Ефектът от първия официален бойкот в страната на 13 февруари продължава. Дори и мащабите да са различни, темата е още на дневен ред и обещава да се задържи. Може би защото е все така печално актуална и тенденцията народът да продължава да е беден, гладен и най-вече изморен от обещания.

Обещания, които се изпаряват със скоростта, с която поскъпват редица продукти на пазара!

Кой печели, когато всички са губещи

И въпросът тук е кой печели, когато губещи са и производители, и потребители?! Питането е риторично, разбира се, защото реалността е микс от оксиморони, с които българите боравим доста често, особено по време на криза.

А кризата у нас сякаш е перманентно състояние – дали на джоба, дали на духа, на доверието или на ценностите…

Имаме спешна нужда от перманентен просперитет, напук на историята, която е показвала неведнъж, че стабилността обикновено е временна.

След 13-ти дойде ред и на 20-ти февруари, който отново бе обявен като ден за бойкот. Само че този път ефектите бяха различни, шумни и не толкова убедителни.

Акцията отново бе срещу високите цени на основни продукти, но мнозина вече не бяха убедени в ефекта на крайния резултат. Дали заради приказката, че всичко у нас е „от ден до пладне“ или заради завидното постоянство, с което чувството на несигурност се настанява в съзнанието. Крайният резултат и в двата случая е неприемлив и в ничия полза.

И така идва ред и на 27-ми февруари – отново ден на бойкот, при който обаче освен търговските вериги, ще бъдат засегнати и банките. А след тях вероятно и редица други сектори – по силата на верижната реакция.

Но разлика би се усетила единствено, ако след подобни масови действия се стигаше не само до покачване на общественото напрежение, но и до устойчиви промени в политиките на търговците, а защо не и до регулация на цените.

А дано, ама надали, както се пее в една популярна песен. Въпреки че надеждата, казват, умирала последна. Или в този случай – поне докато търпението на българина съвсем се изчерпи, правопропорционално с ръста на сметките.

Търпението днес е вече дефицитна стока, по-дефицитна дори и от биткойните през 2010-та (когато все още малко хора знаеха за тях, а стойността им беше почти нищожна), по-скъпа даже и от бензина в най-пиковите му моменти.

И говорейки за ефектите, да видим какво се случи след първия бойкот в страната – на 13 февруари. Данните са ясни: 30% спад в оборота на магазините или около 8 милиона лева загуби.

Статуквото остава непроменено

Цифри, които са недостатъчни, за да променят статуквото, но стигащи поне за светването на няколко лампички едновременно.

Цифрата на загубите показва, че потребителската сила може да окаже реално въздействие върху търговците и пазарните условия.

Стига да сме единни, разбира се!

Спадът в процентно разпределение в оборота пък е значителен, но само в краткосрочен план. За обратното е ясно, че са нужни дългосрочни и координирани действия на ниво правителство и регулатори.

И ако сега магазините могат да компенсират подобни загуби заради епизодичността на действията, то при една евентуална последователност на бойкотите, уравнението им със сигурност няма да излезе.

Усещайки заплаха за бизнеса си, търговците ще се принудят да преразгледат ценовата си политика. А такава реакция напълно би оправдала бойкотите! Особено когато фокус този път е насочен и към малките магазини с българска продукция, с цел да бъдат подпомогнати родните производители.

Точно този втори бойкот на 20 февруари изведе на преден план тези и още редица проблеми на българските производители, на които очевидно до момента не се е обръщало достатъчно внимание.

В крайна сметка обществото изглежда разкъсано между гнева и апатията, разединено в нагласите, както винаги, и с леко примиренческо мислене по темата за промяната.

Може би защото за все повече хора ценовите етикети в магазините започват да приличат повече на предупредителни табели: „Внимание! Опасност за бюджета!“, отколкото на нещо друго. Особено ако, след като теглят чертата в края на месеца, изводите не са добри.

И тук идва най-голямата ирония – пазарът е свободен, но потребителите – в плен на цените! И отдавна е ясно, че бедността никога не е била избор – тя е следствие, за разлика от цените. За тях отговор трябва да има!

Плащаме и за златни опаковки

За момента обаче търговците изглеждат непоклатими в позициите си – сякаш играят на „кой ще мигне пръв“ със собствените си клиенти.

Единствените сигурни печеливши са прекупвачите, които купуват евтино от дребните производители, след което продават с такива надценки, че човек се чуди дали не плаща и за златна опаковка…

И докато мненията кипят повече в социалните мрежи, отколкото на улицата, а все повече хора стигат до извода, че портфейла може да е по-силно оръжие от плаката, властта, в типичен стил, предимно наблюдава ситуацията. Все още обмисля по-строги регулации, но засега обещанията са по-доминантни от действията.

Механизмите за контрол на цените все още изглеждат плахи. А ситуацията, в която се намираме (не за първи път), прилича повече на пазарна драма, отколкото на пазарна икономика!

Въпросът вече не е дали ще има промяна – а кога ще спрем да я чакаме и ще започнем да я изискваме. Бойкотът не е каприз – той е криво огледало на една система, която най-често продава илюзии, и то на безценица.

Анелия ПОПОВА/БЛИЦ