За нея не се знаеше много приживе. За нея не се пишеше. Низвергната, отхвърляна от критиката, свободолюбива, бунтарка. Болезнена тоналност, искреност и гениалност. Гордост, загадъчност. Фаталност и реалност.
За съжаление, с нейната съдба се запознах след съобщенията във вестниците за загадъчната й смърт, от вестникарските жълтини, които един разумен човек не може да приеме. Един многостранен творец - поетеса, прозаик, публицист. С уникално творчество, дължащо се на свободно съчетаване на разнообразни жанрови и текстови характеристики. Момичето, което на 19 г. отива да учи в София и носи в багажа си повече от 200 стихотворения. 

Юлий Йорданов от Лом, където е родена и поетесата Яна Язова, член на Съюза на българските писатели, изследовател и радетел за опазване на литературната ни памет, с много литературни награди, е написал книгата “Съдба, прободена от перото” (2013 г.). В нея той прокарва червената диря на истината и представя неизвестни факти и моменти от жизнения й и творчески път.   

 - Аз провеждам литературен маратон по цялата страна по местата, където Яна Язова е изнасяла рецитали. Кое ме накара да правя това? Трагичната й съдба и разказите на писателя Георги Марковски, с когото бяхме приятели. Провел съм над тридесет творчески вечери в различни градове в страната. Четири години правя този национален маратон. Още първите дни в живота на Яна са объркани. Името й е Люба Тодорова Ганчева и в регистрите е записано, че е родена на 23 май 1912 г. Като търсех в документите на общината къде е родната й къща, открих акта й за раждане в църквата “Успение пресветия Богородици”, където е записано 26.5. Изпратих копия на няколко места. Баща й Тодор Ганчев е от Еленския край от буен революционен род. Учи философия в Софийския университет и заминава за Швейцария, където защитава докторска дисертация. Министерството на просвещението го назначава за учител по немски и философия в ломската гимназия, където се запознава с Радка Бешитакчиева, от богат търговски род с няколко магазина в Истанбул в богатия квартал “Бешикташ”, за която се оженва. От същия род е и Васил Левски. Семейството има две дъщери - Мила и Люба. Мила става адвокат в София и е женена за брата на проф. Александър Балабанов, Николай, преподавател в Художествената академия. 

Люба е палаво, но умно дете. Има красиви очи и цялата е красива. Учи в Лом, Видин, Пловдив, София - Втора девическа гимназия, става студентка в славянския факултет на Софийския университет. На 18 г. тя е красива като видение, с водопад от бухнали коси, извити лястовичи вежди, нацупени черешови устни, създадени за целувка. В Университета преподава интересният екстравагантен професор по древногръцка литература Александър Балабанов, нисък, набит, разсеян, небрежно облечен, но велик, 51-годишен, женен, с две дъщери, с притегателна енергия. Студентската среда е обладана от неговия интелект, ерудиция и знания. Той преподава през седмицата, а в събота и неделя организира излети до Витоша със студентите, с които води най-приятни и полезни разговори. 

Това е най-разсеяният професор, за когото разправят, че си събувал обувките, като се качвал в трамвая, и че носел различни чорапи “Е, какво от това? Нали вкъщи имам още два такива?”. От чантата му често се подавали парчета луканки и бутилки вино. Една нощ Люба сънува сън - пропаст, връх, тя се подхлъзва надолу, но Александър Балабанов й подава ръка. Стряска се и сутринта му носи петте тетрадки със стихове. Започва да чете. По някое време той казва: ”Стига! Имаш дарба! Трябва да издадеш стихосбирка!”. В едно стихотворение пише: “Яз от камък нося в гърдите си” и професорът я кръщава Язова, Яна. Животът й коренно се променя. Дебютната й стихосбирка “Язове” е редактирана прецизно от Балабанов и предизвиква сензация, а Яна е наречена “детето чудо на българската литература”

Пише интимна и социална лирика. По-късно излизат стихосбирките “Бунт”, “Кръстове”, посмъртно “Поезия” - избрано. Започват обиколки по страната, рецитали. Тя е красива и привлекателна, жената с най-черната коса, която някога са виждали. Много мъже са очаровани от красотата й. При поднасяне на цветя на рециталите мъжете цели дни не се мият, за да не измият нейната целувка по бузата си. Големите поетеси са объркани от таланта й. Елисавета Багряна, Калина Малина и други дишат във врата й.   Следва специализация в Сорбоната. “Хубавата и странна Язова”, така я нарича професор Жорж Ато, “е обречена да бъде нещастна в любовта и в живота”, както се оказва, и в смъртта. В Париж преживява любовно приключение с милионера индустриалец Джон (Ганчо) Табаков, който й предлага брак и й обещава да си твори на свобода, но тя отказва след намеса на Балабанов. Той я убеждава, че ситият живот на богата съпруга не е за нея, че ще съсипе таланта и бъдещето си на писател... и тя отказва да се ожени за богаташа. 


Яна Язова и проф. Александър Балабанов

Как ще измени на влезлия в душата й професор, с когото се разделят и събират, казват си непростими неща, терзаят душите си и изгарят в любовен плам? 

Наричат я “Правописната грешка на Балабанов” 

Той е известен с пристрастяване към правописа и неведнъж е бил в полицията заради поправка на грешки по лозунги и съобщения. Появяват се карикатури на двамата - изящна като тръстика девойка и валчестият тантурест професор. Любов - скандал, съчувствие и завист.

Известна е разходката с лодка край Созопол. Яна и професорът са в криза поради отказа му да се разведе с жена си, а тя е склонна да се ожени за Табаков. Яна тръгва на нощна разходка с катер с художника Марио Жеков, а Балабанов ги следва с лодка. Искал да види какво правят влюбените гълъбчета. Тодор Боров разказва, че след разходката Балабанов цяла седмица ходил със синини под окото. Остава барелефът на Яна, сътворен от Марио.

Яна се увлича от световната и българската история. Драмата “Последният езичник” е посветена на покръстването и борбата на престолонаследника Владимир Расате срещу византизацията на нашата държава. За романа с небългарска тематика “Александър Велики” посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция, Гърция и остров Родос, заедно с Балабанов. Събира много материал, но на романа не му е писано да излезе - печатницата е уцелена от бомби, по-късно издателят Петър Атанасов е осъден от Народния съд и убит. Бурята на свободата убива едно интересно произведение.

Яна пише романа “Левски”. В нея заговорва родовата кръв. Носи го в издателство “Народна култура”, където й предлагат четири хиляди лева хонорар. Тя много се радва на това, защото получава половината пенсия на съпруга си инженер Христо Йорданов, един от ръководителите на Радио София, живял 16 г. във Франция, много заможен човек, умрял през 1959 г. Но и този роман не излиза, въпреки високата оценка на Димитър Талев и Георги Томалевски. Причината е проста. Яна не приема социалистическия реализъм и 
отказва на вестник “Работническо дело” да напише стихотворение за Георги Димитров под предлог, че не пише поръчкова поезия. Редакторът я заплашва: “Ще си носите кръста, щом като ни отказвате!”. Не излиза и “Соленият залив” с разказ за това какво става в България след Народния съд. Някои наричат този роман “мъжка белетристика”.

Интересна интрига се разиграва около “Левски”. ”Това е нейната библия”, казва близкият й приятел Тодор Боров. “При стеклите се обстоятелства не можем да отпечатаме вашия роман”, й казват в издателството. Има версия, че Николай Хайтов е откраднал оригиналите на неиздадените й романи след смъртта й и че романът “Левски”, който залага за печат през 1985 г., е романът на Яна Язова. Писателят Петър Величков разказва, че бил поканен при Живков. Донесли пасти, кафета, сладка. Живков все го канел да хапне, но гърлото му било свито. Най-накрая Първият казал: ”Романът ще бъде отпечатан с нейното име, но Хайтов “да не се закача”. Хайтов бил обвинен и в други литературни присвоявания.
Яна в годините след 1944-та е забравена, низвергната. Нищо нейно не се печата. Част от книгите й са изгорени. Вече няма разходки из Рила, из Европа. Дори детските й стихове не се публикуват. Съпругът отдавна е починал. Живее в наследствен апартамент от родителите си на “Раковска” 161 - Б. Няма приятели, няма наследници. Сестра й Мила също няма деца. Яна помага с някой лев на една бедна жена. Красавицата е ужасно състарена и й викат “старицата”.

Идва фаталният август на 1974 г. Яна е на 62 г. На малко хора прави впечатление, че не я виждат на улицата вече два месеца. Служителките на пощата се чудят защо не идва да си получи пенсията. Съседите забелязват нещо странно - котките са превъзбудени, мяучат зловещо под прозорците й. Решават да изкъртят вратата и да влязат в апартамента. Посреща ги страшен смрад и едно полуразложено женско тяло. Пожарникарят, който събира тленните й останки, казва, че по шията й забелязал отпечатък от колана на пенюара й. Вероятно е удушена... от сътрудници на ДС. 

Набързо я погребват в гробищата, макар че някои я смятат за самоубийца

Следствие няма - какво могат да разберат от един почти разложен труп? Комисия в състав от професор Тодор Боров, Матей Шопкин и Харалампи Харалампиев, назначена от Съюза на писателите, трябва да проучи жилището й за ръкописи, а Николай Хайтов, председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, елиминира самоволно комисията и влиза в жилището на мъртвата писателка. В резултат на това се появява вестта за фалшивия роман на Хайтов за Левски. Дълго време след смъртта на Яна апартаментът бил заключен. После три кашона с ръкописи на неиздадени книги и документи са пренесени в Съдебната палата. Апартаментът й става собственост на личния фотограф на Тодор Живков Димитър Алтънков от УБО. Няма я Яна Язова. Няма паметник в родния й град Лом, въпреки настояванията на Юлий Йорданов и съгражданите й. Има бюст от Андрей Николов и портрет от Людмила Поптошева. Дали някой си спомня стихотворенията “Циганка?”, ”Рози?”. Детските й стихотворения в популярното списание “Блок”? Материалите й в “Литературен преглед”, “Литературен глас”, ”Вестник за жената”, ”Мир”, ”Светулка” и др.? Забравени са и любовните задявки с богаташи, въздишките на професора, няма го и досието й в ДС, заличен е и гробът й...

Със сигурност е убита в топло време, за да не остане трупът й цял и да се заличат всички следи от нея, да не остане нищо материално от нея, да не може да се проведе следствие... Заличаване на памет...

Толкова къса ли е човешката памет за хора, които някога са тласкали народа ни напред и нагоре с таланта си? Нима тази жена не заслужава поне един скромен паметник в своя роден град?  

Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55"/