бе разбито. Сякаш сам Бог е стоял там и го е запазил. Йордан Радичков почти престана да идва вече в кабинета. Чувахме се само по телефона. Един ден спешно звънеше депутат от БСП, беше млад, ентусиазиран, честен човек, новоприет член в ръководството на партията, по-късно и той напусна и партията, и политиката и се отдаде на научната си работа. Натоварили го да търси спешно Радичков, защото им трябваше още един глас, една бройка, много важна бройка - избираше се президент на Република България.

Радичков не беше бройка, Радичков беше личност, личност с достойнство. "Намерете го, където и да е!" - продължаваха да настояват. Обадих му се, че го търсят от Народното събрание. Той не пожела да говори с тях. Повече не съм го безпокоила, колкото и да настояваха да го открия. Беше си подал вече оставката от ръководството на БСП, както и от депутатството във Великото народно събрание. Подаде си оставката по свое лично убеждение. При дебатите във Великото народно събрание дали да му се приеме оставката, единствен Петър Слабаков го подкрепи. Приятелят му Александър Лилов, който го бе накарал да стане член на председателството, своевременно си намери работа и замина за Варна, за да не присъства на заседанието.

"Грозна работа е политиката, откъдето и да я погледнеш - недостойна" – каза тогава Радичков, загледан през прозореца в очакване да приемат оставката му

И както седяхме близо до прозореца, видях отсреща врани и му казах, че много обичам тези мъдри птици. С едни такива сини очи като те погледнат, сякаш ще ти заговорят. Той се засмя и каза: - Това са свраки. И тогава ми разказа приказка за свраката. Позволете да завърша това мое скромно повествование за най-добрия човек, когото познавах, с тези негови думи:

„Не бих могъл да нарисувам сврака, но бих могъл да я опиша с думи. Мисля, че когато Бог изгонва Адам от рая, то първа пред него се е появила свраката, за да му изкаже своето любезно съчувствие относно изгонването му от рая. Свраката знае много, тя следи всичко, нощува в дърветата на селските гробища, в тези дървета казва сврачите си молитви и споделя самотията на мъртвите.

Ето какво нещо е свраката! Тя обаче не може да бъде емблема на България, няма да се постигне съгласие за това. Минете през българските селища и вие ще видите на колко много из тези селища по стрехите на кошовете за кукуруз висят и се веят от вятъра обесени свраки. Българинът беси свраките на кошовете за кукуруз, за да плаши с това другите свраки. По този начин той си отмъщава на свраката за това, че е била свидетел на изгонването на човека от рая“.

Благодаря на Бог, че познавах този човек!

Савка ЧОЛАКОВА