Явора Стоилова пред БЛИЦ: Година след смъртта на дъщеря ми се ужасих, че още ме има

<strong>- Госпожо Стоилова, кой ви даде идеята за изложбата с религиозните картини?</strong><br /> - Изобщо нямах намерение да ги излагам точно тях. Един мой познат, нотариус, като видя снимките на картините, просто се влюби в тях. И понеже жена му живее в Италия, тя също ми го подкрепи в идеята картините да бъдат върнати у нас. Картините бяха там цели 10 години. През 2003 г. Василия направи една невероятна изложба, в която показа тези религиозни картини. Тогава и галеристът, и критиците, и обикновените хора бяха потресени от таланта на това 19-годишно момиче. Още докато бяхме в Италия, имахме намерение да направим втора изложба, през следващата година. Затова оставихме там картините. Но тогава Василия тежко се разболя и ние се отказахме. През следващите четири-пет години бяхме заети да спасяваме живота на Василия и не ни беше до никакви изложби. И когато тя оздравя, започнахме да търсим този италианец, но разбрахме, че галерията вече е минала в ръцете на жена, която не познавахме. После обаче пак ни налегнаха грижи и картините отново останаха на втори план. И така - десет години. <br /> <br /> <strong>- Лесно ли организирахте изложбата тук?</strong><br /> - Буквално за дни. Картините се върнаха на Благовещение, а тук, в тази галерия много обичат Василия. Миналата година те й направиха посмъртната изложба. Така че галерията вече я представлява. И й отива като име - &quot;Финес&quot;. Подреждаме изложбата с много любов. Тя ще бъде открита на 18 април и ще продължи до 11 май. Погледни, какви красиви образи... Изобщо не са канонични тези картини. Мадоните й са направо мацки, като манекенки. Толкова съвременни, толкова нестандартни. Сега разбирам, че не съм ги оценявала преди. <br /> <strong><br /> - Разбирам, че въпросът ми е болезнен, но как мина тази година за вас? Сигурно няма да ви е леко да споделите.</strong><br /> - Беше много странна година. Хем къса, хем дълга. Много неща се направиха. Много неща се промениха.<br /> <br /> <strong>- Вие самата как се променихте?</strong><br /> - Много се промених. Много! Някак си продължих да зачерквам себе си. Филмът, който бе направен за Василия по повод годишнината от смъртта й, по някакъв начин извади болката на майката и аз ужасно се шокирах. Защото изведнъж се видях - съществуваща. Като едно същество, което не е функция от детето си, а което има свой собствен живот, свое собствено страдание - отделено. И аз изпаднах в шок - да се видя, че още ме има. От този филм осъзнах, че още ме има на този свят. И се потресох - че още ме има, че имам свои чувства, свои страдания, които крия. <br /> <strong><br /> - А защо ги криете? Човешко е да се сподели едно страдание, дори да се изкрещи...</strong><br /> - Във филма го изкрещявам. И това е терапия за мен. Аз наистина не повярвах, че още ме има. А като се погледна в огледалото - сякаш още виждам Василия. Много е странно това нещо. Да виждам не себе си, а Василия. Давам всичко свое на нея. А сега изведнъж някой дръзна да ми върне моя образ. И това ме шокира. Този филм ме върна към мен и сякаш ми каза - ето, ти си една страдаща жена, дълбоко потресена от смъртта на детето си, а не само една мисионерка. Ти си страдащо същество, но което е изгубило детето си. Някак си тази част сякаш беше табу за мен. <br /> <strong><br /> - А сънувате ли я?</strong><br /> - Не. Толкова много искам да я сънувам! А дори не я помня. Това е единственото същество, което не помня. Като си затворя очите, виждам снимка. И я виждам като дете. Опитвам се, напрягам се да я видя жива около себе си. Не! Виждам всичките й снимки, една по една, кадри от нейни изложби. Но я виждам на снимка, не реалния й образ. Всички мои познати, които са си отишли от този свят, ги помня идеално. Но нея не я помня. Преди време я сънувах и тя ми се показа като образ на дете. Тогава ми каза: &quot;Искам само така да ме виждаш&quot;. И от този момент нататък само така я виждам. И не мога да си я спомня. А най-напред след смъртта й най-много ме измъчваше нейният образ - като болничка. Всяка секунда ме преследваше този образ - тя с едно тънко вратле, слабичка-слабичка... И този образ ме преследваше навсякъде. Бях решила дори да си продам апартамента, защото от всеки ъгъл надничаше този образ. Сега го няма. И сега си мисля - тя знае какво иска в духовен план. <br /> <br /> <strong>- Тази крехка, прекрасна Василия се оказа толкова силно момиче.</strong><br /> - Тя се противопоставя всъщност на идеята на анорексията. Във филма за Василия едно момиче, болно от анорексия, казва: &quot;Ние сме същества, програмирани отгоре. И имаме една обща цел - самоунищожението&quot;. Но Василия с картините си показва обратното! Тя се противопоставя на смисъла на анорексията чрез смисъла на изкуството си. И казва - не, аз ще загина, но в моите картини няма да бъде смъртта, а животът. Тук, в картините й, е и прошката, и покаянието. Вярата я спасява. А анорексията за нея е отшелничество - от един свят с прекалена корупция, бруталност, насилие. Тя прилича на самозапалилите се. Ние виждаме тези хора като жертви на политиката. А те не са само жертви на политиката. Те са чувствителни хора, жертви на тълпата, която не ги разбира. И тази тълпа би ги разпнала! Същата тази тълпа, която сега ги издига като свои идоли. Различните не се припознават от тълпата, но когато умират, стават знамена. И това е много жестоко. Тези хора просто не принадлежат на тълпата. Това са специални хора, това са хора идеалисти - смели и невероятни. И Василия е като тях. Тя е самозапалил се човек. Това, което тя пише в дневника си - защо става анорексичка - като гледа бедните как ровят по кофите. Това я доближава до тези бунтове. Тя е бунтуващ се млад човек. <br /> <br /> <strong>- Нейният протест е бягството. </strong><br /> - Да. И накрая избяга въобще. Избяга от този свят, който не я разбира. За нея имаше две чудовища - чудовището анорексия и чудовището реалност. Те я убиха. Затова искам чрез тази изложба още веднъж да покажа тази невероятна нейна чувствителност. Във всяка картина има послание. Спомням си като я питах какво рисува, тя ми отговаряше: &quot;До тук мога да ти кажа, оттам нататък не знам&quot;. Затова ми се иска хората, които ще видят картините й, да усетят и нейното послание. В края на краищата това е нейното послание - тук, в изложбената зала. Тя искаше душата да се освободи от тялото. А сякаш не искаше да осъзнае, че за да остане на тази земя тази душа, й трябва тяло. &quot;Не ми трябва тяло, значи не мога да съм в това измерение, ще отида в някое друго&quot;. Това е. Защото в това измерение така е отредено - имаш душа, имаш и тяло. Господ така ни е създал - тялото е храм на душата. <br /> <br /> <strong>- А като се огледаме - колко &quot;телесни&quot; хора съществуват около нас. Хора, забравили за душите си...</strong><br /> - Да. Василия нарича техния свят &quot;светът на дъвчещите хора&quot;. Този &quot;свят на дъвчещите хора&quot; изгаря и тези млади хора сега. Защото не е достатъчно да протестираш. Трябва да знаеш какво искаш. Ако не знаеш какво искаш, протестът ти е напразен. То е като гнева на роба, който чупи оковите си. А после? Когато излизаш на улицата, ти трябва да знаеш какво искаш. Иначе става хаос. И нищо не се постига. Ето, тези хора от улицата, които протестираха, започнаха да се държат като политици. Всички. А трябва да има лидер, да има водач. Аз не дискутирам протеста. Отдавна трябваше хората да излязат на улицата. Но трябва да има някаква насока. Като погледнеш, излиза, че тези, които можеше да бъдат лидери, се самозапалиха. Затова да свалиш едно правителство, след което една партия ще бъде сменена с друга, не е никаква победа за мен. То е нещо, което щеше да се случи. А промяната трябва да е много дълбока и много основна. И тя трябва да се извърши от мислещи хора - от хора, които виждат отвъд видимото. Сега гледам предизборните истории. Толкова глупости се изричат, толкова празни приказки и обещания. Глупостите, които винаги сме слушали. Всичко си продължава, както си е било. А това е много отблъскващо, защото проблемите са много по-дълбоки. Вече ми е все едно - дали е ляво или дясно. Въпросът е да се управлява свястно. Ние сме една слаба държава и едно безхаберно общество. <br /> <br /> <strong>- Василия аполитична ли беше?</strong><br /> - Не. Василия беше твърда привърженичка на синята идея. Която вече я няма. Тя беше седесарка. Първоначално синята идея носеше порива за промяна, за нещо ново. И Василия, разбира се, беше с тях. Твърдо беше седесарка. Но никога не би членувала в партия. Тя си е симпатизант на една идея. А сега изобщо я няма тази партия. Просто не съществува.<br /> <strong><br /> Екатерина ПЕТРОВА, БЛИЦ</strong><br /> <br /> <br />