Кристина Патрашкова е известна журналистка. Главен редактор е на в. “Галерия”. Работила е във вестниците “24 часа”, “Сега”, “Монитор” и др. От години се изявява в телевизията като коментатор на риалити формати, а през 2008 г. водеше по тогавашната TV 2 предаването “Истории с Патрашкова” .
В него се излъчваха кратки документални филми, които се коментират от известни личности в студиото. Била е сценарист на формата “Островът на изкушението”, излъчен по Нова телевизия. Автор е на публицистични книги, в две от които са събрани интервюта с наши и световноизвестни личности от областта на изкуствата. Единайсет години отразява кинофестивала в Кан, а в момента е панелист в тв предаването “На кафе”.

- Неотдавна в печата се обърнахте към крадците, нахлули в дома ви, докато сте били на море. Призовахте ги да ви върнат на флашка поне текста на готовата ви за печат книга от откраднатия ви компютър. Всички колеги знаят какъв ужас е да изгубиш текста си на един вече написан материал, какво остава за цяла книга. Имаше ли резултат?

- За съжаление, резултат още няма, а по-неприятното е, че за втори път през последните години домът ми е жертва на такъв нагъл обир. Излишно е да обяснявам какво е усещането - потрес, че някой е ровил в дома ти, подозрения кой може да го е направил, огорчение, че са отмъкнати предмети, които имат особена емоционална стойност за мен. Аз нямам дори вече брачна халка - и тя е открадната. И се замисляш за демоните в човешката душа, не че си се съмнявал, че те съществуват. Започваш да се взираш в очите на близки и непознати и да си задаваш въпроса той ли е крадецът. За момент губиш смисъла на усилията. Питаш се дали си трън в нечии очи, или просто някой те ограбва нагло, за да се обогати с личните ти събирани неща, които си придобил с труд, време и усилия. Не са радостни мислите за човешката природа след подобен потрес. И в крайна сметка мъката в сърцето успокояваш с философското: “Абе, да сме живи и здрави”. Не мисля, че е примиренческо от моя страна, но е реална преценка на ситуацията. 

- Още с книгата “За какво ядохме жабите” вие показахте високата класа на вашата публицистика. Помня, че като съвсем млада журналистка във в. “Отечествен фронт” имаше известни творци, които даваха само на вас интервюта. На други журналисти отказваха. Първата ви книга е съставена от интервюта с политици, писатели, художници. Кои са в новата ви, шеста поредна книга, чийто текст е бил в откраднатия ви личен компютър?

- В откраднатия ръкопис бяха интервютата ми с най-големите ни писатели, с които съм разговаряла през последните години - от Богомил Райнов, Йордан Радичков, Любомир Левчев, Тончо Жечев през Радой Ралин, Виктор Пасков, Христо Калчев, Станислав Стратиев, Марко Ганчев до Петър Увалиев.

- От изброените имена, с изключение на Марко Ганчев, никой вече не е на този свят. 

- Изключително талантливи хора! Едни от тях бяха по-близо до властта, а други своеобразни опоненти. Темата за флирта на таланта с хората по върховете на държавата е основната в тази книга - правиш ли компромиси, за да ходиш на лов с Живков, каква цена плащаш, ако не се съгласяваш с висши указания. Губиш ли дарбата си, ако те канят на правителствени приеми. Всички тези хора познавах отблизо, с някои дори бях близка приятелка. Затова интервютата ми са придружени с портрети за тези големи личности, пълни с много лични преживявания и спомени през годините. Смятам, че днес нямаме памет за нищо и затова е важно да си спомняме за тези преди нас и да не забравяме мъдрите им гласове, които дори в COVID епохата въобще не са старомодни. 

- Започнахте ли да възстановявате книгата си? Какво е нейното заглавие?

- У мен имаше много гняв заради случилото се, мира не ми даваше. Трудно започнах да възстановявам написаното. Мъчително беше в началото. Слава богу, започнах да я възстановявам и да чукна на дърво, струва ми се, че сега става по-добре. В откраднатия вариант наблягах повече на личните си спомени, а сега реших да разширя портретите на писателите, за да добият те по-голяма плътност. Ще се радвам, ако успея да я възстановя до края на пролетта. Работното заглавие на книгата е “Литературни императори и опоненти”. 

- Вие сте извънредно популярна като лице, избраха ви и в стоте най-влиятелни жени в България. Това как ви задължава?

- Това беше класация, направена през 2011 г., и тогава оглавяваният от мен в. “Галерия” направи няколко разследвания, които предизвикаха огромен обществен отзвук. Вероятно това е била причината да попадна в иначе престижното подреждане, за което, честно казано, ми е малко неудобно да говоря. Просто критериите за това кой е влиятелен са доста размити. Като гледам колко последователи имат в Инстаграм някои т. нар. инфлуенсъри и какви точно са те, предпочитам да не се титуловам по този начин. 

- Бихте ли разказали за вашите родители? Според мен това е много съществено, за да се погледне още една страна от интервюираната личност?

- За съжаление, и двамата не са вече на този свят и това е най-голямата загуба в живота ми, която и до днес не мога да преодолея. Баща ми проф. Тодор Патрашков бе забележителен лекар, хирург уролог със световна известност. От това поколение лекари, които отиваха в болницата преди санитарите, а със скалпела в ръка бе корифей. Той изгради цялата ми ценностна система. И до днес срещам хора, които живеят втори живот благодарение на него, и в такива случаи винаги очите ми се насълзяват. За да не бъде забравено това, което е направил, учредих фондация на негово име и всяка година на 1 декември, когато е празникът на Военномедицинска академия, където той работеше до последно, връчвам приз на негово име на млад уролог. За пореден път искам да благодаря на шефа на най-добрата болница ген. Венцислав Мутафчийски, който ме окуражи да осъществя тази идея. Благодарна съм и на Вежди Рашидов, който изработи специална статуетка за наградените - две преплетени ръце, които даряват живот. 
Майка ми бе учителка, с невероятен усет към естетиката и красотата. Не крия, че имам слабост към модата и индивидуалния стил, на който тя ме научи. Моментите, когато ми е най-тъжно, са винаги тези, когато си мисля за тях двамата. 

- Вие открай време сте с характерните ви опушени очила и къса прическа. Защо днес всички млади дами са само с дълги коси, а жените на възраст също продължават да си ги държат дълги?

- Косата е голямо дамско оръжие, така че аз искрено се възхищавам на красиви дами с дълги коси. Ходя с къса прическа открай време, защото така се харесвам, а и в кръга на шегата, главата ми е правилна и мога да си го позволя. Права сте обаче, че късата коса те вади от клишето. Често, когато съм в заведение например и се огледам, установявам, че само аз съм с къса коса. За мен е симпатично да бъдеш извън общата тенденция. По подобна причина харесвам очилата с цветни стъкла, макар че така прикривам очите си, а нали те са прозорец към душата? 

- Кое днес ви кара да се чувствате щастлива и кое ви натъжава?

- Въпреки че отдавна съм в професията, продължавам да се радвам, ако с колегите ми във вестника направим журналистически удар. Работата все още ми е любопитна, а това е много важно. Аз съм привърженик на общуването на тесни приятелски кръгове с интелигентни хора, с които може да водиш задълбочени и смислени разговори и дори да спориш. Слава богу, имам 2-3 такива приятелски кръгове и това много ме зарежда. Щастливка съм, че имам хармонични отношения със съпруга си Иво Димитров. Не че не спорим яростно, но гледаме в една посока, както казваше Екзюпери. А иначе ми е тъжно, че някои от най-важните ми хора не са на този свят. И все се притеснявам дали понякога не ги излагам.
 
- Какво от миналото харесвахте и какво не харесвахте?

- Всеки човек харесва младостта си, преживяванията за първи път - влюбване, флирт, професионален успех. Естествено, не ми допадаха ограниченията на времето преди 1989 г. - трудното пътуване в чужбина, невъзможността да отидеш на изложба в Париж, на концерт в Лондон, на спектакъл в Ню Йорк. Всяко време си има плюсове и минуси - тъпо е да се отрича нещо, защото е било някога, а да се харесва друго днес, когато не е ясно колко пък е по-добре. 

- Какъв момент от вашия живот бихте искали да се повтори?

- Самата аз ще се повторя, но няма как. Искам пак да седна с майка ми и баща ми заедно и да водим един дълъг разговор, който никога да не свърши. 

- Какво е онова интересно нещо, което не знаем за вас?

- Всеки човек има своите тайни, аз също. Може би не знаете, че исках да стана актриса. И добре, че това не се случи. Просто защото нямам нужния талант за тази професия. 

Савка ЧОЛАКОВА