Когато чух онова “Не ме гледай тъпо, българино!”, изпаднах в ступор. Някой беше нахлул през телевизионния екран в дома ми и размахваше пръст! Едно е да крещи на площада, съвсем друго е да ме гледа в очите и да ме залива с обиди и обвинения. Но като се заслушах, започнах да разбирам, че с този дълбоко заспал народ трябва да се говори точно така - категорично, на границата на приличието, та дано се пробуди.
Понякога в един човек се побират толкова различни животи, че липсва рамка, в която да се побере. Такъв беше Жорж Ганчев. Роден като Георги Петрушев в Пловдив на 27 август 1939 г. - герой от прехода, фехтовач, емигрант, актьор, сценарист, политик, шоумен, романтик, баща, човек, който винаги върви с полуусмивка, сякаш знае повече, отколкото казва. Ганчев е фигура, която хората трудно могат да забравят, независимо дали я обичат или не.
Детството му в Пловдив е шумно, изпълнено с приключения, спорт и предизвикателства. Трудно се задържа на едно място - скача, тича, състезава се, кара се, смее се. Може би още тогава е разбрал онова, което по-късно повтаря в интервюта:
Още като юноша се увлича по фехтовката - спорт, който е по-скоро екзотика за България през 50-те. Самодисциплина, контрол, финес, стратегия - това е неговият път, който околните не разбират докрай, но той усеща като свой. Записва се в тогавашния ВИФ, където тренира при Ференц Магяр - име, легенда в българската фехтовка. Убеден е, че фехтовката не е битка, а танц. И ако го правиш вярно, победата сама идва.
В началото на 60-те младият Георги Петрушев се жени за британката Уенди-Ан Хътсън и може би тогава става “Жорж”. Любов, шанс, бягство, перспектива - всичко в едно, както се казва. Животът във Великобритания няма нищо общо с онзи, който е оставил. Лондон е жив, шумен, космополитен. Той обаче не е турист - още първия месец се записва в Британската академия по фехтовка.
И оттук започват легендите, които ще съпътстват целия му живот
За повечето от постиженията му знаем от собствените му разкази - няма документи, които да ги доказват. Може да е художествена измислица, но е толкова добре поднесена, че ти се иска да вярваш безрезервно.
Българският печат тогава почти не пише за него - той е далеч, а страната гледа в друга посока. Но, както казва сам след години, Лондон говори за “онзи българин, който не просто побеждава - той надиграва противника”. Побеждава с финес, с театралност, с увереност. Обича публиката и публиката го обича.
Жорж никога не е давал сериозно обяснение защо решава да замени мъгливия Албион с Америка. Може би защото Щатите подхождат повече на слънчевия му нрав. И се зареждат нови приключения, постижения... Отвъд океана го очакват Холивуд, театрални уъркшопове, филмови студиа, сценарии, малки роли, пиеси. Но няма официално потвърждение, че е посещавал Театралния институт на Лий Страсбърг и “Sherwood Oaks Experimental College”.
Не знам дали наистина има реализирани седем сценария, но като “чета” сценария на живота му, се изкушавам да му вярвам.
В Америка се срещат двете страни на характера му: дисциплината на спортиста и свободата на артиста. През 70-те и 80-те Жорж Ганчев се подвизава между Лос Анджелис и Лондон. Пише сценарии, снима филми, играе малки роли, режисира. Според самия него е автор на седем филмови сценария и няколко пиеси. Не всичко е документирано, не всичко е стигнало до широка публика, но е факт, че той живее артистичен живот. А носталгията никога не го напуска. Често говори пред приятелите си за България - за баирите, реките, хората. За всички е ясно, че той никога не се е откъсвал напълно от родината.
1989 г. е повратен момент за милиони.
За Жорж - още повече
Той се връща в България и сякаш влиза във филм, за който е нает да играе главната роля. Промените едва започват, страната кипи, всичко старо се отрича и руши, нищо ново още не се съгражда. Ганчев се включва в редиците на СДС, но скоро усеща, че там е прекалено многолюдно за неговия темперамент. И през декември 1990 г. основава Българския бизнес блок (БББ). Името звучи странно за времето, но ефектът е моментален - излиза на сцената като герой от съвсем нов жанр.
Митингите, трибуните, пресконференциите - всичко става сцена. Той говори с онзи артистичен темперамент, който хората не са свикнали да виждат от политик. Хумор, риторика, театралност. Гласът му е дрезгав, плътен. Жестът - широк. Речта - смесица от патос, мъдрост и закачка. “Жорж, я кажи, ще оправиш ли държавата?” - крещи някой на площада. Той заема предизвикателна поза:
Не бой се, българино! Жорж е тук!
Тълпата избухва в смях и аплодисменти. Харизмата работи.
На президентските избори през януари 1992 г. много наблюдатели предричат около процент-два за него. А получава близо 17%. Третото място на БББ е шок не само за политическия елит, а и за цялата страна. Атракция или надежда - всеки решава сам. Но личността му е несъмнено явление.
Идват изборите през 1994 г. БББ получава 13 депутатски места, Жорж влиза в парламента като човек, който нахлува в чужда къща и веднага я превзема. И докато всички се чудят дали е сериозен, Жорж отговаря:
Аз винаги съм сериозен, момчета. Въпросът е дали светът е сериозен към мен
В онези времена преходът раждаше образи - силни, абсурдни, комични, трагични. Жорж беше от онези, които стояха някъде по средата - едновременно шоу и диагноза на времето.
И все пак политиката е арена на удари. В началото на 1997 г. парламентът прекратява мандата му заради двойно гражданство. След това и БББ изпада от политическата сцена. Историята е сложна, емоциите - тежки. Но Жорж има усещането, че ударът е “политически”. Това не го сломява, но го разклаща.
Още в началото на 90-те се появяват твърдения за връзки на новоизпечения политик с Държавна сигурност. Досието му е публикувано по-късно:
Секретен сътрудник на Второ главно управление под псевдоним “Жорж”,
регистриран още през 1970 г. Може би това обяснява как човек пътува години наред свободно между социалистическа България, Великобритания и САЩ. Но фактите са си факти. Какво е правил, знаят само документите, а сянката в биографията му остава. Но и в тази не докрай изяснена ситуация Жорж умее да играе - понякога говори уклончиво, понякога шеговито, понякога философски. Но никога не я изясни окончателно.
В онези години никой не се замисля, че зад фасадата стои чувствителен, понякога дори раним човек. От първата си съпруга Ганчев има две дъщери. В интервюта говори за тях с гордост, показва снимки, разказва с онази мека нотка, която рядко се чува в публичните му речи.
След завръщането в България животът му е свързан с Валентина Шишкова - “Шуши”. Тя винаги е до него - понякога в сянка, понякога до рамото му, но винаги като вярна спътница и опора.
Разказват, че понякога вечер той вземал китарата, свалял маската на политик и шоумен и просто пеел. Носталгични песни, стари мелодии, лични неща. Жорж, какво ще правим утре? - пита Шуши.
Утре? Утре ще покоряваме нови територии. Ако не ни се отдаде - ще пеем, усмихва се той.
В началото на новия век политикът Ганчев стартира предаването “Жорж в действие” по TV7 - комбинация от публицистика, хумор и личен стил. Това е неговата естествена сцена. За някои - комедия. За други - свеж полъх. За трети - карикатура на вече отминалото време. Но рейтингът е висок, а Жорж е щастлив и разпознаваем - с театралния жест, с дръзката интонация, с острата реплика.
Последните години от живота му са белязани от здравословни проблеми. Медиите на няколко пъти обявяват, че “състоянието му е тежко”, но той сам ги опровергава:
Жорж е жив и рита!
Не ме отписвайте още
Но на 19 август 2019 г., осем дни преди да навърши 80 години, Жорж Ганчев се пренася в небесния парламент. На поклонението в църквата “Света София” пристигат хора от различни поколения - политици, артисти, спортисти, а и обикновени симпатизанти, които някога са се радвали на неговите речи, пише dariknews.bg. Един възрастен мъж казва: “Той може и да грешеше, ама никога не беше безличен”. Може би това е най-точната епитафия за живота му.
Жорж Ганчев беше отражение на българския преход - шарен, непредвидим, понякога абсурден, понякога щедър, понякога трагичен, но винаги - жив.
А най-големите фигури са именно такива: сложни, многопластови, живи.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
