Трио “Българка” се разпадна, без да се изпокараме.
Фолкллорната певица Янка Рупкина е едно от лицата на "Мистерията на българските гласове". Тя е изпълнителка на песни от Странджанския край и става световна известност заедно с трио „Българка“. Янка празнува три пъти на година рожден ден. На 15 август - когато се е родила, на 25 август - когато майка й стигнала от с. Богданово до съвета, за да я запише, и на деня на катастрофата с нашия самолет на летище “София”, на 21 декември 1971 г.
Тогава загиват половината от оркестър “София”, Паша Христова, танцьори от читалище “Аура” и част от екипажа. Рупкина се отървава с изгаряния и след дълго лечение почти се възстановява, но й остава душевната травма от катастрофата и обидата към държавата. “Моята баба Яна, която умря на 99, казваше: "Бог всичко знае. И когато удари някого, е жестоко. Човек трябва да е по-скромен, да се радва на това, което има", казва Рупкина пред ШОУ.
- Янке, къде изчезна първото трио “Българка”? Скарахте ли се?
- Разделихме се, защото стана така, че Ева Георгиева получи инсулт във Финландия на летището в Хелзинки. Щяхме да пътуваме за Швеция. Стоянка ме извика и съм й правила дишане уста в уста, понеже съм учила медицина. Даже Стоянка ме пита
защо я удрям, като е умряла.
Плясках й шамари, за да я посвестя. Дойде в съзнание, но завалваше думите. Три линейки дойдоха за един човек! Спасиха я, но й забраниха изрично да пее повече. Продължихме турнето, като аз поех и нейните песни, за да не се връщаме. Търсих певица на нейно място дълго време. Не сме имали някакви скандали.
- Сега гръмна скандалът с дипломатите ченгета. Опитвали ли са да те вербуват, като толкова си пътувала?
- Не, поне не директно. Така е ставало на дума в разговори, но аз съм българка, истинска българка като отида в чужбина, не съм като тези, които ме донасяха тука и пишеха какво ли не за мен. Доноси верни и неверни.
- Защо се говореше и се знаеше толкова малко за загиналите в катастрофата със самолета на летище “София”? Да не би да са ви забранили да говорите?
- Говореше се малко, защото ни забраниха да говорим. Не е като днес - когато стане дори малък инцидент, да се разнищва до край и всички да научават подробностите.
- Теб колко пъти те разпитваха във връзка с катастрофата?
- Най-много 3-4 пъти да са ме викали на разпит. Не им изнася много да говоря и да се говори друго за мен, освен че съм добра певица. Нали съм на предна линия в борбата за истината.
- Вярно ли е, че на теб и на Мистър Сенко, който е трябвало да пътува, но не дошъл, са забранили да говорите за случая?
- Един път ме предупредиха по телефона. Обадиха ми се анонимно. Не зная кой беше. Казаха ми да си затварям устата и да не говоря по този въпрос. Аз и без това не знаех много, защото припаднах. Бяха ми обгорели ръцете и краката до кръста. Нямах коса, мигли, оперираха ми лицето.
Била съм в кома няколко дни.
- Колко обезщетение ти платиха?
- Държавата даде дребни стотинки на всички. Даже и на хората, които имаха по-големи травми.
Получих обезщетение от 1200 лева, а бяхме застраховани за 200 хиляди лева.
- Ще ми разкажеш ли с две думи какво точно си спомняш?
- Като отидох още на летището, ми направи впечатление, че не е осветено, тъмно. Поогледах се, няма хора. Даже си казах: ”Тази вечер ще стане нещо”. Казах и на мъжа ми, че е неуютно, споделихме го и с колегите. Уж правителствена делегация, а няма човек да ни изпрати. Даже нямаше и персонал и униформени. Качиха ни някъде към 11 – 11.30 вечерта. И тогава разбрахме, че самолетите са два. Бяхме 70 и няколко човека.
Бях с абсолютно нови дрехи. Даже костюмът ми беше от една друга моя колежка - Руска Недялкова. Той ме е спасил донякъде. Седнах на опашката, на предпоследната седалка. До мен седна Митко Симеонов. Аз съм летяла доста и още при излитането на самолета усетих, че той не се вдига нормално. Усещането беше неприятно. Даже казах на Иван: ”Иване, ще катастрофираме!” А той: “Ти това ли намери да кажеш?” И тогава самолетът се наклони наляво и се чу един трясък. Аз съм изпаднала в безсъзнание, защото съм си ударила главата. Горяла съм вътре до коленете. Добре, че платът на костюма ми не е бил толкова горлив. По някакъв инстинкт съм лазила към въздуха до опашката и там някакъв колега,
Анани Ананиев от “Аура”, ме е ритнал в кръста да падна долу.
Долу пак съм попаднала в пламъците от разления керосин, но оттам са ме изтеглили вече Румен Сираков и Мишо Маринов. Тогава за малко пак съм дошла на себе си. Завиха ме с палто, защото била мокра земята и отишли да спасяват другите. Единият взел това момиче, което е било с отрязаните крака. Тези, които са били в съзнание, са видели най-страшното. Чак когато в “Пирогов” дойдох в съзнание, си видях пораженията и започнаха да ми разправят какво е станало. Там починаха още хора.
Завършила съм за медицинска сестра и имам голяма вяра и борбен дух. Това много ми помогна при възстановяването.
Доколкото разбрах от сина на пилота, било е атентат. Пилотът загина. Той беше пилот на бай Тошо. Познавах го много добре. Много добър пилот. Сега си го представям даже като физиономия.
- Срещате ли се тези, оживелите след катастрофата?
- Срещаме се случайно, чуваме се по телефона. Даже ми се обади Елена, Льонката, че иска да се съберем на 21. На мен толкова години все ми се случва да съм някъде на работа, в чужбина, просто на този ден все нещо ме отвлича нанякъде, на концерт. Иначе деня, където й да съм, си го припомням и почерпвам.
- На този ден стана и една друга трагедия. Смачкаха деца в дискотека “Индиго” и 7 от тях умряха?
- Този случай се разчу, разшумя се, докато за катастрофата със самолета не можа толкоз години държавата да направи един паметник на загиналите. Какви момичета и момчета бяха танцьорите от “Аура”! Като сълза. Умряха баща и дъщеря, братче и сестриче...
- Била си на летището във Вашингтон, от което са излетели самолетите за Ню Йорк, които сринаха кулите на 11 септември?
- Да, бях там, защото изпращах едно семейство. Даже щях да пътувам за Ню Йорк да преподавам народна музика на ансамбъл, който пее наши песни. Видях там едни войници, които техният шеф ги наставляваше нещо. Поисках да ме снимат с тях, за да имам снимка с американски войници, но моят познат ми каза: ”Айде, сега не виждаш ли, че човекът си има работа и са заети. С теб ще се занимава...” Господ ме спаси да не пътувам тогава. Смених си билета. Когато излязохме вече извън летището, видях, че е пустош. Както беше на нашето летище, преди да катастрофира самолетът на 21 декември през 1971 г. Впечатлих се и си казах: ”Днес ако няма катастрофа...” Когато си отидох, там живееше един глухоням, идва той и бумка на вратата ми. Нешо ми ръкомаха и с ръцете ми показва, че в небето са се сблъскали 2 самолета. Пуснах телевизора и разбрах какво се е случило в Ню Йорк. Тогава все едно изживях отново моята катастрофа. Зазвъняха телефони, защото ме питаха къде съм, а ми звънят в дома. Толкова бяха притеснени. Отидох на другия ден с автобус. Всички бяха много травмирани. На автогарата имаше книга за съболезнования. Написах: ”Ако някой не иска да му се случи зло, и той да не прави зло на другите!”
Едно интервю на Жоро ЗАХАРИЕВ
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
