Инженер Виктория Далчева е третото от четирите деца, три момичета и едно момче на големия ни поет, философ и преводач Атанас Далчев, 1902-1978 г. Двамата чичовци на Виктория , братя на баща й, са не по малко известни българи, оставили имената си като творци - скулпторът Любомир Далчев и архитект Борис Далчев. Фамилията е родом от Кукуш, където бащата Христо Далчев е бил адвокат и преподавал по турски език в българската гимназия в Солун. По-късно по предложение на Яне Сандански става депутат в османския парламент. Къщата им в Солун изгаря при пожар. Същото ги постига и с къщата им в София, по време на големите бомбардировки през януари 1944 г.

- С жилищата ни винаги сме имали проблем. – разказва Виктория Далчева. Като бяхме деца, всички живеехме в една стая , защото нямаше пари да оправим съборената от бомбите ни къща. След като баща ми почина през 1978 г. искаха да ни гонят от собствения ни апартамент , който бяхме купили в така наречения писателски блок в квартал „Изток”. Нямали сме били право да живеем там.

- Разкажи как от инженер стана журналистка в Националната телевизия? 
- Завърших МЕИ, сега Технически университет, започнах работа в Институт по радиоелектроника. Там се запознах с мъжа ми Игнатов, беше шеф на секцията. Там се ожених. Като се родиха децата ми, Анастасия , после Тодор, разбрах че сама ще си опъвам в живота. Мислех си по едно време, че мъжът ми се ожени за мен заради баща ми. Или за да направи напук на девойката, с която е бил преди това. Мъжът ми обожаваше баща ми, по цял ден си говореха или слушаха класическа музика. Мъжът ми бе изключителен меломан. Но за семейство не ставаше. Покрай това, което работех, ми стана ясно, че никакво развитие няма да имам в института. Освен че копирахме техники, които се правеха в Източния блок , а често разузнаването успяваше да „пренесе” неща от Западния блок, останалото беше, за да си получиш заплатата. Един ден пристигна при нас шефът на видеозаписите в Телевизията, Чавдар се казваше. Търсеха инженери, гласяха планове за втора програма. Явих се на изпит и така започнах работа в Националната телевизия. И добре че отидох, защото по-късно се създаде Икономическа редакция от известния журналист Делчо Делчев, бях им консултант, а после той настоя да остана при тях редактор. В телевизията освен заплата имаше и високи хонорари, та така успях да си изгледам децата. 

- Когато баща ти получава от Виенския университет високата международна награда, Готфрид фон Херберт, се появява само кратка информация в „Литературен фронт”.
- Беше декември 1971 г. Баща ми Атанас Далчев е първият български литератор получил наградата. Писмото до него е изпратено от ректора на Виенския университет още в началото на ноември. Получено е в средата на ноември на адреса на Съюза на писателите „Ангел Кънчев” 5. Тогава ние живеехме на трийсетина метра от адреса на СБП. Намерихме разкъсания плик, пуснат в кутията ни. Когато баща ми показва плика в Съюза на писателите, намекнали му, че се знаело как се получават такива награди. С други думи, тъй като в родината му не го признават, държат го в сянка, то „враговете” от чужбина го насърчават. Все пак великодушно му разрешиха да замине да си получи наградата. По късно в книгата си „От шесто за шесто”, Бончо Асенов пише, че е бил изпратен да следи баща ми, когато получава Хербертовата награда във Виена, да не би да избяга, да реши да остане там. Но казва в книгата си , че е видял един достоен, честен човек, и е разбрал колко много баща ми обича родината си. 


 Скулптурата на Климент Охридски пред Университета от Любомир Далчев

-Твоят чичо, професор Любомир Далчев, как се решава на своите 78 години да напусне България завинаги? Беше сензация за времето си?
-Това става по време на соца в 1979г. Чичо ми беше под голям натиск, упражняван от жена му Ана. Имаха много голяма разлика във възрастта. Той нямаше намерение да напуска България. Но когато отиват с изложбата му във Виена, тя твърдо настоява да не се връщат. При закриването на изложбата чичо ми съобщава, че иска да замине за Щатите, иска да му изпратят паспорти и обявява, че подарява цялата си изложба на българската държава. Понеже не му изпращат паспортите, въпреки че от България са обещали, семейството на Далчев отива в лагера за бежанци. Там обаче неговият син, и придружаващият ги шофьор- близък на семейството, съобщават че това е най-големият скулптор на България и тогава началникът на лагера веднага се заинтересува и му предоставя да замине за Залцбург с мерцедес. У нас уплашени за статуквото решават да изпратят Светлин Русев и брат ми Христо Далчев да приберат семейството. Майка ми не позволи на брат ми Христо да замине с подобна „мисия”. Светлин Русев също не замина. Накрая замина тогавашният директор на СГХГ, Атанас Нейков –Найо. Чичо категорично отказва да се върне. Тук Людмила Живкова се намесва, за да се изпратят паспорти на семейството. Тя не е забравила, че Любомир Далчев е изваял скулптурен портрет на Светослав Рьорих по време на организираните изложби на баща и син Рьорих, когато Людмила Живкова вече като държавник е поела пътя за възпитание на младите чрез изкуство и духовна еволюция. Тя се е надявала, че той ще поиска един ден да се прибере. Чичо се установява в Охайо. Прави паметник на големия журналист Макгахан в Ленсигтън. Прави други проекти, разпродава две свои изложби с малки пластики. Аукционна къща „Кристи” го кани да го представи, но чичо не разполага с готови творби. Поради напреднала възраст той започва да прави графика и живопис, пише мемоари и малко преди да навърши 100 години, умира. Погребан е в „Кристалната катедрала” в Гардън Гроув близо до Лос Анджелис.

- Ти си пътувала при него?
- Бяха деветдесетте години. Чувам един ден в предаването на Кеворк Кеворкян съобщават, че следващата седмица ще представят Любомир Далчев. Пишехме си. После говорихме с чичо ми по телефона. Той ми изпрати покана. Само че откъде пари за билети? Помогна ми Блага Димитрова, с намесата на Отворено общество. Брат ми Христо пазеше две тетрадки изписани от чичо ми – негови записки, дневници. Ние с брат ми винаги сме се разбирали за всичко. Христо реши да ми даде двете тетрадки да ги занеса на чичо ми. Сега съжалявам, че не ги запазихме. Синът му се интересува от други области и едва ли тези тетрадки ще бъдат издадени. 
Когато отидох при чичо ми, той живееше вече близо до Станфордския университет, аз направо бях изненадана колко бедно живееше. Взимаше хиляда долара пенсия и не можех да повярвам, че толкова оскъдно му е битието А къщата му приличаше на онези къщета, в които навремето ходехме през лятото да почиваме на море. Но тогава чичо ми разказа ужасни неща. Че е идвал при него на гости през 80-те години епископ Дометиан, тогава той е управлявал българската епархия в САЩ до 1983 г, черпил го и чичо ми вечерта е припаднал, загубил съзнание. „Представяш ли си – ми казва – български свещеник да иска да ме отрови.” 
Жената на чичо ми страдаше от параноя, откакто бяха отишли в Щатите.
Спомням си как навремето мен не ме пускаха да замина на екологична конференция по Дунава, не ми даваха паспорт. Аз питах защо не ми дават паспорт. Тогава ми се обади човек от службите и имах среща с него до Спортната палата. Млад човек беше. Обясни ми, че ми нямат доверие как ще представя страната ни. Попитах: Защото чичо ми е избягал ли? Поговорихме обстойно и на другия ден получих паспорт. Друг път помня пътувахме с брат ми за Чехия. На Будапеща се качи Александър Лилов, той тогава беше в немилост. Всички българи се изтеглиха от купето, за да не седне до тях. Само ни е с брат ми останахме. Аз му благодарих заради сестра ми Мария. Бяха я спрели от курсовете по френски, които преподаваше. На сестра ми колежка й беше жената на Александър Лилов. Тя му е разказала. Лилов се беше обадил и я бяха върнали на работа. Така че всичко зависи от човека. Ако човекът е честен и достоен, нещата също са честни и достойни. Това мога да кажа.

Савка ЧОЛАКОВА